bratignat
02-19-2010, 07:46
Седи ме си с Бат Емо пред караулното, напълнили бузи с цигари, едва преглъщащи коледни курабийки и си мислим колко просто нещо е животът. Сега е моя смяна да мисля и го върша за двама ни. Какво нещо е това времето? Днес относително, утре линейно пък в други ден - кално. Така днес майките ни са изпратили по един самун и козунак. Разправят, че Коледата идвала след четири дена. Ще си кажете, какво значение има това за някакви си ефрейторчета от 7 рота на линията Добро Поле? Но ми посочете, само един генерал, който може да подрани коледата с 4 дни! Само посредством нашите стомаси и глад това го сторихме с Бат Емо! Даже Негово Царско Височество не го владее това!
Като стана на въпрос за големи санове не си мислете, че и те не налучкват шмекериите относно времето. Охо! Бива си ги и още как! Така на 1 ноември, независимо от деня на просветата, дето се разстилаше навред, що на Кирилица пише се, из нашите окопи - мъгла. Като от онези дето с трион да ги режеш. Пък после от мъгливите дъски си сковаваш обор, нацепваш няколко мъглявини и пуши цяла зима коминът. За да е по-интересно, тези мъгляви палети са леки, като перце. Ще си рекат всички, изискани господа и госпожи, които се сбират на площада на Славейковите - " Тези сарсами, живот си живеят, а ние изнасяме тежестта на цялата война!". Да но всеки войник си има старшина Станимиров. От нашата рота имам предвид. И мъглявите ни дворци, бързо се превръщат в дим и пепел.
Онзи ден с Бат Емо тъкмо сме сложили противогазите и си дялкаме апликации от хлорният облак на французите, чуваме пронизителен вик - "Бакаров, Стоилов що радите?". Поокопитихме се, поиздължиха ни се зурлите, но чест отдадохме. "Пак ли с това проклето изкуство ми се занимавате?! Режат си те апликации по цял ден, затварят ми и отварят разни там процепи в мъглата, а другите да пушат в окопа! Така ли е?" Бат Емо тъкмо започва с увода на защитата - преди влизането във войната, го приеха в правния факултет. За късмет, лош или хубав, но в сесията го взели войник. Трябва да са налице два фактора, Бат Емо да завърши право: 1) Проф. Сотиров да е някъде по линията Поликастро - Прилеп ангажиран в тежките боеве. 2) Бат Емо да се върне, жив, ако не здрав поне с дясна ръка. От друга страна, ако Бат Емо не се върне, проф. Сотиров, никога няма да има шансът да го скъса...Тези ми мисли, бяха накъсани от свистенето на граната, която сякаш прокарва, студените си ръцете, както Лора, с разликата, че тук не ти причернява от удоволствие.... Без да чакам заповед, пускам димката, за да затворя процепът в хлорният облак и се провиквам през противогаза "залегни". Отскачаме на близкият Венерин хълм...
Следващата седмица се изнизва незабелязано. Това е често срещано явление във войните - тръгнеш ли да отбелязваш всеки ден вече си погубен. Нима някой може да издържи...от колко време сме тук - 1916? Само, че кой ден и година сме днес? Знам само, че утре е денят на свинското с боб. Седмиците тук са променливи - сякаш се разтягат в лещените делници и ние, като да прескачаме от локва на локва, за да се доберем до заветните ребърца.
Забучава новината, че трета Гръцка дивизия ще напада. И 17 английска армия. И френският чуждестранен легион. Последните не ги броим - нали са чуждестранни, значи не са французи. На Бат Емо, не му пречат. Нито пък на мен...лягаме по-рано, изяждайки всичко, което имаме, изпушвайки тютюнът до последната стърготина. Утре може да не ни е нужен...
Събужда ни страшен тътен. Изтърсваме се от леглата, вече облечени, изръсвайки роса от одеялата. Близнаците Маркови ги няма в леглата им. На мястото, където спаха зее кратер, Единият Марков бил роден в Пловдив, другият в Карлово. Но си приличаха, като две капки вода. Е вече се изпариха. Късметлии...., до кога ли ще откараме пък ние? Оттатък дали се питат същото, френски, австралийски и всякакви момчета? Нямам много време за разсъждения, "войниците не трябва да мислят, а да действат" , а аз съм една машина за действие. Излизайки от землянката, на щикът ми попада тъмно момче, вероятно от чуждестранните. Изсвистява покрай Емо свинец, обагряйки бялата му куртка в червено. "Мартеница" - казва и се усмихва, а ние продължаваме да напояваме отечеството с чужда кръв. Денят се стопява, както блясък в очи на мъртвец.
Разказах ви за големите хора - главата. Получава се обаче нещо странно - като нисък мъж с големи претенции. От начало нашата седма рота бе известна с прекрасното продоволствие и пълният си състав. После със съставът й, не толкова пълен, но намаляващ, с увеличаването на славата ни, на непробиваема рота...група, формирование. От единият край на районът ни до самият му друг, преброявам 79 момчета. Англичаните и французите си мислят, че все още сме рота - всеки ден изправяме падналите при откоси или експлозии плашила. Плашилата стават все повече. Рота от плашила. Един ден моето място и това на Емил ще бъдат заети. Но днес имаме по-големи тегоби - при последната атака на противникът сме изгубили поп купа и асо пика...
Онзи ден отново плъзна слух за атака на противникът, окопите тръгнаха да се запълват, така, че пълзенето не е както преди, ала всеки го усеща в атмосферата. Мъртвите го разбират под земята. Не са намерили покой, одеве и след експлозиите хиляди трупове ще бъдат разровени отново. Онзи ден, защото всеки ден е онзи. Как ще бъде утре, ще узнаем в други ден. И не всеки от нас. Французите нападат по-рано отколкото сме предполагали. Картечарят Страхил яростно отбранява гнездото си, като скален орел. От другата страна Петър крещи "огън и жупел" пръскайки земята пред противниковата линия на камъни. Държи си на името. Йосиф има пушка с увеличителна леща, прицелвайки се в радистите и артилеристите на противникът ни, не веднъж ни е спасявал. Йосиф е нашият ангел хранител. Някой ни заплашва и като добрият войвода, той слиза от планината, за да скъса оковите.
Французите не очакват такава съпротива, те знаят, че сме свършили храната, по-важното - тютюнът, че децата и жените ни зад фронта, гладуват, за да можем да погладуваме и ние с един патрон повече в пушките ни. Те воюват. Но с Емо само играем. А сега ни липсват две карти...Обръщаме ги на бяг. Изскачаме, като бълхи от окопът и от яма на яма, от пора на пора в земната кожа достигаме техният окоп. От мъглата изплуват фигурите на дивите северняци. Разчистваме един сектор. Не убиваме никого - те ще се оправят....... Да, ще се оправят, но не смеем да погледнем никой вече намушкан от нас. И те имат близки някъде там...в едно от прикритията им откриваме консерви телешко, самуни, сирене и заветните карти. На излизане забелязваме огромните пакети тютюн и захвърляме самунът и сиренето.
Докато се прикриваме на връщане сме отворили и изяли две консерви. Сега или никога! Останалите разделяме, както и тютюнът с другарите си. Вечерта е обсипана със звезди, някъде отвъд облаците. Знаем го, но повече го предполагам и чувствам. И Слънце има, но сега грее за някой друг. Старото тесте карти се използва за писма. Пада ми се асо купа.
Англичаните са наред, отмъщават за вчерашният ни контраудар. Заели сме позиции в окопите. Емил пише стихове за Смирна чакаща го някъде там у дома, отправила канелените си очи със сляпа надежда на юг. Аз обмислям една идея за артистичността на малките частици в нас, като едно цяло. Та погледнете само Бат Емо! Никога не бихте казали, че е умен и талантлив. Но ще го почувствате. От време на време стреляме, някъде в посока на тяхната линия. Просто отвъд. В една абстракция на реалността. Емил се надига, негов ред е. Стреля и отново кляка.
Капките се прокрадват през гравитацията - те са заместител на времето. Господ е пленник на водата - целува ни с реките, лекува ни с дъждът, измива споменът за нас с вълни. Поемата за Смирна се въргаля вече 5 минути в локвата пред Емил. Макар и меланхоличен, е станал доста муден. Сбутвам го, за да си я прибере. Не ми отговаря. Утре ще поставя ново плашило. Плашило за Смирна...
Като стана на въпрос за големи санове не си мислете, че и те не налучкват шмекериите относно времето. Охо! Бива си ги и още как! Така на 1 ноември, независимо от деня на просветата, дето се разстилаше навред, що на Кирилица пише се, из нашите окопи - мъгла. Като от онези дето с трион да ги режеш. Пък после от мъгливите дъски си сковаваш обор, нацепваш няколко мъглявини и пуши цяла зима коминът. За да е по-интересно, тези мъгляви палети са леки, като перце. Ще си рекат всички, изискани господа и госпожи, които се сбират на площада на Славейковите - " Тези сарсами, живот си живеят, а ние изнасяме тежестта на цялата война!". Да но всеки войник си има старшина Станимиров. От нашата рота имам предвид. И мъглявите ни дворци, бързо се превръщат в дим и пепел.
Онзи ден с Бат Емо тъкмо сме сложили противогазите и си дялкаме апликации от хлорният облак на французите, чуваме пронизителен вик - "Бакаров, Стоилов що радите?". Поокопитихме се, поиздължиха ни се зурлите, но чест отдадохме. "Пак ли с това проклето изкуство ми се занимавате?! Режат си те апликации по цял ден, затварят ми и отварят разни там процепи в мъглата, а другите да пушат в окопа! Така ли е?" Бат Емо тъкмо започва с увода на защитата - преди влизането във войната, го приеха в правния факултет. За късмет, лош или хубав, но в сесията го взели войник. Трябва да са налице два фактора, Бат Емо да завърши право: 1) Проф. Сотиров да е някъде по линията Поликастро - Прилеп ангажиран в тежките боеве. 2) Бат Емо да се върне, жив, ако не здрав поне с дясна ръка. От друга страна, ако Бат Емо не се върне, проф. Сотиров, никога няма да има шансът да го скъса...Тези ми мисли, бяха накъсани от свистенето на граната, която сякаш прокарва, студените си ръцете, както Лора, с разликата, че тук не ти причернява от удоволствие.... Без да чакам заповед, пускам димката, за да затворя процепът в хлорният облак и се провиквам през противогаза "залегни". Отскачаме на близкият Венерин хълм...
Следващата седмица се изнизва незабелязано. Това е често срещано явление във войните - тръгнеш ли да отбелязваш всеки ден вече си погубен. Нима някой може да издържи...от колко време сме тук - 1916? Само, че кой ден и година сме днес? Знам само, че утре е денят на свинското с боб. Седмиците тук са променливи - сякаш се разтягат в лещените делници и ние, като да прескачаме от локва на локва, за да се доберем до заветните ребърца.
Забучава новината, че трета Гръцка дивизия ще напада. И 17 английска армия. И френският чуждестранен легион. Последните не ги броим - нали са чуждестранни, значи не са французи. На Бат Емо, не му пречат. Нито пък на мен...лягаме по-рано, изяждайки всичко, което имаме, изпушвайки тютюнът до последната стърготина. Утре може да не ни е нужен...
Събужда ни страшен тътен. Изтърсваме се от леглата, вече облечени, изръсвайки роса от одеялата. Близнаците Маркови ги няма в леглата им. На мястото, където спаха зее кратер, Единият Марков бил роден в Пловдив, другият в Карлово. Но си приличаха, като две капки вода. Е вече се изпариха. Късметлии...., до кога ли ще откараме пък ние? Оттатък дали се питат същото, френски, австралийски и всякакви момчета? Нямам много време за разсъждения, "войниците не трябва да мислят, а да действат" , а аз съм една машина за действие. Излизайки от землянката, на щикът ми попада тъмно момче, вероятно от чуждестранните. Изсвистява покрай Емо свинец, обагряйки бялата му куртка в червено. "Мартеница" - казва и се усмихва, а ние продължаваме да напояваме отечеството с чужда кръв. Денят се стопява, както блясък в очи на мъртвец.
Разказах ви за големите хора - главата. Получава се обаче нещо странно - като нисък мъж с големи претенции. От начало нашата седма рота бе известна с прекрасното продоволствие и пълният си състав. После със съставът й, не толкова пълен, но намаляващ, с увеличаването на славата ни, на непробиваема рота...група, формирование. От единият край на районът ни до самият му друг, преброявам 79 момчета. Англичаните и французите си мислят, че все още сме рота - всеки ден изправяме падналите при откоси или експлозии плашила. Плашилата стават все повече. Рота от плашила. Един ден моето място и това на Емил ще бъдат заети. Но днес имаме по-големи тегоби - при последната атака на противникът сме изгубили поп купа и асо пика...
Онзи ден отново плъзна слух за атака на противникът, окопите тръгнаха да се запълват, така, че пълзенето не е както преди, ала всеки го усеща в атмосферата. Мъртвите го разбират под земята. Не са намерили покой, одеве и след експлозиите хиляди трупове ще бъдат разровени отново. Онзи ден, защото всеки ден е онзи. Как ще бъде утре, ще узнаем в други ден. И не всеки от нас. Французите нападат по-рано отколкото сме предполагали. Картечарят Страхил яростно отбранява гнездото си, като скален орел. От другата страна Петър крещи "огън и жупел" пръскайки земята пред противниковата линия на камъни. Държи си на името. Йосиф има пушка с увеличителна леща, прицелвайки се в радистите и артилеристите на противникът ни, не веднъж ни е спасявал. Йосиф е нашият ангел хранител. Някой ни заплашва и като добрият войвода, той слиза от планината, за да скъса оковите.
Французите не очакват такава съпротива, те знаят, че сме свършили храната, по-важното - тютюнът, че децата и жените ни зад фронта, гладуват, за да можем да погладуваме и ние с един патрон повече в пушките ни. Те воюват. Но с Емо само играем. А сега ни липсват две карти...Обръщаме ги на бяг. Изскачаме, като бълхи от окопът и от яма на яма, от пора на пора в земната кожа достигаме техният окоп. От мъглата изплуват фигурите на дивите северняци. Разчистваме един сектор. Не убиваме никого - те ще се оправят....... Да, ще се оправят, но не смеем да погледнем никой вече намушкан от нас. И те имат близки някъде там...в едно от прикритията им откриваме консерви телешко, самуни, сирене и заветните карти. На излизане забелязваме огромните пакети тютюн и захвърляме самунът и сиренето.
Докато се прикриваме на връщане сме отворили и изяли две консерви. Сега или никога! Останалите разделяме, както и тютюнът с другарите си. Вечерта е обсипана със звезди, някъде отвъд облаците. Знаем го, но повече го предполагам и чувствам. И Слънце има, но сега грее за някой друг. Старото тесте карти се използва за писма. Пада ми се асо купа.
Англичаните са наред, отмъщават за вчерашният ни контраудар. Заели сме позиции в окопите. Емил пише стихове за Смирна чакаща го някъде там у дома, отправила канелените си очи със сляпа надежда на юг. Аз обмислям една идея за артистичността на малките частици в нас, като едно цяло. Та погледнете само Бат Емо! Никога не бихте казали, че е умен и талантлив. Но ще го почувствате. От време на време стреляме, някъде в посока на тяхната линия. Просто отвъд. В една абстракция на реалността. Емил се надига, негов ред е. Стреля и отново кляка.
Капките се прокрадват през гравитацията - те са заместител на времето. Господ е пленник на водата - целува ни с реките, лекува ни с дъждът, измива споменът за нас с вълни. Поемата за Смирна се въргаля вече 5 минути в локвата пред Емил. Макар и меланхоличен, е станал доста муден. Сбутвам го, за да си я прибере. Не ми отговаря. Утре ще поставя ново плашило. Плашило за Смирна...