PDA

View Full Version : Развитието на главните образи в ,,Дервишово семе'



djuli1995
02-03-2010, 13:55
Може ли някой да ми напише съчинение-разсъждение на тема Развитието на главните образи в ,,Дервишово семе'' :) :) :)

II. Права и задължения на потребителите
1. Да публикуват своите теми и мнения в правилната категория и с текст на кирилица. Теми и мнения, които нарушават това правило ще бъдат редактирани а след 1-ви Април 2009 ще бъдат изтривани.
kalpazanka

SmilezZz
02-03-2010, 14:24
Дервишово семе"

"Дервишово семе" е сложна многопластова творба, в която могат да се открият разнообразни смислово-съдържателни ядра. От една страна, разказът изобразява далечно, отминало време, в което властват нормите на патриархалното общество и в което противоречията между родовите закони и преживяванията на отделната личност са ясно откроими. От друга - "Дервишово семе" може да се чете като разказ за ве4чия конфликт социума и индивида, за напреженията между общо приетия властващ морал и интимното съкровено чувство.

Внушемията на разказа са разкрити чрез впечатляващите образи на неговите герои. Всеки от тях е типичен представител на патриархално-родовия свят и същевременно е ярка индивидуалност. Някои от героите (дядото,бабата,втората жена на Рамадан,братята на Силвина) са устойчиви в своите проявления и чувства, но главните герои (Рамадан,Силвина,Руфат) са представени в развитие и именно чрез техните образи се разкриват драматизмът и значимостта на събитията.

Рамадан-главният герои, в чийто обтаз са средоточени основните внушвния на творбата. Възпитан в традиционно партиархално семейство, Рамадан безпрекословно приема повелята на рода и се жени, според нормата и обичая, за момиче, избрано от възрастните му роднини. Чувствата, настроенията и мислите му не занимават никоиго. За близките си той е значим на като индивидуалност, а като възмойност за продължаване на рода. Съдбата му се определя от родожите закони-сурови и жестоки - на които през годините Рамадан смирено ще се подчинява, ще ги изстрадва мълчаливо и все по-твърдо ще им се противопоставя. Сблъсъкът му с тях е драматичен още при първата му среща с неговата невеста. Невъзмъжал, за да бъде съпруг, героят само формално спазва традицията - всъщност той нарушава нормата заживява със Силвина в противоречие на родовите правила. От предпоставка за продължаване на рода бракът му се превръща в в тържество на любовта. Вместо да следва напътствията на дядо си, Рамадан обича красиво и нежно; вместо да служи на рода, той домогва до наи-висшите сфери на духа, отдавайки се на съкровено, интимно общуване .И тъй като общността не търпи някои да пренебрегва каноните и индивидуалният порив на Рамадан е грубо прекършен - героят преживява насилствена раздяла с любимата .

SmilezZz
02-03-2010, 14:24
Разказът „Дервишово семе” на Николай Хай¬тов носи особената виталност на противоречивия диалог между човек - време и родова общ¬ност. Формира нова художествена естетика за вписването индивидуалната вселена на човешките емоции в света на родово-изконната традиция. Проблемът за принадлежността на човека към стародавната, почти митологична като представа и функции, родова общност, към нейните неписани закони за сърцето, морала и нравствеността - е интерпретиран от позицията на две конфликтуващи помежду си ценностни системи.
Родовото съзнание носи белезите на отминали древни времена, когато гласът на предците, превърнат в изконно традиционно право, живее в почти свещеното „законодателно” слово на старейшината на рода. Личните пристрастия на отделния човек не интересуват старейшината на рода. Негово неотменимо изконно право е да опази корените на общността, да осъществи приемствена връзка между поколенията.
Две ценностни системи - на родовото начало и на човешкото в човека - спорят за своето право в съзнанието на Николай-Хайтовите герои. Любовта е вечното, обвързващо минало и настояще с бъдещето. Дървото на живота е опазено от традицията, но духовният корен на човешко и родово съзнание съхранява свободата на мисъл и действие. Лишен от свободен избор, духът губи връзка с вечните първоизвори на живота и родовото огнище загасва. Душата бавно умира. Родовото дърво на живота не дава нови филизи.
Вечна е битката между добро и зло, между любов и омраза в човешката душа. Тя не спира. Без начало и без край е. Затова и разказът „Дервишово семе” на Николай Хайтов има отворен композиционен финал.
На кръстопътя между времена, епохи и нрави застава винаги човекът. Срещат се човешките съдби и сплитат трагичен възел от любов и омраза. Троен е възелът между Хайтовите герои Рамадан, Руфат и Силвина. Душите и на тримата са ограбени и лишени от любов. Дирята на преживените дни е някак чужда и далечна за духа им. Остава споменът за неизживяното. Любовта изг¬рява като приказно слънце, но само за миг, в душата на Рамадан и Силвина. Те се оказват по детски несръчни в общото духовно изживяване на покълналото любовно чувство. Оказват се обвързани, слети, сякаш с една душа. Споменът за общия духовен живот на споделената им емоция пречиства страданието, от което се ражда силата за надмогване на омразата. Ражда се смирението в мъченическата душа на Силвина. Тя застава между греха на Руфат и опрощението на Рамадан. Спасението и за двамата мъже е в женското градивно начало на човешката природа. Любовта има материален знак. Нейните извечни природни стихии са одухотворени и приемат човешкия образ на Силвина. Но ако Руфат носи примитивно-земното в изживяването на любовната страст, то Рамадан се явява носител на поетично-духовното в емоционалните пориви на човека. Любовта има земен и духовен образ. Такъв двойствен, „разполовен” живот има и душата на Силвина - погазена и умъртвена от Руфат и сакрализирана в емо¬ционалния спомен на Рамадан. Двамата се срещат пред разрушения и „споменно” съграден олтар на любовта. Макар и разделени от омраза, те намират „място” за среща в душата на Силвина, изпълнена със смирение. Човешкото се възражда в тях. Болката ги сближава. Всеки от героите открива страданието на другия:
Тарабата, дето ни делеше с Руфатя, дето е от дъбово дърво, взе, че изгни, а дертовете наши не изгниха. И на Руфатя, види се, не в било лесно всяка вечер с лед да заспива и да се събужда със слана...
Душите и на двамата са осланени. Пред олтара на любовта застават еднакво наказани и ограбени. Общият съдбовен възел на пропиления им живот ражда силата на опрощението в душата на Силвина. Тримата герои се срещат в общото си страдание. Разпознават злото и признават вината си:
Преди месец и нещо бутнах тарабата - гнилата — и Влязох в Силвинините двори като у до¬ма. От двора отидохме в одаята на Руфатя и седнахме вътре. За първи път тримата се събрах¬ме на едно, от четиресет години за първи път се гледахме с Руфатя очи в очи, а Силвина - между нас Грешна душа имам, агов, да ти кажа, и ми се поиска да прегърна Силвина пред очите на Руфатя, да я погледа в моите ръце, както съм я гледал в неговите цял живот, но тя не дава.
- Стига ни, вика, че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!
Общото страдание изгаря страшния звяр на омразата. Тримата герои започват да градят нов олтар - на човешкото, познало злото и опростило греха. Той е общ за сплетените им в трагичен възел души:
Сега работата горе-долу тъй върви: на Руфатя все му е студено, а магаре няма у Силвина и вместо да се гърби тя да носи дърва и да пали на Руфатя печката - ходя за дърва аз... снагата си троша за тоя, дето ми е горил душицата! Грея и топля тоя, дето четиресет години ме е държал ту в огън, ту в лед!...
Любовта спасява човека и неговата душа стъпва отново в „пътеката” на живота, макар й кръстопътно пресечена от вечното страдание. То е част от вечния кръговрат между живота и смъртта, сплел в трагичен възел човешки-интимното и родово-общото. В човека е вечният кръстопът между любовта и омразата, а в сплетения между тях възел е силата и слабостта на живота. Там е и опазеният родов корен, чието семе кълни в спасената хуманност на Хайтовите герои и на човешкия род.

и това:

Със сборника си „Диви разкази” Николай Хайтов се открои в съвременната българска литература като оригинален писател, пресъздал редица художествени образи, чиито прототипове населяват Родопския регион. В своя среда или извън нея героите му запазват родопската си автентичност, но тя е връзката между национално и общочовешко в хуманните стойности на любовта и омразата.
Разказът „Дервишово семе” изразява художествените тенденции на сборника „Диви разкази”.
Като начин на повествование Хайтов е предпочел монологичната реч, чрез която непринудено и убедително се разкрива душевната специфика на героя разказвач. Посредством АЗ - повествованието авторовото присъствие е естествено, органично вписано в художествения текст, организиран чрез изповедните форми на вътрешния споменен монолог. Сюжетното развитие се осъществява чрез поредица от последователни, интимно-битови събития (като се прескача голям отрязък от време, четиридесет години, тъй като този период от живота на героя се характеризира с повторяемост спрямо основния конфликт).
Главният герой на разказа е от средата на българомохамеданите, но въпросите за народностна и верска принадлежност не са в параметрите на авторовия творчески замисъл. Погледът му е насочен към душевните вълнения на героя - пораждането на любовта и омразата, довели до конфликт, който остава неразрешен до края на произведението.
Думите на Хайтов: „Моите герои са обикнове¬но хора първични, свежи, девствени, смели и благородни” се отнасят напълно до двамата главни герои - Рамадан и Силвина. Рамадан е човек с ярък характер, с голяма вътрешна сила, но авторът не го разкрива в романтична светлина, не го изобразява без зли помисли: като светец или „ангел безгрешен”.
В оригиналната, създаваща впечатление за автентичност, реч на разказвача драматичният конф¬ликт сполучливо е назован „възел”. „Тоя възел да ти кажа, много отдалеч се завърза. ” - така Рамадан започва своята интимно-лична изповед, чийто адресат, без да е поименно назован, става всеки читател. Това увеличава съпричастността му към станалото, въздейства при четенето на мисловната му дейност и допринася за емоционалното му приобщаване към съдбата на Рамадан и Силвина.
Заглавието „Дервишово семе” насочва към прас¬тария проблем за биологичното предназначение на човека да създава поколение, да продължава рода. В разказа негов носител е преди всичко дядо¬то на главния герой: „ Тука искам на Асан-Дервишов внук да писне.” Конфликт между двамата няма, защото макар представител на различно поколение, внукът не оспорва нито традицията булката да се избира от бащата (тук от дядото, тъй като родителите на момчето са умрели), а младоженецът да ви¬ди своята невеста едва след венчавката, нито поставянето на биологичния стремеж да се продължи рода над любовта: „Пази, вика, дервишовото семе, инак главата ти отсичам”.
Банална, битово-прозаична е причината за ранното задомяване на четиринадесетгодишното момче Рамадан: парализирала се е дясната ръка на баба му и няма „кой къщната работа да върши”.
Действията в епизодите, очертаващи сюжетното развитие, са представени единствено от гледната точка на разказвача. За него времето се дели на щастливо - краткия му, но радостен и приятен живот със Силвина, и нещастно - обхващащо повече от четиридесет години, през което тя е жена на Руфат, като и в единия, и в другия случай водещо чувство е любовта му към нея.
Размислите на героя за неусетното раждане на една нежна и невинна, но силна и дълбока обич са изразени едновременно непретенциозно и запомнящо се: „Докато се развивахме със Силвина и побивахме, докато сме се смели и играли, то, сърцето, се набивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Напълно в духа на народната мъдрост е съждението му, че „кога сърцето се размисли за жена, то не пита ни главата, ни брадата”.
Възелът в душата на Рамадан се завързва с неочакваното, сполетяло го изневиделица събитие - отвличането на Силвина. Щастието е оттласкано от продължителен период на нещастие. Драматизмът на станалото и ставащото намира свой художествен образ в изповедните думи: „Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах”.
Сега любовта на юношата импулсира раждането на омразата към братята на Силвина, „лакоми хора”, и особено към съпруга й Руфат, „хайлазин” и „пияница” - епитетите назовават все нравствени недъзи, ненавиждани от народа. Омразата към Руфат достига до жажда за кръвно отмъщение и до нееднократното й изживяване като облекчение на задушаващата го мъка. Тези изживявания и представи не секват дори когато героят вече е възрастен мъж.
Затова неочаквани са реакциите на Рамадан, след като Силвина става жена на Руфат, когато наблюдава сцени от семейния им живот. Това е израз преди всичко на болезнената и неизлечима обич, чието съществуване се подхранва от възможността, макар и отдалеч и за малко, да вижда любимата си. Нейната мъка, изписана на повяхналото й лице, чийто външен израз е наведената й „като прекършена" глава, му подсказва, че Силвина мисли за него - едно удовлетворение сред парещата го любовна мъка. Въпреки това, минутите, когато от малката дупчица е вперил поглед в тясното прозорче на Руфатови, са изтощително мъчителни поради безсилието да си върне момичето, влязло в съществуването му със своя жизнерадостен смях. Строгите патриархално-религиозни традиции не са основна пречка за осъществяването на отмъщението. Към него го подтиква сам дядо му. С поглед, отправен навътре в себе си, героят разказвач разкрива тежкото си вътрешно състояние чрез образно сравнение и неподправени възклицателно-въпросителни изречение: „Докато светеше лампата, сърцето ми се топеше като свещ! Как не се стопи това сърце! Как се не свърши, та оставаше и за другата вечер?”. Той приема омразата и желанието си да възмезди нанесената му любовна рана като напълно оправдани и сам формулира необходимостта от тях, за да може да продължи да живее: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Гла¬вата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха... ”.
Авторът не се е побоял, че с подклаждането на злобата, със стремежа за мъст, при мисълта и представата за която Рамадан изпитва удовлетворение и дори наслада, може да отблъсне читателя от героя си. Реалистичното му отношение към живота и човека го е убедило, че душевната красотата на човека не е в пълното освобождение от чувството за омраза, а в неприлагането и преодоляването й. Първата причина Рамадан да отлага изпълнението на присъдата, която сам е произнесъл над своя и над Силвининия враг, е родилото му се дете, чувството за бащина отговорност, неотлъчно от повелята на родовата традиция не само за създаване на поколение, но и за съхраняването му. По-нататък обаче неизменен мотив за предпочитане на страданието през утоляването на жаждата за мъст става любовта, превърнала се в нравствен подвиг. Затворът не го плаши, но не би понесъл страданието да.не вижда жената, станала смисъл на живота му: „че в затвора няма дупчица да има към Силвина... ”.
Любовта страдание и героизъм възпира и по-нататък злобните повели на омразата. Спре ли да сече и носи дърва, за да бъде на топло тоя, който е
отровил живота му, „Силвина трябва да сече”. Рамадан му слугува, защото „инак всичко ляга на Силвина”. Героят не изпълнява престъпните си замисли, защото вперените в него очи на Силвина му го забраняват. Душевната си болка, че може би никога не ще настъпи времето тя да стане негова жена, сравнява със страшно, адово изтезание във врящ катран, а невъзможността да открие нравст¬вено оправдан начин за ново щастие с нея - с драматичен кръстопът. Истинската любов, уверява ни Николай Хайтов, не може да просъществува, ако в нейно име се извърши престъпление. Силата на Рамадан е в нравствения стоицизъм, с който усто¬ява на жаждата за отмъщение. Съвестта му се вслушва не в неугасналата му омраза, а в напиращия в очите на Силвина вик любовта им да не бъде осквернена със злодеяние. И влюбеното му сърце следва нравствената повеля на нейната съвест, която ста¬ва и негова.
В съзнанието на читателя Рамадан остава силен в своето безсилие, защото е победил егоцентризма. Изповедта му не цели душевно пречистване. С нея той разрежда незарасналите си сърдечни рани. Не оставя да заглъхне нито нежния глас на любовта, нито суровия глас на омразата, но в тава раздвояване остава едносъщ, верен и на традицията, и на съвестта, и на сърцето си. В текстовата територия на Николай-Хайтовия разказ „Дервишово семе” се съдържат две изключително силни жизнени и
нравствени послания: първото, че продължаване¬то на рода е жизнена повеля за човека, и второто, че без любов и щастие човешкият живот се обез¬смисля.
Авторът оставя разказа си без сюжетна развръзка на сложно заплетения „възел”, защото същественото не е дали Рамадан и Силвина ще заживеят щастливо като мъж и жена. С намерените и изявени морални сили да запазят неопетнено своето щастие, каквото е било някога, когато се е „навивала” нежната им, чиста и красива любов, е осъществена развръзката на душевно и художествено равнище.
Николай Хайтов е превърнал разказа си „Дервишово семе” в лирична песен за една любов, започнала като шеговита игра на пумпал и превърнала се последователно в любов страдание и любов всеотдайност. В него той проправя път към голямото и красиво сърце на човека от Родопа планина, но и път към общочовешкото в любовта и омразата.