elitoinlove
03-04-2010, 15:56
Моля ви да ме оцените от 2 до 6 ''Немили-Недраги''-5 глава-трансформиращ преразказ от името на Бръчков
Две недели минаха.Македонски изчезна нанякъде. Само аз,Хаджият и Попчето останахме, защото Странджата се разболя тежко и легна на легло.Всичко запустя,съдовете останаха немити,хаос цареше в кръчмата тогава. Хаджият отиде да търси пари назаем от някакъв чорбаджия и повече не го видяхме. Попчето дълго време го чака, но след като не се завърна, той тръгна да си търси късмета. Останах само аз при Странджата. Не можах да го оставя сам, бях му благодарен, че ни хранеше и подслоняваше в мразовитите зимни дни. Тогава той имаше нужда от моята подкрепа и присъствие. От ден на ден добиваше мъртвешки вид. Постоянно кашлеше и не можеше да опита никаква храна. Често ми говореше за великите си битки в Стара планина. Сякаш му олекваще от спомените за тях. Странджата знаеше ,че му остава малко време, но го мъчеше това ,че чака смъртта си във Влашко,
а не на битките в Стара планина. Вече говореше по-рядко и повече страдаше.
Един ден ми благодари за това,че останах при него когато има най-голяма нужда от подкрепа. Беше спокоен още,че българин ще му затвори очите. Стисна ми ръката. Поиска да ми подари нещо за спомен, ала рече че няма нищо. Странджата ми каза да отворя малкото ковчеже до него. В една връзка бяха увити меки неща. Разтворих кърпата и що да видя? Там бе мемоарът, издаден през 1867 година от революционния комитет и къс от старо знаме. Цял потръпнах при вида на този велик документ. Странджата се повдигна от леглото, взе ги от ръцете ми и ги целуна. Остави го на мене за спомен. След два дни умря. Затворих му очите, продадох вещите от кръчмата та платих за погребението му. Единствен аз го изпратих в последния му път.
Как ви се струва? Добре ли съм го написала?
Две недели минаха.Македонски изчезна нанякъде. Само аз,Хаджият и Попчето останахме, защото Странджата се разболя тежко и легна на легло.Всичко запустя,съдовете останаха немити,хаос цареше в кръчмата тогава. Хаджият отиде да търси пари назаем от някакъв чорбаджия и повече не го видяхме. Попчето дълго време го чака, но след като не се завърна, той тръгна да си търси късмета. Останах само аз при Странджата. Не можах да го оставя сам, бях му благодарен, че ни хранеше и подслоняваше в мразовитите зимни дни. Тогава той имаше нужда от моята подкрепа и присъствие. От ден на ден добиваше мъртвешки вид. Постоянно кашлеше и не можеше да опита никаква храна. Често ми говореше за великите си битки в Стара планина. Сякаш му олекваще от спомените за тях. Странджата знаеше ,че му остава малко време, но го мъчеше това ,че чака смъртта си във Влашко,
а не на битките в Стара планина. Вече говореше по-рядко и повече страдаше.
Един ден ми благодари за това,че останах при него когато има най-голяма нужда от подкрепа. Беше спокоен още,че българин ще му затвори очите. Стисна ми ръката. Поиска да ми подари нещо за спомен, ала рече че няма нищо. Странджата ми каза да отворя малкото ковчеже до него. В една връзка бяха увити меки неща. Разтворих кърпата и що да видя? Там бе мемоарът, издаден през 1867 година от революционния комитет и къс от старо знаме. Цял потръпнах при вида на този велик документ. Странджата се повдигна от леглото, взе ги от ръцете ми и ги целуна. Остави го на мене за спомен. След два дни умря. Затворих му очите, продадох вещите от кръчмата та платих за погребението му. Единствен аз го изпратих в последния му път.
Как ви се струва? Добре ли съм го написала?