detelina101
02-02-2010, 18:01
Противоречивият образ на българския хъш (1 и 2 глава)
(Съчинение разсъждение)
Повестта "Немили-недраги" е художествен израз на Вазовия възрожденски възторг от онези българи, които намират сили да преодолеят робската психика и да се впуснат във вихъра на освобожденското движение. Чрез образите и делата на героите писателят създава представа за живота на емигрантите и в същото време доказва, че на следосвобожденското общество са чужди високите стремежи и идеали, които са най-голямото богатство на хъшовете.
Представата, която добиваме от първа и втора глава на повестта "Немили-недраги" за героите, се изгражда с всички художествени похвати - пряка и косвена характеристика, реч, сънища и мечти. Авторът се стреми да въведе читателя в света на мъчениците, като подчертава противоречивото битие, в което те са принудени да живеят. От една страна, са осъдени да страдат в мизерия, а от друга - в душите им продължава да гори пламъкът на чистия патриотизъм и жертвоготовността. Драматичната съдба на тези истински българи е доказателство за непобедимата сила на духовното начало на човека, което може да го спаси от морална деградация и обезличаване.
В творчеството на Вазов няма друго произведение, в което животът на героите да се развива в два плана. Хъшовете съществуват в един противоречив свят между нуждата да оцеляват биологически и стремежът на душите им към високи цели. Затова героите съчетават едновременно най-светли пориви, способни са на благородство и смели подвизи, на склонност към дребни интриги и кражби, лъжа и неблагодарност.
За да създаде точна представа за персонажите, повествователят въвежда читателя в техния свят чрез пейзажно описание. За фон е подбрана нощта - времето, в което градът е спокоен, но мрачен, потопен в мъглата на еднообразието. Към тъмните краски на вечерта се добавя тягостното присъствие на зимната студена мъгла, която е непрогледна. Чуждото пространство е очертано по възможно най-отблъскващия начин - чрез цветовете на мъртвата зима и светлината на фенерите - "мътна и неопределена". Човешкото присъствие е ограничено, определението "затворено се свързва не единствено с късния час и заключените катинари на магазините, но и с недоверието и негостоприемството, които обграждат хъшовете. Пейзажът създава подходящ емоционален фон, за да се възприеме яркото сравнение на Браила с "пуст морски бряг", който е дал само пристан на нашите борци за свобода, но им е затворил всички пътища към обикновено човешко съществуване.
Усещането за самота и неуютност се нарушава от описанието на кръчми и лавки, собственост на българи. Природната картина естествено прелива в емоционално описание на надписите, които, още преди да са въведени героите, внушават представата за силата на свободолюбивите им помисли и готовността им смело да заявят националността си. Улиците на чуждия град носят белезите на избягалите от родината си борци. Надписите: "Народна кръчма на Знаменосецът!", "Филип Тотю, храбрий български воевода", "Свободна България", свързват негостоприемната територия с бащиния дом, с мечтата за неговото освобождение. Като основен повествователен похват се явява контрастът, защото невзрачните лавки, схлупените сгради носят прекалено гръмки имена, които не са в синхрон с предназначението на скромните заведения, но са в унисон с чувствата на собствениците. Вазов ги определя като "гръмки и безсмислени", но им е отделил достатъчно място в повествователния обхват от факти, защото за него е от съществена важност да разкрие твърде явно демонстрираното национално чувство на героите, което намира изява дори и в необичайна форма, но винаги е искрено. Наивната живопис по двусмислен път изразява омразата на хъшовете към вековния поробител: "Други тютюнджия, вероятно по-патриот...си заръчваше да изпишат и един хъш с гола сабя, който показваше вид, че се кани да заколи злополучния чалмоносец". Авторовият коментар е наситен с лека, но добронамерена ирония, която би характеризирала отношението на всеки сериозен наблюдател на този наивен начин за проява на чувства.
Началото на повестта е изградено по принципа на ретардацията. Действието умишлено се забавя, но се създава подходяща нагласа, за да възприеме читателят семейството на хъшовете, в което редом с мизерията и глада съществуват топлота и братска загриженост. Така отхвърлените от Отечеството българи оцеляват в негостоприемната страна. По-специфичното присъствие на емигрантите в непрогледната зимна мъгла се подсказва и от метафората "будна", с която Вазов определя кръчмата, където пребивават героите. В съзнанието веднага се поражда чувството, че хората вътре са будни не само защото още не са се унесли в сън, а и тъй като някаква идея ги държи нащрек, има нещо в живота им, което не се съвместява със спокойния еснафски сън. Будната кръчма е отворила вратата си за преодолелите сковаващата сила на непрогледната робска мъгла бунтовници.
Описанието на избата, в която са намерили подслон хъшовете, продължава да разгръща темата за противоречивото измерение в живота им. Те обитават "една дълбока изба", осветяват помещението с "полурзбита лампа", в кръчмата са окачени картини, изобразяващи бойни сцени. Сякаш тъмнината и липсата на перспектива се промъкват и зад стените на помещението, което е и място за отдих, и дом за изгладнелите хора. Опушената лампа и мизерната обстановка напомнят за тягостния пейзаж навън и чувството на потиснатост се създава отново. То се преодолява от странното съжителство на лавиците и шулуците с картините, благодарение на които се разпръсква мракът, който обхваща душите на отчаяните бездомници. Авторът отделя особено внимание на литографиите, не защото са културни ценности, а заради смисъла, който внасят в живота на хъшовете. Това са иконите, пред които те произнасят светите си молитви. Запечатаните върху хартията бойни подвизи напомнят на посетителите, че животът не винаги е текъл между стените на мизерията. В този план литографите са въплъщение на мечтите на хъшовете за активен, пълноценен живот, който всеки от присъстващите очаква отново да се превърне в реалност. Доловими са родствените връзки между надписите по кръчмите и настроението, което внушават изрисуваните с неопитна ръка сцени. Надписът "Да живее храбрият Странджа-знаменосец" приковава вниманието върху горделивата поза на великана със знаме в ръка и всеки посетител трябва да осъзнае, че съдържателят не винаги е държал кръчма, че друга е била територията на неговата изява.
Придобитата по косвен път представа за героите се обогатява от пряката авторова характеристика. Като изобразява лицата им, писателят подчертава тяхната бледност, съсухреност, ограбена от живота младост. Хъшовете са описани като колектив, който споделя мъката по дома, сиромашията и несгодите в тежката чужбина. Затова те си приличат, но Вазов е съумял да ги индивидуализира , да изгради образи, които се различават по характера и по емоциите си. Странджата е "снажен, дълголик, сух, с гъста брада", а челото му носи белези от рани. Македонски е "висок мъж с дребно и надупчено от шарка лице, с дълги сиви мустаци и лукави, дръзки очи". Попчето - "с черно, нагърчено от преждевременна старост лице", Ханджият - 'лице сухо, длъгнесто, жълтеникаво". Чрез акцент върху определени детайли авторът създава галерия от герои, които имат обща съдба, но това не ги превръща в копия. Те са неповторими като личности. Странджата излъчва благородство и аристократизъм, докато Македонски е авантюрист. Попчето все още глади по навик своята невидима брада. Прякорите са част от този мъжки свят. Те обикновено са свързани с миналото или с особеност на самата личност. Името на Македонски например напомня за хайдушките му изяви в Македония.
Въодушевен от истинската същност на бившите четници, Вазов убеждава читателите, че тези съсипани от глад и бдение мъже са носители на борбен свят, те са част от легендата, от историята. Пламъкът на революционния дух не е загаснал в сърцата им и единствено обстоятелствата пречат той да се изяви. Затова писателят във втора глава ще оповести своята гледна точка: "... тия нечисти дрипи, що висяха по снагата на тия нещастници, това беше славата: най-високата, защото беше окаляна от презрението".
Първата представа за героите Вазов създава въз основа на скритата за останалите тяхна същност. Тя не може да бъде изявена чрез настоящи събития, а единствено чрез миналото и копнежите им. За твореца обаче е необходимо да въведе героите в онази светлина, която по-точно ги характеризира като хора, а не от гледната точка на браилските жители или на богатите българи, защото не такава е истината за тях. Писателят въстава срещу несправедливото очерняне на тези светли души, които имат възможност в живота си да познаят най-голямото възвисяване и най-болезненото унижение и въпреки това да останат достойни хора.
Единственият, който няма честта да споделя спомените като участник в тях, е Бръчков: "Най-младият от всички, почти лапак, с фес". Той се идентифицира със самия Иван Вазов, пребивавал сред хъшовете известно време. Затова беглецът е наречен "мечтател, идеалист и ветреник". Бръчков вече е презрял обикновеното ежедневие, робското примирение и макар и не съвсем осъзнато е почувствал , че трябва да прекъсне връзките с бащиния дюкян, със спокойното еснафско битие, защото друг е пулсът на епохата: "беше написал и напечатал тайно вече патриотическа поема". Присъствието на страничен наблюдател в кръчмата придава нов нюанс на обичайната атмосфера. За него всичко е непознато, смелостта и жертвоготовността на новите му приятели го привлича. През погледа му на ентусиаст Вазов поглежда към страданието на мъчениците, за да внуши идеята, че животът им е истински подвиг.
Характеристиката на героя чрез съня е интересен похват, чрез който повествователят навлиза в дебрите на подсъзнателното, за да докаже, че възторгът и опиянението не са артистична поза, а са плод на сърцето. Сънят се оказва и пророчески, тъй като в края на повестта той се сбъдва и Бръчков наистина изживява миговете на героична изява.
В контраст на въодушевеното изживяване на вихъра на боя се явява спящите хъшове. Сънищата на младежа и на изтерзаните борци са различни. "Сънят успокояваше поне на време тия измъчени от бедността същества". Прекъсването на контактите с действителността се явява единствената възможност за страдалците да отпочинат. Иван Вазов очертава и несигурността им: "Утрешният ден беше началото на нови нужди..." и липсата на перспектива. Риторичните въпроси въвеждат драмата на човека, изправен пред неизвестното: "Докога ще продължи това съществуване... Какво ще правят в тая чужда земя? Кога ще видят своите семейства". Пряката намеса на писателя в повествованието е обикнат похват през Възраждането. Той скъсява дистанцията с героите си, навлиза в интимните кътчета на душите им, изважда на показ съкровените им копнежи. Гордите мъже не издават страданието си, понасят го с достойнство, макар и недоволството им да е явно. Вазов бърза да отбележи, че и те са хора като всички други, желаят да имат дом и спокойно гнездо, страдат от принудителната раздяла. Но най-болезнените рани са нанесени от презрението на обкръжаващите ги, от невъзможността да се изявят в светлина, в която качествата им на личности биха били оценени. парещите въпроси, зададени чрез авторовото слово, разкриват неудовлетвореността на емигрантите от живота. Метафоричното сравнение с "корабокрушенци" подчертава този извод. Румъния е представена в светлината на тази раздвоеност - Браила е хубав бряг, но за тях е един "пуст морски бряг". На фона на свободната чужда територия ;потърсилите убежище смелчаци са лишени от правото да избират, принудени са да се борят за физическото си оцеляване. Така Вазов въвежда причините, поради които борците за светли идеали понякога не се държат като герои, а са способни на кражба и лъжа. "Балканските орли стояха в клетка" - чрез това сравнение, градящо се на контраста, се внушава по метафоричен път непреодолимата преграда, която осуетява намеренията им. Клетката като символ на чуждото пространство, на влашките тъмници и най-вече на липсата на реални възможности за активно действие е символ и на заключения човешки дух. Много са оковите, отнели възможността за полет на бившите четници, но Вазов убедително разкрива чрез копнежите им, че жаждата за свобода оцелява, когато е жизнена необходимост.
Вълнуващ детайл от представата, която добиваме за хъшовете от втора глава, е родолюбието, причина за неизкоренимата носталгия по Отечеството.. Олицетворението придава на образа на България силата на чаровната любима, пред чиито чарове трудно се устоява: "На, тя е там, усмихва им се, вика ги, говори им...". Тя се слива и образите на майки и съпруги, които чакат напразно да се върнат у дома техните прогонени от родината близки. Контрастът: "Как е близо и как е далеч", разкрива трагизма на невъзможността да се преодолее малкото по мащаби пространство, ако то е граница на един робски свят.
Представата, която добиваме за хъшовете от първите глави, е основата, върху която се гради сюжетът на повестта. Двете линии в живота на героите непрекъснато се сблъскват, емигрантите ту са заети с велики дела, ту са вплетени в злепоставящи ги ситуации. Невъзможността да се съчетаят две тъй различни територии на изява, превръща хъшовете в мъченици, които живеят в пламъка на страданието и,пречистени от него, оставят имената си като достоен пример на следващите поколения.