PDA

View Full Version : Есе : ''Антигона - трагедия за заслепението и прозрението''



cukity
02-08-2010, 14:14
спешну ми трябва есе на тема Антигона-трагедия за заслепението и прозрението :(

Заглавията на темите трябва да са описателни.
Punisherrr

SmilezZz
02-08-2010, 14:42
Антигона-трагедия за силната и непреклонна личност

Трагедията “Антигона” на Софокъл отразява мисловните търсения на своето време, вечните въпроси за човека и неговия житейски избор. Те получават израз в ефектния образ на Антигона, дъщерята на Едип, впечатляваща със своята нравствена красота и твърдост.

Двигател на драматическото действие в трагедията е нейният конфликт с владетеля на Тива, Креон. Той също носи чертите и вината на типичен трагически герой, но именно Антигона остава в смисловия фокус на творбата през цялото време. Трагедията носи нейното име. Пламенният дух на тази обезсмъртена в стиховете на Софокъл героиня се отдалечава от представата за плахо пкорство, приписвано на жените в тогавашната епоха. Тя носи в пълна мяра гордостта, силата и благородството, присъщи на истинския трагически герой. Драматичният й образ е изграден на принципа на резкия контраст, съпътстван от сянката на една неясна вина, изваян на границата между човечността и свръхчовешкото.

В хода на действието характерът й се изгражда динамично и сравнително рано публиката вече има пълнокръвна представа за нея. Този образ не се изменя значително с развитието на сюжета, мотивите й са ясни, правотата – несъмнена. Пътят и съдбата на героинята са определени, затова и присъствието й на сцената не е постоянно. Допълнителни щрихи към изображението на Антигона добавят поведението и речта на останалите герои в периодите на нейното отсъствие. Реакциите на второстепенните персонажи са стъпълата, по които недостъпната в своята крайност и извисеност позиция на главниата героиня се приближава до гледната точка на публиката. Песните на хора изграждат мост между конкретните събития на сцената и вечните човешки нравствени формули.

Динамичния диалог с нейната сестра, Исмена, в пролога изгражда релефен и многоизмерен образ на Антигона. Контрастът между двете противопоставя смелост и нерешителност, горда жертвоготовност и женска плахост. Той обаче дава на публиката и по-широк поглед върху образа на главната героиня. Съпоставянето с по-земния, положителен персонаж на Исмена приближава недостижимо благородното и гордо поведение на Антигона до разбирането на обикновения човек, дава на зрителя възможност за сравнение. Разговорът между двете, започнал в духа на взаимна привързаност, скоро се превръща в спор, който въвлича публиката в конфликтна ситуация, поставя я пред активен избор. Така още в началото на пиесата Софокъл ангажира максимално вниманието на зрителя и изгражда почти напълно образа на своята героиня. Конфликтът между Антигона и Исмена дава израз на две противоположни в основата си гледни точки – на разумния, уравновесен човек, стремящ се да живее в хармония с човешкия, земен свят, и на дръзката девойка, опитваща се да обхване глобалните вселенски правила и ред, да наложи суровостта на божествените норми в човешките взаимоотношения.

Ярко се открояват необикновената твърдост и достойнство на крехката девойка в разгорещения конфликт с Креон. Още преди нейното появяване думите на царя говорят достатъчно красноречиво за характера на постъпката й (“този дързък мъж”). Стореното е не само необичайно за една жена, дори и за гражданите от тогавашното време подобно дело означава почти безумно дръзновение. Защото неподчинението на заповедите на владетеля се възприема като отцепване от колектива, който той ръководи, излизане извън границите на общността и нейните норми. Това е и един от основните проблеми в трагедията – отношението между общността и индивида.
В контекста на спора между двамата Софокъл противопоставя две несъвместими, но еднакво добре обосновани житейски позиции, “традиционната” нравственост на Антигона и “гражданския” морал на владетеля и въвежда публиката в началния етап на сюжетния ход. Huh В словесната надпревара между двамата дъщерята на Едип превъзхожда Креон със своите стабилни аргументи и непоколе*има увереност. Тя признава без коле*ание стореното, защото съзнава изцяло неговата тежест и е уверена в правотата си. Не трепва пред присъдата на Креон – последиците от престъпената заповед са предвидени. За разлика от спора със сестра си сега тя е хладнокръвна, а гневът на царя сякаш издава неговото безсилие. Проявената жестокост в присъдата и несправедливото обвинение към Исмена правят образа отблъскващ за зрителите и това извежда
Антигона на преден план. Положителното й излъчване се засилва отново благодарение на контраста между двамата.

Дори когато публиката не я вижда на сцената, присъствието на героинята се реализира благодарение на второстепенните персонажи. Застъпилият се за нея Хемон говори с гласа на разума и това още веднъж потвърждава правотата й. Образът на Антигона изглежда все по благороден на фона на рушащия авторитета си Креон.

В четвърти епизод на пиесата личността на Антигона заема изцяло трагическото пространство, Софокъл добавя финалните щрихи към характера й, изяснява неговата сложност и противоречивост. В началото на дългия комос девойката тъгува за радостите на живота, за неизпитаното, неизживяното. Така тя става не само носителка на нравствено величие, но и на нежна човешка душевност.

Въпреки мъката Едиповата дъщеря остава непоколе*има в своята нравствена позиция, макар и готовността да срещне смъртта, изразена в предишните епизоди, като че ли се разколе*ава. И тук, като в “Едип цар”, трагическият герой се оказва мъчително сам в своето страдание. Антигона дава израз на това усещане, печели състраданието на публиката (“без плач на свои”, “напусната”).

Озадачава обаче крайната отчужденост на девойката от света на живите, от хората, които я обичат. Тя няколко пъти се нарича “последна” от рода, пренебрегвайки съществуването на Исмена, неспособна да направи компромис с възгледите си. Говори за щастието на брака и любовта, ала нито веднъж не споменава Хемон, своя годеник.
Та без съпруг – за друг се бих омъжила,
и без дете – от други бих го имала!
Разколе*ава се увереността в безкористната добродетелност на нейното поведение. В него се оглежда високата претенция на трагическия герой към себе си и към своето положение сред другите.

В думите на Антигона се прокрадва (и нещо друго -)желание да получи посмъртна слава, да се освободи от всички ограничения, поставени й от положението на жена и поданица. Изпълнявайки своя нравствен дълг тя получава възможност да постигне това.

Думите на хора имат важна роля за определянето на образа в рамките на тогавашния морал. Те дават несравнимо ярък принос към характеристиката на девойката. Носителите на мъдростта я наричат “богата с похвали”, “прославена”, “свободна” дори в смъртта. Тя е един от малкото смъртни, получили “жре*ий на бог” – нещо, за което мечтаят дори високите героически персонажи на Омир.

И точно като тях Антигона носи своята вина за случващото се, тя сама определя съдбата си. Софокъл снема от образа сянката на родовото проклятие и подчинява цялото развитие на действието на логиката на характерите. Така Антигона е поставена извън ограниченията на миналото; вродената й независимост я освобождава и от порива да се покорява на властника. Тя притежава свободата да избира. В крайната й твърдост и опита да подчини човешките отношения на божествените правила и собствените си убеждения в цялата им суровост откриваме нейната трагическа вина.

Затова, макар носителка на високи човешки добродетели, Антигона не може да бъде разглеждана като изцяло положителен герой. Способността да греши, трагичното в живота й я правят по-близка до реалността, а посланията на нейния образ - общовалидни, незабравени през вековете. Носителка на нравствена красота и твърдост, тя се извисява над обикновеното и земното, превръща се във вечно олицетворение на стремежа към свобода и съвършенство.

SmilezZz
02-08-2010, 14:44
Трагическата вина на Антигона (есе)

Софокъл не е първият, който превръща тиранията в нарицателно. Нито "Антигона" е първата творба, в която тиранин се употребява като негативно понятие. Още Есхил в "Прикованият Прометей" прави същото. В тази трагедия "тиранин" е наречен Зевс, новият властник (старият е баща му Кронос, когото той сваля със сила). В действителност, исторически погледнато, тиранин не е непременно нещо лошо, нещо, натоварено с отрицателно значение. По отношение на древногръцкото общество историците разграничават ранна и късна тирания. И работата е там, че през 6 в. пр. н. е. така наречените "първи тирани" са просто хора, които не са царе (нямат династично, родово право да управляват по наследство), но управляват като царе, с голям авторитаризъм. И управляват добре. Повечето от тях извършват ред обществени нововъведения. Най-прочутият от тях, атинският тиранин Пизистрат, е този, който създава държавните празници като Големите Дионисии, на които се провеждат театралните представления и състезания. Дотогава Дионисиите са били народен, традиционен празник, нещо като сегашните селски събори. Освен това Пизистрат настоява да се кодифицира, да се запише "Илиада"-та. Той е управникът, който въвежда първите значими промени в съдебната система - въвежда например институцията на пътуващите съдии - това са били съдии, които са посещавали селяните в тяхната естествена среда, за да им спестят тежкото, отнемащо ценно време, пътуване до столицата (решавали са на място - тъй че освен съдии, са имали и правата на нещо като следователи).
Ранните тирани са една временна историческа форма. Тиранията изобщо е състояние на обществен преход. Не е случайно, че в бившите социалистически общества в ситуацията на преход към либерална демокрация от западен тип стана модно да се говори за нуждата от силна ръка. Така е било и в Древна Елада. Тираните в гръцките полиси се появяват в момент, когато обществото узрява постепенно за демокрация, но все още не познава друга форма на управление освен наследената през вековете монархия. И те извършват ред реформи. Но интересите им се сблъскват с интересите на стари институции като съвета на старейшините, който е имал огромна власт в архаичното гръцко общество, с интересите на жреците, които са имали по-голяма власт преди, с интересите на аристокрацията, която била разчитала на един непоклатим дотогава ред.
Но когато трагедията, която се развива преди всичко като атинско явление (от всички гръцки градове-държави неслучайно именно Атина, родината на демокрацията, е и градът, в който се раждат и творят най-големите поети-трагедиографи3) започва своя възход като жанр с обществена функция и със силен интерес от страна на обществото, тъй наречените "първи" или "стари" тирани вече отдавна са в гроба. Наследени са от синовете си или от свои роднини. А тиранията като институция вече е неприемлива. Обществото се нуждае от нова сигурна форма, около която да се обедини, от нов "обществен договор". Затова и когато Есхил приписва на Зевс своеволие, той намеква за атинските тирани, наследници на Пизистрат. Те не се съобразяват със съвета на старейшините, с Ареопага, с водачите на аристокрацията. Такъв е бил Прометей. Нали той е титан, т.е. чичо на Зевс.
Когато Софокъл въвежда спора между Креон4 и Антигона, той влага в устата на героинята си следното обръщение към Креон: военачалнико. Креон не е цар, а военачалник. Той нито е избран от народа в хода на избори (изборите все още не били станали честа практика в Гърция), нито е законен наследник на трона. Та той е само брат на бившата царица Йокаста, чичо на бившия цар Едип и съответно чичо и дядо на убилите се един друг Етеокъл и Полиник, Едиповите синове. Нещо като хитрец, добрал се до трона и почнал да своеволничи, да налага своите разбирания на мястото на наследените от традицията.
Но за какво всъщност спорят Креон и Антигона? Техният спор е много сериозен, направо нерешим. Нерешим от логическа гледна точка, защото всеки има своето право. И решим от позиция на силата, както се разрешават толкова спорове в човешкия живот. Антигона смята, че не бива нейният брат Полиник да остане непогре*ан. Защото той е грък, а не варварин и така повелява гръцката традиция. Така са правили дедите и бащите й. Така трябва. Тя постъпва традиционно. Знае, че не може да не погребе брат си не за друго, а защото ако не го направи, душата му ще остане да се скита като вампир из тоя свят - без тяло, но и без покой, който може да намери само в царството на мъртвите. Древните гърци не са вярвали в прераждането. Те са били убедени, че душите на всички мъртви отиват на едно и също място (нямали са отделни Рай и Ад; тяхното царство на мъртвите може да се сравни с това на индианците - Вечните ловни полета - само дето гръцкото Царство на мъртвите все пак е било под земята и до него е имало няколко входа - все пещери), но там на всеки се полага наказание за прегрешенията или подарък за добрите, праведни дела. Но ако не погре*ат тялото ти, как да стигнеш до царството на мъртвите? Креон пък смятал, че онзи, който е дръзнал заради лични причини да воюва с родината си, е не само враг, той е изменник, по-лош е дори от варварите. И не бива да бъде погребван. Той ще омърси родната земя.
Антигона следователно е старомодна, тя следва повелята на предците. Постъпва така, както знае, че трябва. А е и вярна на родовото право - тя погребва брат си с тънък слой почва (защото не е от значение да го погребе наистина, колкото да извърши символичния акт на погребването - това стига, за да намери успокоение душата на покойния), защото той й е брат и никой не би могъл да носи по-голяма отговорност от нея, щом родителите й са вече мъртви. Тя му е най-близка измежду живите. Креон обаче също е прав. Неговата заповед противоречи на наследственото неписано право. Но е модерна. За него на първо място е родината, а не обичаите. Но пък начинът, по който той иска да утвърди първостепенното значение на родината над рода и семейството, е твърде краен. Той иска за назидание да оскверни трупа на своя племенник Полиник. Нека всички видят какво се случва с онзи, който измени на родината и започне да избива свои в името на накърнените си права (бил е изгонен от брат си, било му е отнето правото да бъде цар). Вместо да потърси правата си в съда на Тива, в свещения съд на тиванските съдии-жреци, той е решил сам да си върне правата със сила. И е избивал свои. Нека всички видят какво чака изменника на родината, мисли си Креон. И това е своеволие. Но своеволие, продиктувано от едно разбиране как трябва да се управлява поновому. Със силна ръка.
Следователно има една бунтарка, която действа в името на най-традиционните ценности, и един строг държавник, който с помощта на терор иска да утвърди нови ценности. Всичко това днес ни звучи като парадокс. Ние сме свикнали бунтарите да са носители на новото, а властващите със сила - да пазят, образно казано, скелетите в скрина.
Креон е упорит, той държи на своите заповеди. Нали не е достатъчно силен онзи, който си сменя мнението, мисли си той. Антигона също държи на своето. Тя е убедена, че правото е на нейна страна. Защото следва морални норми, както се казва, от памти века. Нейният морал е "традиционен", неговият - "граждански". Но от двамата този, който залага повече, е Антигона, разбира се. Защото Креон залага поста си, докато тя рискува живота си. А да видиш подобно поведение у жена за древните гърци е било повече от подвиг, изключителна постъпка. Проява на най-голяма доблест.
В някои съвременни постановки на Софокловата трагедия склонността на Антигона и Креон да не искат и да чуят за аргументите на противно мислещия е изведена на преден план. Така в една съвсем прясна (от 2000- година) постановка на режисьора Галин Стоев, наречена "Антигона в Техноленд", защото не следва плътно текста на оригинала, а го дописва и допълва, основният проблем се оказва проблемът за неразбирането. Героите дотам не могат да разговарят, че когато единият използва думи, другият си служи с езика на жестовете, езика на глухонемите. Или пък уж за да го разберат всички използва кухи фрази на различни езици.
Вината на Антигона идва от неподчинението й на волята на владетеля. И това е мнима вина, чиято мнимост се изяснява едва след трагичния й край. Непоправимото се е случило, а не бива. Софокъл подсказва, че в реалния живот на атинската демокрация грешките могат да се избегнат.
Вината на Антигона е и в крайната форма на нейния стремеж към героизъм, достигаща до безумие. Катастрофата в този случай е естествена и следователно неизбежна. Антигона не прави гражданска грешка, но също надскача позволената на човека твърдост.