bratignat
02-26-2010, 09:09
Можеш да видиш всичко в чаршията на Анталия - уханни подправки от изтока, парфюми от Париж, проститутки от Русия или качествена дрога от Иран. Един мравуняк, по-голям и по-грешен от античен Вавилон.
Мустафа бягаше по една от малките калдъръмени улички и сякаш се бе изплъзнал на преследвачите си. Плячката му не бе особено ценна,но все пак щеше да му стигне за седмица. По улицата се зададе бездомник, когато вече се разминаваха, той го попита:
- Имаш ли огънче?
- Не. – отвърна и отмина още по-притеснен Мустафа.
- Имаш, но още не си го видял. "Поредното луднало старче" - помисли си Мустафа и забърза по пътят си.
Едва на следващия ъгъл забеляза двама офицери разпитващи минувачи. Беше засилил с бърза крачка и всяка промяна в движението му щеше да се набие на очи. Продължи страейки се да не издава бушуващото напрежение. За щастие полицаите не му обърнаха никакво внимание и той изчезна зад следващия ъгъл. Беше спасил плячката си. Едноседмично продължение на живота му. Всъщност последните няколко месеца, всеки удар беше последен. Щеше да се захване с честна работа това си повтаряше, като молитва и също като такава, не се сбъдваше. Не искаше нещо осбено, просто се стараеше да оцелее – да платиш дълговете си и да останеш жив...
Сутринта се събуди изморен сякаш е изтискан и вече непотребен плод. Цяла нощ се луташе из ужасяващи видения и кошмари, нуждаеше се от едно кафе. Облече се набързо и отседна в " Малкия Ню-йорк" кафето на Юсул, поръча си едно гъсто и силно и запали тежките цигари. Вечерта преди да заспи беше прегледал плячката, този път надмина себе си. 150 годишни бижута проиведени по специална поръчка. Непременно щеше да се изнесе и то бързо, тези риби не оставяха нещата така. А турската полиция имаше лошият навик да си върши работата, когато проблемите опрат до големците,ставаше направо прецизна. Кафето не действаше, единственият ефект, който донесе бе да го изнерви. Странна тежест се носеше из въздуха и не беше нито смогът, нито ориенталската музика. Някакво очакване свисше, за нещо лошо. Тогава забеляза пожарната кола паркирана на съседният тротоар и пожарникарите останали в предградията на съзнанието му придобиха очертания пиещи кафето си на съседната маса. Дали това е лошо предзнаменование? Или може би....
Разнесе се вой на сирени, скоро съгледа първата патрулка да барикадира долния изход на площада. След това зад себе си долови шума от друга. Нямаше съмнение, че са по петите му, кварталът бе спокоен и присъствието на блюстители на реда - рядкост. Стана и побягна без да има идея какво да стори в последствие. Завардят ли изходите единственият му шанс да се измъкне от примката бе да полети, а това не бе лесна задачка без крила.
Вече бяха там, като цербери на Адови врати, заграждащи всяко малко изходче. Тогава в съзнанието му отново се появи пожарната кола, притича към нея и за щастие вратата се оказа отворена. Ключовете сякаш очакваха тъкмо неговите пръсти и го привикваха от машинното табло. Усетили се какво става пожарникарите хукнаха след него. За късмет Мустафа имаше ловки и бързи пръсти, под които двигателя изръмжа, като дракон и колата потегли. Включи сирените и така реализира една от детските си мечти - обикаляйки града с шум и блясък. Когато приближи патрулката, намали, преценявайки дали има шанс да ги заблуди, че е редови пожарникар, изскочил облечен цивилно от дома си, повикан по спешност? Трябва да се пробва. Измир не бе любимият му град, а и затворът не го биваше. Като точното момиче, с кофти дрехи....
Полицаят ловко се хвърли в патрулката, направи му път и му махна за поздрав. Мустафа отвърна на поздравът и натисна газта, оставаше му да паркира близо до дома си, за да събере ценностите си и да се изенсе. Но накъде? Най близо беше Сирия, поназнайваше арабския, защото работи 3 години на строеж в Ливан. Докато се връщаше към онези тихи години съзря в огледалото за обратно виждане как групата пожарникари от кафето достигат до патрулката и тя със свистене потегля. Може би нямаше да стигне Сирия. "Каквото отреди всемогъщия" - тръпки на страх преминаха през гърбът му.
Колата се носеше като ламя по малките улички, но патрулката беше скъсила дистанцията на около 300 метра. Скоро щяха да го застигнат, което беше една от бедите ,защото вероятно вече имаше и хайка по дирите му. Въпрос на време беше да го хванат в клопка, а нямаше и никакво оръжие. Не, че един револвер ще те избави, но си е за предпочитане сам да си теглиш куршума, отколкото друг да ти направи подобна „услуга”.
На завоя видя нова патрулка и едва избегна удара. Съвсем не бе очаквал толкова скоро примката да се затегне. Все пак, закачи дясната й гума и изкара един потенциален участник в гонката - "Фенер-Бъхче - Мустафа, 0 на 1!" . Тогава в далечината съзря черният дим - като от горяща пласмаса и килими, беше тъкмо в посоката му, а колата, която шофираше, бе предназначена точно за тези къщи. Нямаше откъде да знае, а вината не е негова...
Къщата вече придобиваше очертания на улицата пред нея се бе събрала тълпа. Намали, когато различи бездомникът от предишния ден - спря. Просякът го приближи и попита:
- Имаш ли огънче?
- Имам - рече Мустафа, дрезгаво.
Слезе от камьона и съзря жената и малкото в ръцете й, които се задушаваха на малката тераска. Нещо топло в Мустафа сякаш се зараждаше. Той или другите? Винаги ли щеше да спасява своята кожа? Обърна се към стареца и видя в бадемовите му очи собственото си отражение, пречупено от сферичното око. Усети топлина и сързя огнената арабеска на собственият си дух.
Хората разправят, че когато Мустафа прехвърлил майката и детето от горящата къща на стълбата, къщата се срутила. Огънят бил толкова мощен, че всички притворили очи, за да се предпазят от искрите. В следващият момент оранжеви пера се посипали по цялата улица.
Има хора, които развяват огнени знамена и лозунги през целият си живот, но огънят в тях е абстрактна сила – светлина от крушка. Други горят със студен пламък отвътре, за да пламнат, като звезда макар и за миг.
Мустафа бягаше по една от малките калдъръмени улички и сякаш се бе изплъзнал на преследвачите си. Плячката му не бе особено ценна,но все пак щеше да му стигне за седмица. По улицата се зададе бездомник, когато вече се разминаваха, той го попита:
- Имаш ли огънче?
- Не. – отвърна и отмина още по-притеснен Мустафа.
- Имаш, но още не си го видял. "Поредното луднало старче" - помисли си Мустафа и забърза по пътят си.
Едва на следващия ъгъл забеляза двама офицери разпитващи минувачи. Беше засилил с бърза крачка и всяка промяна в движението му щеше да се набие на очи. Продължи страейки се да не издава бушуващото напрежение. За щастие полицаите не му обърнаха никакво внимание и той изчезна зад следващия ъгъл. Беше спасил плячката си. Едноседмично продължение на живота му. Всъщност последните няколко месеца, всеки удар беше последен. Щеше да се захване с честна работа това си повтаряше, като молитва и също като такава, не се сбъдваше. Не искаше нещо осбено, просто се стараеше да оцелее – да платиш дълговете си и да останеш жив...
Сутринта се събуди изморен сякаш е изтискан и вече непотребен плод. Цяла нощ се луташе из ужасяващи видения и кошмари, нуждаеше се от едно кафе. Облече се набързо и отседна в " Малкия Ню-йорк" кафето на Юсул, поръча си едно гъсто и силно и запали тежките цигари. Вечерта преди да заспи беше прегледал плячката, този път надмина себе си. 150 годишни бижута проиведени по специална поръчка. Непременно щеше да се изнесе и то бързо, тези риби не оставяха нещата така. А турската полиция имаше лошият навик да си върши работата, когато проблемите опрат до големците,ставаше направо прецизна. Кафето не действаше, единственият ефект, който донесе бе да го изнерви. Странна тежест се носеше из въздуха и не беше нито смогът, нито ориенталската музика. Някакво очакване свисше, за нещо лошо. Тогава забеляза пожарната кола паркирана на съседният тротоар и пожарникарите останали в предградията на съзнанието му придобиха очертания пиещи кафето си на съседната маса. Дали това е лошо предзнаменование? Или може би....
Разнесе се вой на сирени, скоро съгледа първата патрулка да барикадира долния изход на площада. След това зад себе си долови шума от друга. Нямаше съмнение, че са по петите му, кварталът бе спокоен и присъствието на блюстители на реда - рядкост. Стана и побягна без да има идея какво да стори в последствие. Завардят ли изходите единственият му шанс да се измъкне от примката бе да полети, а това не бе лесна задачка без крила.
Вече бяха там, като цербери на Адови врати, заграждащи всяко малко изходче. Тогава в съзнанието му отново се появи пожарната кола, притича към нея и за щастие вратата се оказа отворена. Ключовете сякаш очакваха тъкмо неговите пръсти и го привикваха от машинното табло. Усетили се какво става пожарникарите хукнаха след него. За късмет Мустафа имаше ловки и бързи пръсти, под които двигателя изръмжа, като дракон и колата потегли. Включи сирените и така реализира една от детските си мечти - обикаляйки града с шум и блясък. Когато приближи патрулката, намали, преценявайки дали има шанс да ги заблуди, че е редови пожарникар, изскочил облечен цивилно от дома си, повикан по спешност? Трябва да се пробва. Измир не бе любимият му град, а и затворът не го биваше. Като точното момиче, с кофти дрехи....
Полицаят ловко се хвърли в патрулката, направи му път и му махна за поздрав. Мустафа отвърна на поздравът и натисна газта, оставаше му да паркира близо до дома си, за да събере ценностите си и да се изенсе. Но накъде? Най близо беше Сирия, поназнайваше арабския, защото работи 3 години на строеж в Ливан. Докато се връщаше към онези тихи години съзря в огледалото за обратно виждане как групата пожарникари от кафето достигат до патрулката и тя със свистене потегля. Може би нямаше да стигне Сирия. "Каквото отреди всемогъщия" - тръпки на страх преминаха през гърбът му.
Колата се носеше като ламя по малките улички, но патрулката беше скъсила дистанцията на около 300 метра. Скоро щяха да го застигнат, което беше една от бедите ,защото вероятно вече имаше и хайка по дирите му. Въпрос на време беше да го хванат в клопка, а нямаше и никакво оръжие. Не, че един револвер ще те избави, но си е за предпочитане сам да си теглиш куршума, отколкото друг да ти направи подобна „услуга”.
На завоя видя нова патрулка и едва избегна удара. Съвсем не бе очаквал толкова скоро примката да се затегне. Все пак, закачи дясната й гума и изкара един потенциален участник в гонката - "Фенер-Бъхче - Мустафа, 0 на 1!" . Тогава в далечината съзря черният дим - като от горяща пласмаса и килими, беше тъкмо в посоката му, а колата, която шофираше, бе предназначена точно за тези къщи. Нямаше откъде да знае, а вината не е негова...
Къщата вече придобиваше очертания на улицата пред нея се бе събрала тълпа. Намали, когато различи бездомникът от предишния ден - спря. Просякът го приближи и попита:
- Имаш ли огънче?
- Имам - рече Мустафа, дрезгаво.
Слезе от камьона и съзря жената и малкото в ръцете й, които се задушаваха на малката тераска. Нещо топло в Мустафа сякаш се зараждаше. Той или другите? Винаги ли щеше да спасява своята кожа? Обърна се към стареца и видя в бадемовите му очи собственото си отражение, пречупено от сферичното око. Усети топлина и сързя огнената арабеска на собственият си дух.
Хората разправят, че когато Мустафа прехвърлил майката и детето от горящата къща на стълбата, къщата се срутила. Огънят бил толкова мощен, че всички притворили очи, за да се предпазят от искрите. В следващият момент оранжеви пера се посипали по цялата улица.
Има хора, които развяват огнени знамена и лозунги през целият си живот, но огънят в тях е абстрактна сила – светлина от крушка. Други горят със студен пламък отвътре, за да пламнат, като звезда макар и за миг.