PDA

View Full Version : "Крадеца на праскови"



Uplo1d3r
02-10-2010, 12:02
За утре ми трябва съчинение на тема:
"Крадеца на праскови"-повест за любовта/човечноста"
Много щесум ви благодаревн,ако ми помогнете :)

ospower
02-10-2010, 12:23
Дано да ти помогне:


Повестта “Крадецът на праскови” е една от своеобразна реликва на българската литература, написана от Емилиян Станев. В нея авторът разказва за една невъзможна любов между героите Иво Обретенович и Елисавета. Любовта между тях е невъзможна, защото е разделена от войната, от съпруга на Елисавета и от времето, в което живеят, но то друга страна е красива самите пречки я правят истинска, пълна с нежност и с искренност...


Повестта “Крадецът на праскови” е една от своеобразна реликва на българската литература, написана от Емилиян Станев. В нея авторът разказва за една невъзможна любов между героите Иво Обретенович и Елисавета. Любовта между тях е невъзможна, защото е разделена от войната, от съпруга на Елисавета и от времето, в което живеят, но то друга страна е красива самите пречки я правят истинска, пълна с нежност и с искренност.

Любовта на Елисавета към Иво е естествен резултат от много фактори. Тя се влюбва в сръбският военопленник и него истинската любов, която никога преди това не е изпитвала. Магическата любовна сила променя ценностните критерии на Елисавета. Сантименталният й съпруг се превръща в олицетворение на войната, в причина за загубената младост и това я изпълва с гняв, прерастващ в невъзможност да му бъде простено всичко това.

Всяка среща между влюбените е празник за душата, тържество на доброто и прекрасното. Погледът на Обретенович обхваща и замайва Елисавета, подобно раздвижено то вятъра пространство и тя не може да се владее, защото силно е привлечена от младия мъж. Неговото отсъствие я кара да се чувства самотна и тъжна, сякаш липсва част от нея. Тази силна любов я раздвоява, разкъсвана от гордост и срамежливост. Усещането за неочаквана близост с човек, дълго стоял в мислите й, прераства в истински копнеж. Радостна светлина струи от очите на Иво. Те са пълни с неизживени чувства. Елисавета осъзнава, че “никой не беше я поглеждал така всеотдайно, так пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост”. Това я магнетизира и кара всяка клетка от тялото й да затрепти. Докосването на ръцете за двамата е като преминаване на електрически ток, а с жадните трепетни устни любовта добива мощ, противопоставяща се на всичко и всички.

В Елисаветовата душа се ражда непознато чувство на страст, радост и щастие към военопленника. Тя непозната за себе си:”вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърля нейният разум и желае да живее свободно и щастливо”. Новото чувство е като възраждане, провокирано от всемогъщата магия на любовта. Затова Елисавета омаляла и прехласната, тя се отдава с цялото си тяло и душа, като за пръв път на този мъж, “алчна към всеки миг от тия два часа”, подарени им от съдбата.

Всичко, което се случва променя влюбената жена, тя се чувства по-силна, предоставя й се втора възможност за живот, сега светът за нея е по-различен, по-магичен, по-красив. Изпълнена с увереност в силата на своите чувства , Елисавета е готова да отстои полученото щастие с цената на всичко. Тя мечтае за бъдеще, с пленника, но не може докрай да заглуши гласа на съвестта си, свързана с миналото и съпруга й.

Любовта между Елисавета и Иво Обретенович, макар и невъзможна е истинска, изпълнена с красота и доброта, която никога няма да бъде победена и ще надживее времето.

:)

SmilezZz
02-10-2010, 13:43
Виж дали ще стане

Eдна невъзможна любов в повестта “Крадеца на праскови”

Увод: Една от най-хубавите повести на Емилиян Станев е “Крадецът на праскови”. Тя е истински шедьовър на българската литература. В тази невероятна творба автора разказва за една възвишена и свята, но невъзможна любов, която преобръща живота на героите.
Теза: Действието в повестта се развива по време на Първата световна война. Тя носи глад, смърт, разруха и омраза. Но точно тогава се ражда любовта между красивата българка Елисавета и сръбския пленник Иво Обетенович. Тази любов е искрена и дълбока, но драматична и невъзможна. Тя стои отвъд морала на обществото и има трагичен финал. Любовта между Елисавета и Иво е невъзможна, защото е разделена от войната, от съпруга на Лиза и от времето, в което живеят - време на закостенели морални традиции.

Микро теза 1:
Началото на повестта „Крадецът на праскови” очертава мястото на действието. Това е време на война, на мъки,бедност, глад и болести, а мястото е град Търново. Читателят разбира, че едно от най-ужасните неща в живота на човека е войната. Обстановката е угнетяваща и неприятна. Дните се повтарят монотонно: „бащи, които гинеха на фронта”, „жени, изсушени от недояждане и плач”. Войната носи смърт и разруха. Върлуващия коремен тиф вцепенява града „под бледосиньото прашно небе” и той замира. Нарушен е естествения ритъм на човешкия живот – хората престават да се ръкуват и мислят единствено за физическото си оцеляване. Погребалният звън на петте черкви зловещо разсича маранята и сякаш оповестява началото на апокалипсиса. Гладът и мизерията отнемат човешкият облик на плениците и карат „тия полуживи хора”, „прилични на полудели от глад маймуни” да пълзят на четири крака, да се бият за гроздето, което Елисавета им дава. На фона на това опустошителното време на омраза и отчаяние, епидемия и смърт се ражда любовта между Лиза и Иво Обретенович.
Микро теза 2:
Героинята на Емилиян Станев е „красива жена, преминала първата си младост”, която излъчва „уморената и презряла хубост на отминаващо лято”. Очите й „дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и тъга” подсказват духовната драма на жената. Белязан от войната, животът на Елисавета е нещастен не единствено, защото положението на всичко около нея е печално. Сприхавият и застаряващ полковник е причина за това героинята да помни „само няколко хубави дни” от брака си. Съпругът е онзи, който ограбва младостта на Елисавета, който не й позволява да се почувства свободна. Героинята в повестта приема със смирение живота си, като наказание за тази „глупава сеутност, която не й е позволила да се омъжи за друг човек”, освен за „застарелия капитен, петнадесет години по-възрастен от нея”. За обич и топлота копнее Лиза в дома на полковника, където тези чувства реално не съществуват. Животът на двамата съпрузи е монотонен и скучен. Те просто съжителстват. Радостта и щастието са им чужди.
Животът на Елисавета преминава в четене на книги, редене на карти и безкрайни самотни часове, прекарани на „трема”, до момента в който случайно среща сръбския военнопленник Иво, който от глад инстинктивно влиза в двора й и открадва праскови. Радост и удивление, страх и щастие се редуват в душата на Елисавета. Тя е объркана. Изпитва физическо влечение към този „хубав мъж”. Лиза започва да копнее да го види отново: „Минете пак по същото време - не по-късно и не по-рано. 8 същия час, когато съм сама… “. След тази съдбовна среща Елисавета прави своя избор да се отдаде на любовта, съзнавайки че това е едно голямо изпитание. Оказва се, че сърцето е по-силно от разума.
Любовта дава сила на Елисавета и тя загърбва всички християнски и морални норми и се отдава на обичта си. Благодарение на това велико чувство главната героиня, макар и трудно, скъсва с миналото си. Отначало Лиза се чувства виновна затова, че макар и да не обича съпруга си тя му изменя. В душата й се появява раздвоеност, като че ли в нея живеят две същества: от една страна „примирената, угнетена жена, чакаща пристъпващата насреща й старост с безразлично отчаяние и тъта”, а от друга – „непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желание да живее свободно и щастливо”. Любовта коренно променя Елисавета. От спокойната и примирена жена вече няма и следа. Тя вече не държи главата си наведена, не върви така отегчено, а се гледа в огледалото със суетността на влюбена жена. Нейната промяна се дължи на освободеността на душата й, защото „човек се подмладява, когато душата му е свободна”. Елисавета толкова много обича сръбския военнопленник, че за нея няма връщане назад. Любовта между двамата е силна, дълбока и всепоглъщаща. Иво знае, че отивайки в лозето на полковника, всеки път рискува живота си. Но любовта му е по-силна от предпазливостта. Затова и той става жертва на убийство.
Разбирайки за смъртта на любимия си, героинята на Емилиян Станев осъзнава, че вече няма за какво да живее. Тогава тя избира единствения изход – да сложи край на живота си. Лиза предпочита да избере смъртта пред живота без любимия човек.
Краят на повестта не изненадва читателя. Любовта на Иво и Елисавета е обречена. Дори заглавието на произведението създава асоциации с библейската идея за забранения плод. „Забранен плод” се оказва и Елисавета за сръбския военнопленник.
Повестта “Крадецът на праскови” е прекрасна, но трагична история за невъзможната любов сред ужасите на войната. В нея обичта между хората застава над войната, болката и отчуждението. Независимо от трагичния финал на творбата, любовта между двамата е жива.Заради нея Елисавета разцъфтява. Заради любовта сръбският пленника се връща, за да се сбогува със своята любима Лиза и намира смъртта си. За да защити любовта си тя се самоубива. Тази любов е невъзможна, но свята, защото само истинската любов може да надмогне дори смъртта. В крайна сметка любовта побеждава.

SmilezZz
02-10-2010, 13:44
Човекът и войната в “Крадеца на праскови”

В повестта на Емилиян Станев”Крадецът на праскови” взаимната обвързаност на човешката съдба времето е представена чрез драматичните преживявания на героите,както и чрез техните представи за човешко щастие и свобода на духа.
Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на времето,което жестоко ограничава личния избор на човека.Въвлича го в абсурда на войната и омразата.Съдбата на героите е част от човешкото страдание,предизвикано от болести,глад,засуха и недоимък.
В края на лятото,когато слънцето като жарава гори земята,а плодовете са особено примамливи,един гладен военнопленник се промъква в лозето на командата на града.Тук става съдбоносната среща на Иво с Елисавета,жената на командата.Оттук нататък животът и на двамата приема нови измерения и нов смисъл.Пътят към желаното щастие обаче,както винаги,е сложен и мъчителен.

Съпругът на Елисавета е главната фигура в досегашния и живот и тя е пригодила към маниерите му,но сега се вглежда в него с други очи и живот.Ключ към този нов поглед стават зародилите се още неясни,но живи и дълбоки трепети на сърцето и.Героинята заживява оттук нататък в трепетно очаквани и надежда да го види отново.Тя е разочарована,когато той не идва.Чете”разсеяно”.Неоча кваното появяване на военнопленника предизвиква особено вълнение у нея.Елисавета наистина не е освободена от обстоятелството,че е „жена на полковника”,командата на града и това ще предопредели драматизма на връзката и със сръбския пленник.Мъжът и сякаш целенасочено повтаря това,че остарява,за да подсили усещането за примирение.С този човек,с „остри сиви очи”,с глава с „израз на рис” всяващ почти у всички страх,не е възможно да се чувства щастлива и жизнена.Красотата и сякаш е осъдена да загине безсмислено.Но когато среща любовта в лицето на сръбския пленник,тя се преобразява и душата и се оживява и преражда.Тя се подчинява на любовното желание,което е по-силно от разума.Любовта на Лиза поражда и загрижеността за съдбата на младия мъж.След избликналите чувства,Елисавета престава да бъде предишната.Полковникът също забелязва промяната у съпругата си с учудване.В душата на Лиза се появява за кратко чувството на вина,но любовта и дава нов поглед към сьщноста на нещата.
Липата става свято място за влюбените.Тя е ням свидетел на тяхното щастие и постепенно става емблема на техния малък свят,белязана с ужасите на войната и страданията.Този процес е пряко свързан с образа на полковника.Иначе студен и надменен по природа,изпълнен с непреодолима омраза към враговете,особено към сърбите,той изпитва болка от поражението на патриотичните идеали и на всичко, което е имало някакъв по-висок смисъл.Тази ожесточеност е в основата и на последвалата трагична развръзка в любовта на Елисавета-неговата съпруга, и сръбския военнопленник Иво.Така омразата покосява любовта и то точно когато тя е взаимно споделена,когато влюбените градят планове да бъдат заедно.Миговете на любовно щастие се сменят с мъчително очакване.
Трагичната развръзка в повестта става в една „съдбоносна вечер”.Смъртта на влюбените обаче не оставя усещане за безсмислена жертвеност.Напротив,сякаш чрез физическата си гибел те съединяват душите се завинаги.

SmilezZz
02-10-2010, 13:45
Една невъзможна любов (есе на тема “Крадецът на праскови” от Емилиян Станев)

В повестта “Крадецът на праскови”от Емилиян Станев двамата главни герои(Елисавета и Иво)търсят своето щастие,смисъла на своя живот и го достигат.
Елисавета действително се влюбва в Иво,намразва мъжа си,защото усеща че връзката м/у тях е по-скоро формална,отколкото истинска:”Той беше виновникът за пропиления й живот….да й създаде щастлив и сигурен живот”.Младата учителка се е съгласила с този брак,защото е търсила парите(известността),а не любовта:”Когато полковникът я поиска за жена,тя бе……..е била привлечена от екселбантите….висшият обществен слой”.Елисавета е бездетна и това я прави особено нещастна:”В самотните часове,които прекарваше….,което измъчва безплодните жени пред прага на старостта”.Тогава се появява и любовта към Иво.

Цялото действие на повестта се разгръща по време на войната.Тя засяга личния живот на човека,изкривява и променя съдбата му:”Той (полковникът)презираше румънците и диво мразеше сърбите”коварните и подли съюзници”от Балканската война,които го бяха ранили и провалили военната му кариера.”По-късно с напредването на войната…..невероятни размери”.Всъщност това е характеристика не само на полковника-”пленниците”,са гледани от всички с предразсъдък.Конфликтът е ясен”Защо да не бъдем по човечни?-възрази тя горещо”.А полковникът отговаря:”Не виждаш ли,че няма хляб,няма дрехи…..Я остави тия даскалски приказки!”От едната страна са “нашите”,а от другата”робите”-не заслужаващи и капкасъчувствие. Иво е наречен в творбата само два пъти по име.Веднъж,когато го питат как се казва и втори път,когато единствено името може да го различи от останалите пленници.Но и тогава е наречен само “Обретенович”.Навсякъде другаде в творбата е посочен като “пленника”.Главната героиня винаги е наричана по име-Елисавета или Лиза,а нейният любим е и си остава завинаги пленникът.Единствено Елисавета вижда в него истински човек-за другите той си остава само пленник. Ординарецът-прекият извършител на убийството.На пръв поглед като че ли застрелването на пленника е последица от заповедта на полковника(лозето да се охранява строго).Но ако проследим внимателно развитието на сюжета,ще забележим как постепенно намалява напрежението между Елисавета,Иво и ординареца.Ординаререцът вижда все по голямата близост между Лиза и Иво.Елисавета непрекъснато усеща неговото презрение и лоша усмивка.Това презрение и лошата усмивка са не защото ординарецът се проявява в ролята на вярно куче,а защото има личен мотив.Той е описан като наскоро овдовял селянин,който сигурно не е останал равнодушен към женската привлекателност на господарката.И в същото време осъзнава,че няма никакви шансове пред нея.Той я ревнува от някакъв си “роб”и стига до крайност. Лиза и Иво са от две различни групи,между които съществуват непреодолими прегради.А тези прегради могат да се разрушат само от любовта.Понякога този героичен опит завършва със смърт.В крайна сметка невъзможната любов все пак побеждава.