СОФОКЪЛ - „АНТИГОНА”
ЩАСТИЕТО - „ПЛОД” НА ЧОВЕШКИТЕ ДЕЛА
Трагедията на Едип цар резонира в лич¬ната съдба на неговите потомци. Греховен плод от брака му с Йокаста (майка и съпруга на Едип) са синовете - По¬линик и Етеокьл, и дъщерите - Антигона и Исмена. Те са предопределени, спо¬ред дребния мит, да понесат нови стра¬дания и човешки нещастия, но да изкупят вината на родителите си. Трагич¬ната ирония на съдбата преследва и нас¬ледниците на Едип.
Проблемът за родовата вина тема¬тично обвързва трагедията „Антигона” с Тиванския митологичен цикъл. Така драматургът остава верен на ми¬тологичния сюжет, но има творческа свобода да представи своя интерпрета¬ция на проблема за човека и неговата лична съдба. Според Софокъл, той заслужава по-голямо внимание. Наследената ви¬на на съгрешилите предци обременява човешкото съзнание, но не тя е причина за личното нещастие на главната геро¬иня Антигона. Срещу трагичните об¬стоятелства на живота се „изправя” човешкият характер. Той определя пътя към личната трагедия на героинята. Готова да отдаде нужната почит към мъртвия си брат Полиник, обявен за враг на родната Тива и лишен от погребален ритуал със заповед на владетеля Креон (родственик на Едиповите наследници), тя избира своята нещастна съдба. Ан¬тигона не търси съвет и помощ от никого, не се уповава и на божествена подкрепа, а самостоятелно взема решение. Тя е водена от човешкото в себе си и се подчинява на неговата нравственост. Това е най-достойният избор за личността и нейната съвест. Единствен съдник, определящ вината и наказанието за престъпената боля на владетеля, е мо¬ралът. За Антигона той стои по-високо от законите на Креон. Владетелят на Ти¬ва е субективен изразител на волята на родовото общество, а Антигона - на човешката етика и повелята на сърцето. Личността застава срещу общоприето¬то, близа в конфликт с божествената воля и правото на владетеля. Антигона погребва брат си Полиник и сама проме¬ня хода на съдбата си, но остава вярна на човешката си същност. Още в проло¬га на трагедията, с твърдо взетото ре¬шение тя сама определя себе си като личност с висок нравствен облик: „Не моля вече, не желая твоето съдействие, дори да би го давала. Мисли каквото искаш, ала него аз ще погреба и ще загина радостна. Ще легна мила редом с него милия, изпълнила свещен завет. По-дълъг срок ще трябва да се нравя на подземните. Сред тях наведи ще лежа. А светото за боговете, ако щеш, презирай ти! Между живот, изпълнен с мисъл за неизпълнен дълг към ближния, и трагична гибел Антигона избира достойния път към смъртта. Страданието е нравст¬вената сила на личността й. То я води към разкриване на характер, несъвмес¬тим с представата на древните за сла¬бата женска природа. Неслучайно сами¬ят Креон смята, че нарушаването на за¬поведта му е дело на дързък мъж. Той не допуска, че жена би имала смелостта да се изправи срещу неговата воля. Узнал истината, Креон има вече личен мотив за действие срещу Антигона. Така него¬вото поведение изразява характерното в цялостния му човешки облик. В края на трагедията Креон е наказан не от боговете, а от самия себе си.
Чрез поведението на всички герои, Софокъл доказва тезата, че характерът и постъпките на човека определят него¬вата съдба, а не предначертаното от боговете. Художествените доказател¬ства не са еднозначни, дадени наготово, поднесени като крайни изводи. Драма¬тургът сблъсква героите, очертава принципно различните им позиции, с ко¬ето провокира зрителите, респективно читателите. Те следят с внимание раз¬витието на драматургичното дейст¬вие, търсят причините за поведението на всеки един от героите както в конфликтните сцени помежду им, така и в рамките на големия конфликт - човека и неговата съдба. Това обуславя и различ¬ните позиции, защото Софокъл не бър¬за да обвини до край нито един от дра¬матургичните си герои. В определени моменти всеки от тях е прав, макар и конфронтирал се с останалите. Така характерите се изграждат последовател¬но с цялата психологична мотивация на действията - следствие на човешките решения. И действително в конфликтния сблъсък между Креон и Антигона зри¬телят е провокиран от основателния въпрос - кой ще победи и кой е прав?
Прологът внушава, че Антигона въплъщава истината. Но следва появата в първи епизод на Креон, който аргумен¬тира действията си така убедително, че Хорът на тиванските старци без ко¬лебание застава на негова страна: „За мене, ако този, който властва, не се държи за най-добрите правила и ако страх е вцепенил езика му, негоден е, така съм смятал винаги. И онзи, който слага над родината приятеля си, е за мен нищожество. Не ще приемам за приятел никога врага на своя град, защото зная аз, че той, градът, спасява и че плува ли щастливо той, намираме приятели. И ще въздигна Тива с тези правила.” За Креон врагът на родния град е Полиник. Той е пожелал нещастие за всички, за целия народ, обсадил с войските си Тива. А това е най-красноречивото доказателство, според Креон, че заповедта му да не бъде погребан Полиник е справедлива. Царят на Тива защитава от вражеско посега¬телство независимостта на родния град и достойнството на своите съграждани. На преден план излиза владетелският дълг към народ и държава. От позицията на Креон издадената заповед е справедливо възмездие за посег¬налия върху родни: „Сега, във връзва с туй издадох заповед за Етеокъл, който, защитавайки града, умря, прославен с ловко копие, да се положи в гроб със всички почести, които получават най-достойните. Но брат му, който дойде от изгнание - за Полиник говоря, който бащин край и родни богове на огън искаше да предаде, да се напие с братска кръв и да зароби своите съграждани, за него, казвам, обявих навред в града - ни гроб, нито оплакване от някого! Така реших. Не ще въздам на лошия честта. Която има най-достойният. А който люби своя град, и приживе, и след смъртта си той ще има почести.”
Над всичко, според думите на Креон, е градът и неговото право на държавна независимост и щастие. А градът - това са хората, народът. Креон провокира нова конфликтна ситуация - Антигона срещу на¬рода на Тива. Ако дъщерята на Едип нару¬ши неговата заповед, естествено се на¬лага изводът, че тя скверни не само родо¬вата чест, но не проявява нужното уважение и към съгражданите си. Нравственият конфликт между Креон и Антигона получа¬ва измеренията на изпълнен или неизпъл¬нен дълг към родния град и тиванския народ.
Във втори епизод Софокъл „разплита” част от завързания драматургичен „въ¬зел”. Креон разделя и противопоставя двамата братя. Единият е защитник на родния град, другият - враг. Антигона не ги дели. Обича ги еднакво. Смъртта ги прави още по-близки и скъпи. Общата им трагична участ ги обединява. Сърце¬то й прелива от скръб и към защитника, и към врага на Тива. За нея те са родни братя, които обича, и в смъртта не може да ги раздели. Всеки от тях заслужава почит и уважение. Антигона е водена в действията си от нравствения дълг към паметта на мъртвите. Подчинява се на законите за човешката етика и хуманност. Креон признава единствено безпристрастните закони на владетелското право.
Две различни представи за дълг - човешки и владетелски - се сблъскват:
Антигона
Не роб е този, който падна - брат ми е.
Креон
Рушител на града! Защитник - другият!
Антигона
Но Хадес иска равенство за мъртвите!
Креон
Добрият няма равен жребий с лошия!
Антигона
Дали пък долу правят тази разлика ?
Креон
Врагът не е приятел и в гроба си!
Всеки един от героите изповядва своята истина и я защитава. Никой не приема аргументите на другия. Остават верни на характера си и на своята човешка същност. Антигона няма да враждува с братята си, а винаги ще ги обича: „Не за вражда - за обич съм създадена!”
С тези думи още веднъж героинята доказва, че решението й е неизменно и никой не може да я отклони от пътя й. Креон също е непреклонен в избора си, макар че вече ясно прозира личният мотив за действие в поведението му: „За обич ли? Отивай в ада - там люби!/Жена не ще ме води през живота ми!”
Антигона избира смъртта, Креон - гибелта на най-близките си. Исмена, водена не от родова, а от човешка вина, изживява личностна криза и про¬меня решението си. Готова е да подкрепи сестра си, като сподели трагичната й съдба: „Да, щом сес¬тра ми се признава, сторих го, /участвах и но¬ся от вината й.”
При разкриване характера на Исмена, макар че тя има епизодично участие в действието, също се наблюдава вътрешно развитие. Образът не е статичен, а вътрешно озвучен от противоречиви човешки изживявания. Това го прави жив и психологически раздвижен. Неслучайно Софокъл е всепризнат майстор при изграждане на пълнокръвни драматургични образи и характери.
Антигона приема за свой нравствен дълг да из¬бере не само своята съдба, но и тази на сестра си Исмена. Доказва, че „не за вражда”, а „за обич” е родена. Поне един от наследниците на Едип тряб¬ва да живее, да продължи рода. А това е Исмена, която има силата да сподели чуждата вина, без самата тя да е извършила „престъпно” деяние, с което да нарушава законите на Тива и заповедта на Креон. По нравствено достойнство двете сес¬три се изравняват, макар и да носят различни по сила човешки характери. Антигона разпознава в Исмена не само своята любима сестра, но и дос¬тойната дъщеря на Едип. Водена от обич, Антигона избира за сестра си живот, а за себе си - смърт:
Исмена
Не ми отказвай, сестро, нека с теб да умра,
и да изпълня своя дълг към мъртвия!
Антигона
О, с мене - не! Това, което с пръст не си
докосвала, не искай! Стига мойта смърт!
Спаси се! Не завиждам на живота ти!
Ти пожела живот, а аз - смърт избрах.
Синът на Креон - Хемон, е герой с висока чо¬вешка нравственост. Той обича Антигона, но ува¬жава бащината воля и правото на владетеля да определя обществените правила и съдбините на народа. Не поставя любовта си над общото благо и мъдрото управление на държавата. В неговото съзнание личното не взема връх над общото. Ръководи се от нравствените критерии за справед¬ливост. Готов е винаги да посочи грешките и недалновидността в управлението на владетеля, как¬то и човешките слабости в действията и поведе¬нието на бащата. Не се страхува да защити раз¬лично мнение и позиция: „Мой дълг е преди теб да виждам винаги какво говорят, вършат, хулят хората. От страх пред теб не казва никой поданик това, което не настройва радостно. Но аз дочувам как сред мрака целият народ на Тива жали днес девойката, че днес в града погива най-невинната за най-прекрасно дело с най-позорна смърт. От всичките блага за мене, татко мой, най-свидно е родителското щастие. За син - какво по-славно от щастлив баща, какво по-славно за баща от щастие на син? ” В думите на Хемон ясно е подчертан приоритетът на бащата над владетеля. Родителското щастие е нравствено човешко удовлетворение за сина. Но и обратната зависимост: щастлив син - щастлив баща, е част от нравствения закон за равнопоста¬веност на човешките права при съдбовен избор. Зачитайки бащиното право, Хемон изисква уваже¬ние и към себе си, и към своя личен избор. Това би изравнило баща и син в общото им щастие. Хемон се стреми към личностна изява на човешката си същност. Той е мъдър и справедлив в съжденията си. Едноличните решения винаги носят трагични не¬обратими последствия, което е твърде присъщо за Креон, и синовната обич кара Хемон да посочи то¬зи недостатък в характера на баща си: „... Ала не смятай, че единствено това, което мислиш ти, е правилно. Защото, който смята, че единствен той е с мисъл, със сърце, с език и никой друг, излиза кух, разгледан по-внимателно. Смекчи гнева си, отмени присъдата!”
Креон е обсебен от съзнание за непогрешимост. Воден е и от лично отношение към Антигона и лю¬бовта й с Хемон. Не може да разбере логиката в действията на другите, както и да приеме за нрав¬ствено обоснован техния избор. Затова греши, об¬зет от гняв и скрито желание за отмъщение: „На моите години от младежа ли да уча как се разсъждава правилно?”
Според древните, делата на човека говорят за мъдростта му, а не годините. Това мнение споделя и Хемон: „Ако греша, недей. Младеж съм, истина. Но не възрастта, делата нека гледаме.”
Открито изказаното несъгласие с волята на владетеля, окачествена като недостатъчно мъдро дело, провокира активна изява на негативното в характера на Креон. Той разкрива истинските си намерения - следствие от недостатъците на човешката си природа:
Креон
Да, дело е да тачиш беззакония!
Хемон
Народът в Тива не говори същото.
Креон
Градът ли ще диктува мойта заповед?
Противоречието между казаното в първи епи¬зод пред Хора на таванските старци и изреченото в трети епизод: „Градът ли ще диктува мойта заповед?”, е ясно доказателство, посочено от Софокъл за нравствено несъответствие между лич¬но и общо в намеренията, целите и делата на Креон. В първи епизод той поставя интересите на града над личното благо, в трети - отхвърля об¬щественото право, оказало се удобно прикритие до този момент за лични действия и цели. В гнева си Креон разкрива истината за себе си. За него личното винаги стои по-високо от общото. А това е достатъчно за доказване на нравствената му вина, за която делата му ще го накажат. Личното щастие не съществува без грижа и мисъл за другите. Той обижда и наранява незаслужено си¬на си:
Креон
Не трябва ли тук аз да бъда Властникът?
Хемон
Не може град да бъде на един човек!
Креон
Ти жива няма да я вземеш никога!
Хемон
Тя ще умре, но ще погуби някого.
Креон
Дошъл си да заплашваш мен, безсрамнико!
Ще има да се каеш, празноглавецо!
Хей, робе, стига с твойто бръщолевене!
Обидните обръщения: „безсрамнико”, „празно¬главецо”, „робе”, доказват нравственото безси¬лие на Креон пред истината. Той застава срещу съдбата си и единствено разумът би могъл да пре¬дотврати трагичния му край. Но за Креон това е невъзможно. Обсебен от гняв и разрушително же¬лание за отмъщение, той отива докрай. Причинява смъртта на Антигона, Хемон и на съпругата си Евридика. Делата му определят хода на трагичните събития, оказали се съдбовни както за него, така и за най-близките му. Пожелал смъртта на Анти¬гона, заплаща висока цена със смъртта на Хемон и Евридика. Всъщност той ги осъжда на смърт, ка¬то наказва себе си. Умъртвява душата си. Отнема щастието на другите, за да живее във вечно страдание. Трагичната ирония на съдбата е плод на човешките дела. Всеки заслужава съдбата си. Тя е следствие от неговия разум. Това е и посла¬нието на Софокъл в трагедията „Антигона”, изре¬чено чрез финалната реплика на Хора: „За да бъде щастлив тоя земен живот, първо мъдри да бъдем! Да не грешим пред небето! Заплащат с големи беди горделивците своите дръзки слова и така те се учат на старост да бъдат разумни! ”