bratignat
02-18-2010, 12:48
Обръщайки се назад след поредното хлапе използващо невменяем за мен жаргон, аз се обръщам назад, към моето собствено детство. Както изглежда не чак толкова далеч, за да забравя радостта от шегите, но и в непреодолима дистанция от мен, която никога няма да стопя. Този спомен ме накара да изровя от таванските кашони, някогашната си дървена сабя. И така, Пандора освободи една отдавна забравена история.
Трябва да сме били пети клас, демокрацията бе победила. Хората говореха за хубавата Америка, прекрасния живот там и богатствата, сякаш да е Багдат от средновековието.И ние се радвахме за демокрацията, макар да не ставаше за дървено скривалище или площадка за игри. Все още имахме страх от учителите, но както сивите мишки, щом останехме сами измисляхме някоя пакост. Чувствахме я, като дълг, но й се радвахме, като на забавление.А колко от вас са ловили в голямото междучасие риба, за да я занесат до дома в тетрадката по математика?
Обедна почивка е и Никола прескача от крак на крак. Нещо го мъчи, знаем, че е намислил беля и е голяма щом мълчи. Започваме да го дразним, докато не избухва и не разкрива, че е най-умният на светът и между другото е открил как да прониква във военен склад наблизо. Военен означава - смел, непобедим и геройски. Вече си представяме, как раздаваме на момичетата комплект противогази и те припадат...от възхищение към нас. Чупим се от часът по трудово и вместо съзиданието на ваза със струг, избираме олигархичното разграбване на складът.
Теорията обаче леко се различаваше от практиката - военният склад наистина си беше там. Както постовите и високите огради... След едно скришно кьоше следваше плетеница от бодлива тел. "Излезе ни късметът" - рече Марио и започнахме да я свиваме и изправяме,докато се скъса. Шмугнахме се през процепът, който направихме и тихичко се приближихме към занемарен склад приличащ на хангар. Само Али Баба е изпитал същото, което и ние...може би и Димитър Общи след Арабаконак, но имаше толкова джунджурии, че след, като всеки грабна, каквото можа се почувствахме невероятно ощетени за останалите неща, които не грабнахме. Следваше седмицата на противогазовите маски. Навличахме ги в междучасията и тръгвахме да плашим хората в близката градинка с "обявената тревога". Само три дена по-късно ни извика директорът. Така получих първото си мъмрене.
Последваха месеци на затишие, в което, като разпиляни четници не смеехме да гъгнем, за да не ни изритат от "елитното" ни училище. Макар, че по онова време всички училища бяха елитни. Но не минаха и три месеца и Стоян прояви признаци на неспокойствие, на някаква абстиненция към белите. Първо ни започна по тънката струна:
"Нашите нали са лекари, и ми обясниха за нова наука - генетика, където можеш от бълха слон да направиш."
"А можеш ли от пясък да направиш шоколад?" - с голям интерес и изострен апетит се обажда Явор.
"Ще ги питам, но сигурно може. То е проста работа - взимаш клетка от котка да кажем, слагаш я в яйце и то се излюпва коткопиле."
"Ей, това си е голяма работа, бе Стохи! Я разпитай повече, за да опитаме." - предлагам с детският си акъл.
"Айде да върнем динозаврите, като в оня филм (Джурасик парк). Ще е супер забавно, тука на поляните да има тиранозаври, а гаргите да ги гонят птеродактили." - фитилът вече гори и знаем, че няма връщане назад. Ще се клонира, без да знаем, че така се нарича и ще създадем, видове, които даже в Софийската зоологическа ги няма.
На следния ден Стохи е донесъл 3-4 спринцовки с игли, чисто нови, както и една кухненска престилка, така е гледал, от докторите. След училище невинно се насочваме към близкото блато или "операта", защото през лятото и есента се раздаваха неверояти жабешки арии. За късмет жабите тъкмо са снесли лентите си с яйца. Улавяме няколко и със спринцовките изтегляме съдържанието на две килийки. Всичко върви по план. Сега ни трябва гущер, от който да вземем кръв и така ще се роди подводен гущер....предполагаме. Нещеш ли, Марио натиска своята спринцовка и течността от нея му пръсва в очите му. Експериментът е прекратен, следват две безутешни седмици, в които Марио изпада в минорното настроение на осъден на смърт. Всеки ден очаква да се превърне в мутант жаба-човек и логично да умре.
Един ден не издържа и пита преподавателя по биология, колко време му оставало. Учителят поразучи въпросът и секретната ни операция бе разкрита. Този път се измъкнахме само с мъмрене от класният ръководител. Довиждане коткопилета, довиждане динозаври!
Поредното лято се е изгубило зад дърветата при дядо и баба. Училището отново започва тягостно със съзнанието, че ще има безкрайна математика, но все пак старите пушки са все още там. Ще вършим отново бели, този път по-големи от предишните.
Боби е гледал предаване за космосът и извънземните. Били с продълговати глави, имали космически кораби, а цигарите си запалвали с лазерен заряд. Ами ако можехме да се доберем до лазерна запалка, колко бели само ни очакваха! Само да установим контакт с извънземните и е наша. Нямаше да осъзнаят, кога са я "загубили". Те така и така са червиви от лазерни запалки, няма да им е мъчно за една.Корабите им няма да пипаме, макар и тях да си ги бива. Ако ли запалките им са кът, то тогава само ще си поговорим с тях и толкова. Много от нас знаеха, колко неприятно е да ти скрият топката.
Фантазиите ни отново заработиха на пълни обороти. Въпрос:"Как да прикоткаш чуждоземна, космическа цивилизация, без да знаеш адресът й?" Първоначално решихме да викаме силно към небето "Извънземни", но после, някой логично заключи, че може да не преминем стратосферата с гласовете си. Така, че тази идея отпадна. Да ги повикаме с лазер? Но точно с лазер не разполагахме. С радиостанция? Военните щяха да ни проследят и да развалят всичко.
Тогава на Александър му хрумна, че може да използваме светлинен фар. Добра идея, но как да довлечем фарът от Балчик до мотопистата в Емил Марков? Докато не ни усени идеята, да съберем многото изоставени гуми по пистата и да ги запалим. Така, извънземните щяха да ни забележат.
Двете седмици усилена работа след училище по струпване на стари гумите, преминаха неусетно. Струпахме на куп поне 80, замислихме протокол по посрещането на извънземните. Купихме 4-5 пакета с вафли, както и кока-кола. Все пак това не бе кръщене, а мастита среща между далечни цивилизации. Даже навлякохме омразните костюми, които родителите ни подготвяха в началото и края на всяка учебна година.
Всичко бе готово, кибритите палаво дрънкаха по джобовете ни, а тетрадките, които разкъсвахме за подпалки, жално скимтяха. Но напредъкът изисква скъпи жертви така, че мъжествено се простихме и с контурните карти,а с радост изгорихме математиките си.
Огънят в началото срамежливо пъплеше, без да напредва. Не можехме да си позволим провал, съдбата на междукосмическите отношения, висеше на косъм, и този косъм трябва да е бил на нечия от нашите глави. След около 15 минути успяхме в разпалването на буен огън и се отдалечихме на десетина метра от горящата купчина гуми. За нещастие бяхме пренебрегнали важен факт - когато гумите горят се отделя гъст, черен дим, който щеше да закрие огъня от взора на извънземните.
Не само, че закри взорът, но покри с черна мъгла районът в радиус от една пряка. Но вместо извънземни довтасаха, разтревожените съседи, пожарникари и полицаи. Последва голям скандал и тръгнаха да ни водят към районното. Тогава Стоян се сети за вафлите и колата и изтича към огъня. Остави ги в близост до него и надраска набързо - "На извънземните с любов", в случай, че дойдат, когато нас са ни отвели, поне да знаят, че сме чакали. После дълго го ругахме, че не е написъл поне имената ни. Та как иначе ще ни открият извънземните?!
P.S.
Ако някой е срещал извънземни, нека ги пита за лазерните запалки, а?
Трябва да сме били пети клас, демокрацията бе победила. Хората говореха за хубавата Америка, прекрасния живот там и богатствата, сякаш да е Багдат от средновековието.И ние се радвахме за демокрацията, макар да не ставаше за дървено скривалище или площадка за игри. Все още имахме страх от учителите, но както сивите мишки, щом останехме сами измисляхме някоя пакост. Чувствахме я, като дълг, но й се радвахме, като на забавление.А колко от вас са ловили в голямото междучасие риба, за да я занесат до дома в тетрадката по математика?
Обедна почивка е и Никола прескача от крак на крак. Нещо го мъчи, знаем, че е намислил беля и е голяма щом мълчи. Започваме да го дразним, докато не избухва и не разкрива, че е най-умният на светът и между другото е открил как да прониква във военен склад наблизо. Военен означава - смел, непобедим и геройски. Вече си представяме, как раздаваме на момичетата комплект противогази и те припадат...от възхищение към нас. Чупим се от часът по трудово и вместо съзиданието на ваза със струг, избираме олигархичното разграбване на складът.
Теорията обаче леко се различаваше от практиката - военният склад наистина си беше там. Както постовите и високите огради... След едно скришно кьоше следваше плетеница от бодлива тел. "Излезе ни късметът" - рече Марио и започнахме да я свиваме и изправяме,докато се скъса. Шмугнахме се през процепът, който направихме и тихичко се приближихме към занемарен склад приличащ на хангар. Само Али Баба е изпитал същото, което и ние...може би и Димитър Общи след Арабаконак, но имаше толкова джунджурии, че след, като всеки грабна, каквото можа се почувствахме невероятно ощетени за останалите неща, които не грабнахме. Следваше седмицата на противогазовите маски. Навличахме ги в междучасията и тръгвахме да плашим хората в близката градинка с "обявената тревога". Само три дена по-късно ни извика директорът. Така получих първото си мъмрене.
Последваха месеци на затишие, в което, като разпиляни четници не смеехме да гъгнем, за да не ни изритат от "елитното" ни училище. Макар, че по онова време всички училища бяха елитни. Но не минаха и три месеца и Стоян прояви признаци на неспокойствие, на някаква абстиненция към белите. Първо ни започна по тънката струна:
"Нашите нали са лекари, и ми обясниха за нова наука - генетика, където можеш от бълха слон да направиш."
"А можеш ли от пясък да направиш шоколад?" - с голям интерес и изострен апетит се обажда Явор.
"Ще ги питам, но сигурно може. То е проста работа - взимаш клетка от котка да кажем, слагаш я в яйце и то се излюпва коткопиле."
"Ей, това си е голяма работа, бе Стохи! Я разпитай повече, за да опитаме." - предлагам с детският си акъл.
"Айде да върнем динозаврите, като в оня филм (Джурасик парк). Ще е супер забавно, тука на поляните да има тиранозаври, а гаргите да ги гонят птеродактили." - фитилът вече гори и знаем, че няма връщане назад. Ще се клонира, без да знаем, че така се нарича и ще създадем, видове, които даже в Софийската зоологическа ги няма.
На следния ден Стохи е донесъл 3-4 спринцовки с игли, чисто нови, както и една кухненска престилка, така е гледал, от докторите. След училище невинно се насочваме към близкото блато или "операта", защото през лятото и есента се раздаваха неверояти жабешки арии. За късмет жабите тъкмо са снесли лентите си с яйца. Улавяме няколко и със спринцовките изтегляме съдържанието на две килийки. Всичко върви по план. Сега ни трябва гущер, от който да вземем кръв и така ще се роди подводен гущер....предполагаме. Нещеш ли, Марио натиска своята спринцовка и течността от нея му пръсва в очите му. Експериментът е прекратен, следват две безутешни седмици, в които Марио изпада в минорното настроение на осъден на смърт. Всеки ден очаква да се превърне в мутант жаба-човек и логично да умре.
Един ден не издържа и пита преподавателя по биология, колко време му оставало. Учителят поразучи въпросът и секретната ни операция бе разкрита. Този път се измъкнахме само с мъмрене от класният ръководител. Довиждане коткопилета, довиждане динозаври!
Поредното лято се е изгубило зад дърветата при дядо и баба. Училището отново започва тягостно със съзнанието, че ще има безкрайна математика, но все пак старите пушки са все още там. Ще вършим отново бели, този път по-големи от предишните.
Боби е гледал предаване за космосът и извънземните. Били с продълговати глави, имали космически кораби, а цигарите си запалвали с лазерен заряд. Ами ако можехме да се доберем до лазерна запалка, колко бели само ни очакваха! Само да установим контакт с извънземните и е наша. Нямаше да осъзнаят, кога са я "загубили". Те така и така са червиви от лазерни запалки, няма да им е мъчно за една.Корабите им няма да пипаме, макар и тях да си ги бива. Ако ли запалките им са кът, то тогава само ще си поговорим с тях и толкова. Много от нас знаеха, колко неприятно е да ти скрият топката.
Фантазиите ни отново заработиха на пълни обороти. Въпрос:"Как да прикоткаш чуждоземна, космическа цивилизация, без да знаеш адресът й?" Първоначално решихме да викаме силно към небето "Извънземни", но после, някой логично заключи, че може да не преминем стратосферата с гласовете си. Така, че тази идея отпадна. Да ги повикаме с лазер? Но точно с лазер не разполагахме. С радиостанция? Военните щяха да ни проследят и да развалят всичко.
Тогава на Александър му хрумна, че може да използваме светлинен фар. Добра идея, но как да довлечем фарът от Балчик до мотопистата в Емил Марков? Докато не ни усени идеята, да съберем многото изоставени гуми по пистата и да ги запалим. Така, извънземните щяха да ни забележат.
Двете седмици усилена работа след училище по струпване на стари гумите, преминаха неусетно. Струпахме на куп поне 80, замислихме протокол по посрещането на извънземните. Купихме 4-5 пакета с вафли, както и кока-кола. Все пак това не бе кръщене, а мастита среща между далечни цивилизации. Даже навлякохме омразните костюми, които родителите ни подготвяха в началото и края на всяка учебна година.
Всичко бе готово, кибритите палаво дрънкаха по джобовете ни, а тетрадките, които разкъсвахме за подпалки, жално скимтяха. Но напредъкът изисква скъпи жертви така, че мъжествено се простихме и с контурните карти,а с радост изгорихме математиките си.
Огънят в началото срамежливо пъплеше, без да напредва. Не можехме да си позволим провал, съдбата на междукосмическите отношения, висеше на косъм, и този косъм трябва да е бил на нечия от нашите глави. След около 15 минути успяхме в разпалването на буен огън и се отдалечихме на десетина метра от горящата купчина гуми. За нещастие бяхме пренебрегнали важен факт - когато гумите горят се отделя гъст, черен дим, който щеше да закрие огъня от взора на извънземните.
Не само, че закри взорът, но покри с черна мъгла районът в радиус от една пряка. Но вместо извънземни довтасаха, разтревожените съседи, пожарникари и полицаи. Последва голям скандал и тръгнаха да ни водят към районното. Тогава Стоян се сети за вафлите и колата и изтича към огъня. Остави ги в близост до него и надраска набързо - "На извънземните с любов", в случай, че дойдат, когато нас са ни отвели, поне да знаят, че сме чакали. После дълго го ругахме, че не е написъл поне имената ни. Та как иначе ще ни открият извънземните?!
P.S.
Ако някой е срещал извънземни, нека ги пита за лазерните запалки, а?