ЕСЕ

[meyramm]

трябва ми спешно есе на тема "Моят път към Ханаан".Мерсиии предварително :( :-)

[kotence_91]

Мисля, че това ще ти помогне :)

МОЯТ ПЪТ ПРЕЗ ПУСТИНЯТА
Есе
Замисляли ли сте се някога какво представлява вашият път през пустинята?Аз да.Даже си го представям.Дълъг,песъчлив път,загледаш ли се в далечината,не виждаш какъв е той.Бъдещето е неясно.Но тази част която се вижда е хубава:равен,сенчест,безпр� �пятствен път.Но само така изглежда.
Пътят през пустинята не е само поставени препятствия и премеждия.Той е и като книга.Зададеш ли си правилния въпрос,тя се отваря там където е отговора.Вървейки по пътя на живота искам да разбера коя съм аз.Да узная всичко за себе си.Да разбера каква е мисията ми на Земята,целта на моето съществуване.Питам се и какъв ще е пътя в онази част,която не се вижда.Препятствия ще има,но сама ли ще ги преодолявам?
Хосе Марти е казал:”Най-трудната професия е да бъдеш човек.” Защо?Какво сложно има в това?-ще попита някой.За да бъдеш „истински”човек,който живее в разбирателство с всичко и всички около себе си,трябва да притежаваш някои качества.Човешка душа,в която между добродетели и пороци да съществува една съвършена хармония.Не трябва да забравяме и сърцето.Но с него може да се гордее само този човек,за когото приятелите и близките му са по-важни.Този,който е заслужил любовта на хората до себе си.Не е лесно да бъдеш човек.Той създава или руши,живее или твори.Не бих казала, че аз съм пример за това съвършенство,което описвам.Не!Всеки носи частица от”съвършения човек” в себе си.Едни хора притежават голямо сърце,други-дарбата да общуват и по този начин да помагат, а трети-просто обичат да дават на хора в нужда.Моята книга отдавна е отговорила на въпроса:”Коя съм аз?” Знам,че съм прашинка от вселената със своя чистота и трептене.Имам амбицията да се усъвършенствам духовно.Не съм претенциозна,но не ми стига наученото дотук.Определено нямам желание да разбирам как са произлезли атомите,да мога да изчислявам скоростта на поредната заблудена комета,нито да определям с абсолютна точност процентното изменение в цените за следващата календарна година.Това,което искам,към което се стремя,което определя багрите в сънищата ми и често ме кара да поглеждам към небето в търсене на несъществуващ отговор…Това , което няма име,цвят и мирис…е нищо като любопитство.От онзи вид любопитство,което не може да бъде задоволено.Появяват си нови и нови въпроси,чакащи своя отговор.
Любопитството е и онази част от мен която ме кара да се запитам:”Имам ли мисия,която трябва да изпълня?Каква е тя?” Разбира се,че имам мисия.Всеки се ражда с такава.Какво е това мисия ли?Според мен това е нещо като задача,кодирана вътре в теб.Нещо като код,който трябва да следваш. Мисията стои на първо място,всички останали неща са по-маловажни.Също така е в основата на принципите които следваме,а тези принципи определят човека.Много е важно да определиш мисията си, не разбереш ли смисъла й,това означава да се луташ безцелно по пътя. Различните хора я определят по различен начин.Някои допринасят за развитието на науката ,други се грижат да запазят природата чиста и естествена,трети имат принос в политиката, като Томас Джеферсън, автор на декларацията за независимостта на САЩ , като известните български революционери – Васил Левски,Христо Ботев,Георги Сава Раковски, дали живота си за благото на родината, като българските писатели – Иван Вазов,Любен Каравелов,Петко Славейков,дали толкова голям принос за развитието на нашата литература.Всички тези хора са разбрали мисията си и са я изпълнили блестящо.Каква е моята задача,какъв е кода,който трябва да следвам?Попитах книгата,попитах сърцето си и отговорът беше един и същ –хората.Моята мисия е да помагам на хората.Има много начини да окажеш помощ:чрез услуга на приятел, чрез съвет ,можеш да помогнеш на болен човек чрез народната медицина или просто да учиш децата, да им даваш началните знания,да ги напътстваш да разберат своето предназначение.Но но 16 години възможностите са ограничени.На тази възраст е достатъчно да отстъпиш място в рейса на по-възрастен човек,да носиш тежките торби на изморена жена.Не е много,но така се започва.Малките стъпки по-късно стават големи.В това се състои моята мисия,знам какво се иска от мен,знам и какво трябва да направя.
Моят път през пустинята е осмислен,устремен напред ,целенасочен.Не знам дали преходът от единия до другия край ще е лесен.Едно е сигурно- препятствия ще има.Какви?Всякакви!Може да са под формата на камъчета,малки и големи,може да са локвички,малки и големи,може да са цели реки или пропасти.Над някои от тези пропасти и реки ще има мостове по които да се мине, а други ще трябва да се заобиколят.Защо над някои ще има мостове ли?Тези мостове са приятелите,близките,хората около теб.Те ще те преведат през моста,ще ти подадат ръка,за да минеш пропастта,ще ти посочат камъчето,за да не се спънеш в него.Те ще ти помагат,но не винаги.Понякога ще си сам,ще срещаш разклонения,ще избираш.Това е пътят на живота.Той не е предначертан предварително.Всяка твоя крачка го променя.Не е карта,която можеш да научиш,да видиш преките пътища и опасните участъци. Също както животът не е урок,който да наизустиш.Пътят ще е труден,но аз няма да съм сама.Също както и вие няма да сте сами.Понякога пътищата се пресичат и сливат в едно.Тогава ставате двама.Двама,които споделят един път,един живот.
Разстоянието, което съм изминала дотук е малко, а това което остава е много.Знам какво искам от живота,също както знам коя съм-частица от едно цяло,знам мисията си-да помагам на хората.Не материално,а духовно,да намерят душевен покой.Това не е професия,не е и начин за печелене на пари.Това е просто мисия.Плановете са готови.Въпросът е:”Ще успея ли да ги осъществя?”Пътят през пустинята,това е животът.Тайнствен и мистериозен, на места ще е светло,а другаде тъмно.Бъдещето си остава все така неясно и променливо.

[kotence_91]

Пътят е символ на прехода от познато към непознато, от свое към чуждо, от старо към ново. Пътят, независимо колко е дълъг, е винаги труден и изпълнен с опасности...

В живота си непрекъснато вървим по разни пътища. Някои вървят по прави и широки друмища, а други по неутъпкани и трънливи пътечки... Такъв е живота! Всеки сам избира своя път. Но винаги най-труден е пътят към собственото Аз – там някъде, дълбоко в душата на всекиго. Човек трябва да опознае света около себе си, за да опознае самия себе си. Безкрайните перипетии по този път са перипетии в търсене на Вярата и на Истината. Мнозина не достигат края, защото не вярват в себе си. Стават роби на света около тях без да го разбират. Без да осъзнават че така ще изгубят душите си...

Родените в робство никога не могат да бъдат истински свободни. А тези, които са родени свободни са роби на собствената си свобода. Звучи абсурдно, нали? Само че това е самата истина. Каква ирония! Само душата може да бъде истински свободна – едно жизнено важно Аз, дълбоко скрито във всеки. Порбваме се за да се опитаме да угодим на света около нас. Само че на него въобще не му пука от това. Просто си живее живота!

Представете си го като една огромна, безкрайна и сурова пустиня. Трябва да си проправяш път напред с всичка сила за да стигнеш някой ден Обетованата земя. Със зъби и нокти трябва да се бориш за всяка крачка, за всяка педя земя. Пустинята не ще те пусне толкова лесно. Твърде е жестока и неумолима. Изглежда че най-лесно е да се предадеш, да се откажеш, да се отпуснеш в смъртоносната й прегръдка... Но сdмо трудно постижимите неща наистина си заслужават усилията. После наградата е неоценима...

И когато най-сетне стигнеш края, откриваш че вече си друг. Усещаш се по-уверен, по-силен, по-щастлив, по-свободен! Свободен, защото душата ти е останала чиста и непокътната, въпреки че тялото може да е останало в плен на страшната пустиня. Осъзнаваш че най-сетне си открил Пътя... Истината... Живота с цялата си прелест...

Обръщайки се назад съзираш колебанията си, своите терзания и мъчително лутане, страховете си, надеждата, която те е крепила през цялото време... Виждаш и тези, които идват след теб. И ако наистина си изминал достойно пътя през пустинята, ще намериш сили да им подадеш ръка...

[meyramm]

СУПЕРРРРРРРР СИ МЕРСИ МНОГООООООО!!!!!!!! :grin: :grin: :grin: :grin:

[peio.dimitrow]

здравейте....искам да Ви помоля....имам есе на тема "Моята обетована земя", но нищо не ми идва на акъла. Разгледах други есета...но това трябва да е оригинално...Много ще съм Ви благодарен :)

[crazygirl13]

здравейте....искам да Ви помоля....имам есе на тема "Моята обетована земя", но нищо не ми идва на акъла. Разгледах други есета...но това трябва да е оригинално...Много ще съм Ви благодарен :)


http://www.kaminata.net/topic-t45498.html

[gopcheto]

Здравейте, трябва ми есе на тема :
Oпозицията свое чуждо в Български език от Иван Вазов

[crazygirl13]

Здравейте, трябва ми есе на тема :
Oпозицията свое чуждо в Български език от Иван Вазов

Виж тези дали ще ти свършат работа:


ЗАЩИТА НА ЧИСТОТАТА И КРАСОТАТА НА ЕЗИКА НИ

Съчинение разсъждение върху стихотворението “Българският език” от Иван Вазов

Неслучайно Иван Вазов е наречен патриарх на българската литература. Неговото творчество обхваща всички литературни жанрове. Той умело пише както поезия, така и проза и дори драма, ръководейки се от едно начало: “Аз пях за България, защото я обичах”.
Вазов ще остане в паметта на поколенията като защитник на “всичко българско и родно“. По отношение на българския език той е особено чувствителен. Великият творец не пропуска възможността да говори и да пише за чистотата и красотата му. Стихотворението “Българският език“ е поетически израз на преклонението на големия родолюбец пред мощта и красотата на нашето слово. В същото време в стихотворението поетът демонстрира и своя гняв срещу всички, които хулят най-ценната духовна опора на народа ни през вековете – родния език. За да съчетае тия две противоположни чувства – възхищение и възмущение – Вазов използва формата изповед-обръщение. Тази диалогична форма особено одухотворява езика, прави го жив. Авторът влага целия си поетичен гений и използвайки различни изразни средства, показва на всички чистотата и красотата на родното слово. В стихотворението се редуват стихове с лирични изповедни тонове и стихове, изпълнени с изобличителен патос. Това го прави особено динамично. Тази динамика на чувствата е съчетана с дълбок размисъл и клетвена готовност за дела.
Още в първия стих – “Език свещен на моите деди“, авторът показва своето преклонение пред словото. Свят е българският език. Дедите ни са го съхранили векове наред:
език на мъки, стонове вековни .
Тези четири думи са най-кратката история на българското слово. Макар че българският народ може да се похвали със славни години и достойни владетели, последните векове на майка България са изпълнени с мъка:
език на тая, дето ни роди
за радост не – за ядове отровни.
Тук авторът отъждествява майката и Родината. Синовното му чувство се изразява в дълга за защитата на родния език от “хули гадки“.
С риторичните въпроси от втората и третата строфа авторът води полемика с родоотстъпниците, на които липсва езикова култура. Той противопоставя на неоснователните им обвинения конкретни звукови характеристики на българския език. С този особен поетичен похват Вазов си служи, за да демонстрира възмущението си от духовната глухота на някои свои съвременници и възхвалява родната реч:
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
В тази строфа се крие сравнение, което е изключително. Авторът прави паралел между един планински ручей, който се вие надолу, звънливо ромоли и накрая се разлива в голяма река и българския език. Който не може да чуе песента на ручея, да види неговата красота, не може да оцени и чистотата и красотата на българската реч. В думите “изразитост жива“ се крие още по-дълбок смисъл. Поетът вече се докосва до митологичната представа за “живата вода“. Гениално е това сравнение на езика с водата.То носи символния смисъл на словото като “река на живота“. Така както водата е необходима, за да има живот, словото е потребно, за да има духовност. А какво е духовността, ако не красота на духа, която прелива чрез красиво изречени думи.Така както водата в един планински ручей е кристално бистра, българският език блести със своята чистота. Изключителна е силата на Вазовото обединение на тия две начала.
Следващата строфа е израз на най-искреното страдание на лирическия герой, който изцяло се покрива с вътрешното “аз“ на поета. Последиците от хулите са печални:
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални :
и чуждите, и нашите във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Сега читателят получава почти зрителна представа за воин, който е паднал в калта, покосен от чужди. И какъв позор – дори от свои. Наранено е Вазовото чувство за патриотизъм. Авторът приема като своя лична болка и обида хулите по родния език. Но това не е всичко. В следващата строфа са най-злостните обвинения на родоотстъпниците спрямо българския език:
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И – не за песен геният ти слеп –
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тези редове са изпълнени с авторовото недоумение. Как е възможно да се говори така за езика, на който са написани толкова творби още през ІХ - ти век – века на цар Симеон – наречен “Златен век на българската култура“? Само невежите не знаят, че по българските земи е опъвал струните на своята арфа и пеел приказните си песни митичният Орфей.
Оттук нататък в стихотворението хулите се обръщат срещу онези, които са ги изрекли. Изпълнен с болка лирическият герой накрая дава поетичен обет. Последните две строфи показват гения на автора, с който той разкрива богатството, красотата, чистотата и мощта на българския език.Тук поетичният похват е контрастът: “черен срам – светли звукове“, “калта – красота“. Непоколебимостта на твореца нанася последните победни удари върху тези, които хулят родния език:
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Всяко от многобройните произведения на народния поет Иван Вазов е изпълнение на тази патриотична клетва. Стихотворението “Българският език“ е синовна изповед и вдъхновена прослава на красотата и чистотата на родното слово.То е безсмъртен паметник на българския език, сътворен от един от най-великите гении на България.


http://www.zapiski.info/view.php?id=348

[JustTheWayYouAre]

Здравейте :) Трябва ми есе(свободно) на тема "И изкуството има враг-неговото име е невежество"

[crazygirl13]

Здравейте :) Трябва ми есе(свободно) на тема "И изкуството има враг-неговото име е невежество"

от pomagalo.com съм ти я дръпнала ...


“И изкуството има враг-неговото име е невежество “(Бен Джонъс, английски поет и драматург)
УЧЕНИЧЕСКО ЕСЕ
Тема- Ролята на изкуството в живота на човека е една от големите теми на 20 век Ето защо много поети и писатели интерпретират темата за човека и изкуството в своите произведения.Такива в българската литература са писатели като Елин Пелин Веселин Ханчев Валери Петров и други
Теза - същинска част
Колкото и да е прекрасно изкуството , то има враг във лицето на духом бедните и слепи хора. Техните сетива са осакатени за истинските духовни стойности.Те не вникват в дълбокият смисъл на изкуството и не могат да го оценят,въпреки че хората които правят изкуството имат поставена цел то разкрие истината за живота на човека и на цeлият свят
Изложение
А1 За усилията на творците
Хората които правят изкуството имат мисията духовно слепите да прогледнат и да проникнат в тайните на живота а невежеството смята ,че изкуството само трябва да ги забавлява и да е интересно Тези мотиви са основни в стихотворението „Японският филм”Поставят се дълбок проблем като „Дали човекът на изкуството трябва да създава творби които да са по-разбираеми за масовата публика , или да прави елитарно изкуство ? Гениалните произведения успяват да намират път към възприемателят и когато са истински вълнуват и докосват сърцето на всеки ,така възприематилите повишават своята култура,знания и интелект и разчитат посланията скрити в тях . Понякога невежеството е далеч от изкуството и тогава творците трябва да намират верният път ,за да бъдат творбите му разбрани.
А2Невежите-врагът на изкуството Тяхна ли е вината, че не проумяват усилията на творците
Но създателите на изкуството срещат по своят труден път духом слепи и ограничени хора. В този труден път в развитието на изкуството се поставя основния въпрос „Дали възприемателят трябва да се образова ,да се научи да разравя дълбоко смисловите подтекстове на художествени творби ,или просто да получава директни послания? Всеки от нас е длъжен да развива своя поглед към света и изкуството и да победи невежеството в себе си .За да го победят духом голите хора трябва да се постараят да възприемат посланията на изкуството.Така творците провеждат диалог с зрителите и читателите .Но ако тесногръдите хора не искат да разберат правилно посланията заложени в дадената творба ,тогава те се превръщат във врагове на изкуството е диалогът се прекъсва. Невъзможността за провеждане на диалог най-ярко се разкрива в произведението „Японският филм” на Валери Петров.
Където героите са прости, невъзприемчиви и нечувствителни.Така писателят обиграва темата за невъзможния диалог и търсенето но изход от този невъзможност.тези посредствени хора са бурените в градината на изкуството, а както знаем бурените трябва да изтръгват и облагородяват.
Заключение:
Творците на изкуството поставят проблем пред педантите кое е по ценно – култивираното цвете или самораслякът.Изкуството винаги разкрива най-важните проблеми в живота на човека и утвърждава универсалните човешки ценности.Подобна на филмовите герои „черпак подир черпак”,поетът подчертава чрез своите творби надеждата,че голямата магия на истинското изкуства винаги ще има своите ценители.

[JustTheWayYouAre]

Мерси много :)

[dilqnka33]

Пътят през пустинята /есе/ помощ трябва ми за днес :(