kris4ety14
02-09-2010, 10:42
Ледена епоха
Скоро грохотът утихна и тя осъзна, че лежи затрупана нейде под тежестта на голямо количество снежна маса. Ушите и продължиха неистово да пищят и не й даваха мира. Болката на нараненото тяло не я мъчеше особено, колкото мисълта, че е окована в мрачната тъмница на страха от неизбежния фатален край. Снегът – неин единствен пазач без усилие я задържаше и неумолимо гасеше искриците й на живот. Борбата за живот в нея не спираше. Нови сили я изпълваха с решимост да оцелее, но на тяхно място идваше студ, вливащ се във вените й.
Незабелязано тя се отпусна в чуден сън. Усети, че върви по улицата към дома. Слабите слънчеви лъчи й правеха напук на впечатлението, че сякаш се разхожда в един от онези ярки горещи дни, когато маранята трепти над асфалта. След няколко крачки тя стигна сергията за сладолед и при вида на леденото изкушение, което така обожаваше, внезапно и стана зле и хукна към вкъщи с все сила. Влетя във всекидневната и завари мъжа си и малкия си син весело да си играят. Опита да се усмихне, ала устните и бяха вцепенени. Съпругът изненадан се изправи и се приближи. В очите му се изписа огромно безпокойство и мъка. Започна да и говори. Не го чуваше, но долавяше смисъла на думите му: „Скъпа, аз съм насреща. Знай, няма да забравя нито за миг силната ти любов, защото тя е слънце. То топли моето сърце, дори когато тъмни облаци го засенчват и корица скреж се опитва да го покрие.”…
Хубавите думи внезапно свършиха. Светът се завъртя пред очите и, мрачна пелена я обгърна и тя рухна в протегнатите ръце на любимия. В следващия миг я връхлетяха гласове, а светлина си проби път до зениците й. Първото нещо, което видя беше радостното лице на съпруга й. В крайчеца на очите му блестяха щастливи сълзи, от които струеше гореща любов, способна да я накара да се почувства отново жива.
Изразете мнението си. Не пиша често, даже това ми е първата по-смислена творба от няколко години насам :oops: .
Скоро грохотът утихна и тя осъзна, че лежи затрупана нейде под тежестта на голямо количество снежна маса. Ушите и продължиха неистово да пищят и не й даваха мира. Болката на нараненото тяло не я мъчеше особено, колкото мисълта, че е окована в мрачната тъмница на страха от неизбежния фатален край. Снегът – неин единствен пазач без усилие я задържаше и неумолимо гасеше искриците й на живот. Борбата за живот в нея не спираше. Нови сили я изпълваха с решимост да оцелее, но на тяхно място идваше студ, вливащ се във вените й.
Незабелязано тя се отпусна в чуден сън. Усети, че върви по улицата към дома. Слабите слънчеви лъчи й правеха напук на впечатлението, че сякаш се разхожда в един от онези ярки горещи дни, когато маранята трепти над асфалта. След няколко крачки тя стигна сергията за сладолед и при вида на леденото изкушение, което така обожаваше, внезапно и стана зле и хукна към вкъщи с все сила. Влетя във всекидневната и завари мъжа си и малкия си син весело да си играят. Опита да се усмихне, ала устните и бяха вцепенени. Съпругът изненадан се изправи и се приближи. В очите му се изписа огромно безпокойство и мъка. Започна да и говори. Не го чуваше, но долавяше смисъла на думите му: „Скъпа, аз съм насреща. Знай, няма да забравя нито за миг силната ти любов, защото тя е слънце. То топли моето сърце, дори когато тъмни облаци го засенчват и корица скреж се опитва да го покрие.”…
Хубавите думи внезапно свършиха. Светът се завъртя пред очите и, мрачна пелена я обгърна и тя рухна в протегнатите ръце на любимия. В следващия миг я връхлетяха гласове, а светлина си проби път до зениците й. Първото нещо, което видя беше радостното лице на съпруга й. В крайчеца на очите му блестяха щастливи сълзи, от които струеше гореща любов, способна да я накара да се почувства отново жива.
Изразете мнението си. Не пиша често, даже това ми е първата по-смислена творба от няколко години насам :oops: .