"Сърце на сърцата"

[sweetchef]

Трябва ми анализ на поемата "Сърце на сърцата" :)
Мерси предварително :-)

[detelina101]

ПЪРСИ БИШ – БАРОН ШЕЛИ
„сърце на сърцата”

Лекция 29
Той язди бурите. Небето вечно младо
звездите си му даде – като стадо
минават те край него , да ги преброи.
И вика бездната от дълбини незнайни:
Небе , останаха ли в тебе тайни ?
Из „Прометей”
„Стойността на поезията се мери с разстоянието , което тя е отгатнала пред себе си. След време бъдещето я търси само , ако може да чуе своето име в нея и да се зарадва като гост , който отдавна е чакан.”
Това поетично определение за поезията на Цв. Стоянов важи с пълна сила за Шели. Две години преди смъртта му средно начетения англичанин не знае кой е Шели. Ако е чувал за него го смята за лош поет с отвратителни възгледи , защото по повод на драмата му „Прометей” “Ziterary Gazett” пише , че „авторът й е толкова луд, колкото принципите му са смешно глупави.” А „Magazine” – единственото списание с благосклонно отношение към поета пише за „Прометей”: „Невъзможно е да има по-зловонна смесица от богохулство , бунтарство и чувственост.”
Две години след смъртта му неговите издатели се оплакват , че през целия му живот не са продадени и 100 екземпляра от поетичните му творби (с изключение на „Кралица Маб” и „Ченчи”), а от „Адонис” и „Епипсихидион” не са пласирани дори и 10.
Днес светът го смята за най – големият ЛИРИК на Англия.
Чуйте „Лека нощ” – 1821г.
Ти „лека нощ” ми каза , мила ,
но лека ли ще е нощта ?
Щом двама ни е разделила ,
тогава ще е тежка тя !

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта ,
ти с „лека нощ” не ме изпращай ,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез , които знаят ,
че двама ще са през нощта!
Те лека нощ не си желаят ,
но винаги е лека тя!
Жизнен път
Роден с първата Френска република – 4. VII. 1792 год. в старо благородно семейство – имението Фийлдплейс , графство Съсекс. Бащата Тимоти Шели – син на баронет и сам бъдещ баронет е привързан към традицията човек. Независимо от това НЕПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТТА в рода на Шели е наследствена черта, както неубоздаността и насилието в рода на Байрон. Дядото – нервен и смахнат човек, отвлякъл на времето си три жени по същия начин, както се оставят да бъдат отвлечени и две от дъщерите му. Отделни епизоди от живота на внука Пърси Шели напомнят за тези черти от характера.
Епохата е велика и бурна, поведението на Шели е адекватно:
 под въздействие идеите на Френската революция издава анонимната брошура „Необходимостта от атеизма” (Проповядва идеите на Юм и френските материалисти; изчезнала; събрана от болежките към „Кралица Маб”. Подписва я Q. E. D. И я изпраща до Епископския върховен съд, с наивната надежда, че то ще има реформиращо въздействие върху съвременниците му. Авторството е разкрито чрез донос и Шели е изгонен от Оксфордския университет. На 19 години обществото го счита за опасен. Бащата го лишава от издръжка.
 Заминава за Ирландия, където държи речи, издава памфлети. Връща се в Англия и написва „Декларация за правата”. Това е позив за парламентарна реформа, който излиза през 1817 год. и има такова трезво съдържание, че реформата проведена от ТОРИТЕ през 1867 год. съвпада по всички основни положения с плана „на атеиста и републиканеца” от преди 50 год.
 Поради криво разбраното чувство за достойнство на 19 год. (1811г.) той отвлича 16 год. Хариет Уестбрук – дъщеря на гостилничар – хубаво, но повърхностно момиче, което било страстно влюбено в него. Бягат в Шотландия след няколко срещи и се женят в Единбург. Бракът излиза несполучлив и жена му се прибира при баща си. Една нова нещастна любов й идва твърде много и тя се самоубива. (Преди това бракът е разтрогнат.)
 През 1814 Шели среща Мери Годуин – дъщеря на първата известна привърженица на женската еманципация и на радикалния Уилям Годуин – утопичен социалист и духовен баща на Шели („Политическа справедливост”). Седемнадесетгодишна Мери дарява на Шели пламенната си любов. Възгледите и на двамата за брака са твърде идеални, за да имат реално приложение и да не бъдат смятани за долни от обществото (т. н. „свободна любов” – венчани само от Бога). От практични съображения се венчават и обикалят пеша Франция.
 По това време Хариет Уестбрук се самоубива и „доброто общество” намира желания повод да се разправи с дръзкия богохулник. Бащата – гостилничар завежда дело за родителски права. На делото цитират стихове на Шели, за да се установят „престъпните схващания на този баща”. Лорд – канцлерът Елдън присъжда тъстът на Шели да вземе децата под своя опека. Мъката на Шели е толкова силна , че от този момент дори най – близките му приятели не смятат да споменат за децата пред него. В стихотворението за лорд Елдън се смесват гняв и болка:
От любовта ми разярена ти прокълнат бъди
мечти дългоочаквани прокуди мигновено ,
превърна нежността на бащините дни
във скърби , чужди на сърцето ти студено.

Двулични думи сложи в невинните уста
наместо полъх чист , те вдъхват злоба ;
превърна вярата във мрачна пустота –
да затъмнява пътя им от люлката до гроба.

Накара ти един баща от ужас да застене:
децата ми не ще останат мои . . .
Еднаква кръв тече във нашите вени ,
тиранино , но подлостта в душите им е твоя !
В стихотворението посветено на Уилям Шели – детенцето му от брака с Мери четем:
Отнеха ти и брата , и сестрата , скъпа ;
научиха ги как да те намразят ;
жестокостта усмивките им стъпка ,
макар че аз в сърцето си ги пазя . . .
На недостойна вяра и пагубни злини
направиха ги роби от детските им
дни. Но клеветата няма да уплаши
нас двамата – свободни и безстрашни.
 Измъчван от съжаление за трагичната гибел на първата си жена , преследван от средата, в която е израснал, скаран с почти всичките си близки, БОЛЕН - през целия си живот здравето му е непоносимо разклатено: предразположен към туберкулоза ; непрекъснато страда от нервни припадъци и гърчове с такава сила , че се търкаля по пода от болка, а понякога шишето с опиум не излиза от ръцете му, лишен от средства Шели забягва в Италия, за да не се завърне вече.
 Той не умее да плува , но с дни и нощи е във водите на Адриатическо море. Ако не по вода той твори поне на открито: на покрива на къщата, в която живее, в лодката или сред руините на Рим. Приятелите му смятат, че е с природа на саламандър и се съвзема за живот в най – непоносимия пек.
 1822г. по време на едно пътуване от Ливорно за Леричи го изненадва буря и той не се завръща жив на брега. Дълги дни Мери Годуин броди обезумяла по италианския бряг, за да го търси. Най – накрая откриват неузнаваемия труп.
Една наредба повелява всичко, изхвърлено от морето да се изгаря, заради опасност от чумна епидемия.
Байрон използва това, за да устрои за приятеля си гръко – езическо погребение, в пълно съответствие с характера на Шели. Кладата е поръсена с благоговония, вино, сол и зехтин като в древна Елада. Пламъкът се издига висок и златен. Трупът изгаря, но за всеобщо учудване сърцето остава непокътнато и Трелони измъква тази реликва от жаравата, при което си обгаря ръката.
Заравят праха недалеч от надгробната пирамида на Цестий в Рим , където Шели обичал да си почива.
 30 год. по – късно това , което е останало от него бива пренесено в протестантското гробище на Рим. Върху надгробната плоча , под името му Мери Годуин добавя: Cor Cordium – „Сърце на сърцата” – прости, проникновени слова, които обхващат цялата му същина.
Творчество – радикалният натурализъм
В книгата за впечатления на една планинска хижа на връх Монтанвер (Алпите – Швейцария) Шели написва: „Аз съм филантроп , демократ и атеист” (на гръцки в неортографичен хекзаметров стих). Това самоопределение на характера на човека е изходна точка за интерпретация на творчеството му , защото при Шели автор и лирически герой са едно неделимо цяло. Поезията му е негова автобиография („Дон Жуан – биография на епохата и на Байрон (отчасти).
1. Тематика
Трудно е да се раздели на ТЕМАТИЧНИ КРЪГОВЕ поезията на Шели. Той пише за природата, любовта и СВОБОДАТА, против мракобесието.
1.1. Природата като лирична тема
Първото, което напира на устата на всеки , който познава Шели от антологии е твърдението, че за сюжет на най – известните си лирически творби той използва явления извън сетивния живот, извън човешкия свят. В тях се говори за ветрове и облаци, за свободата и неукротимата мощ на водата и вятъра. Той не възприема природата като студена, безразлична или жестока (като другите натуралисти). Каменното й спокойствие спрямо човешкото щастие или нещастие са за него благодат в сравнение в глупостта на хората. Нарича животните и растенията свои братя и сестри. Влюбен е не само в разбунената природа като Байрон , но и в спокойната и простота.
1.1.1. „Облакът”
Сам склонен към титаничност и колосалност (наричат поезията му космическа) той обича титаничното и колосалното в природата. Душата му, литнала из висините се опива от възвишеното и далечното, от танца на стихиите. По тази близост до големите форми той прилича на Байрон, но само дотолкова, „доколкото един рус гений (Ариел) , прилича на носещия пламъци ангел на зорницата” (Брандес).
Най – ярко доказателство за разликата между двамата е прочутото стихотворение на Шели „Облакът” и IV песен от „Чайлд Харолд” , пасажът наречен „Небе и земя”, който е хвалебствен химн на разрушението.
Всичко природни стихии: град , гръм , дъжд , сняг , беснеят и се шегуват в стих. с исполинска охота, с огромна благодетелност и щедрост към земята. Облакът играе като дете: той е ПАЛАВ , когато размахва боздугана на градушката ; ГОРДЕЛИВ, когато кървавият изгрев се метне на гърба му ; ПРИТИХВА когато алената мантия на вечерта се спусне от небосвода ; ЧУВСТВА МОГЪЩЕСТВОТО СИ, когато надвисва непроницаем и мрачен като огромен мост от планина до планина; ако слънчевите лъчи го изметат от небосклона само се засмива и отново възхожда из нищото.
Детинщина, щедрост, всеобхватна любов с бурна свежест звучат в тази първична поезия, напомняща Омир и Ведите (най – старите арийски химни). С помощта на неподправената си фантазия Шели връща читателя в онова време, когато природните явления за пръв път са се превърнали в митове.
В сравнение с всичко това МРАЧНАТА СТРАСТ на БАЙРОН е несъмнено модерна.
1.1.2. „Ода за западния вятър”
Легнал в една дъбрава по поречието на Арно, недалеч от Флоренция, той пише най – силното си стихотворение „Ода за западния вятър”.
Началните строфи извикват в паметта ни есенното дихание на вятъра , което изпълва долини и равнини с наситени цветове и аромати. Ехо на това шумолене е рефренът на сонета:
Чуй , о , чуй ме !
Душата на поета диша полъха на западния вятър:
Подобно облак , лист , вълна – и мене извиси
Трънлив е пътят. Падам в кръв облян
Неукротим и горд съм като теб – спаси
душата от оковите , далеч ме отнеси !
За разлика от Байрон Шели не иска да лиши природата от жилото й. Той я обича не като свое оръжие, а като свой инструмент; обича я без да се бои от гигантските и пропорции; чувства вселената като своя родина.
Фантазията на Шели разлага на отделни елементи целия живот на природата и с детинска наивност се радва на всеки един от тях. Той изпитва чувствата на реките, обичани от моретата, възпява смъртта и погребението на природата през есента и зимата.
1.1.3. „Song”
Елегично обобщение на любовта на Шели към природата е стихотворението „Song” („Песен”) и е отправено към Духа на радостта:
1.2. Свободата като лирична тема
Но из тези елегични настроения, духът на Шели, изпълнен с възхищение от свободата, се възнася към небето с полет на чучулига.
1.2.1. „Ода за чучулигата”
Неговата „Ода за чучулигата” бележи прехода към стихотворенията му посветени на свободата. Това е най – младата и свежа триумфална песен на непорочното чувство за свобода , за радост и щастие.
В голямата група песни за свободата геният на Шели се превръща в ураганен вестител на революцията. Във формата на оди, внушителни като Марсилезата, политически сатири срещу порядки и личности, на аристофановска комедия за паразите на различните личности на местна почва, на митични или исторически трагедии, поезията му е болезнен вик и зов за борба едновременно.
Политическата му поезия е писана с кръвта на сърцето му. През 1818 г. написва две своебразни епически поеми:
„Юлиан и Мадало” е живо описание на съвместния му животс Байрон във Венеция и разказ за посещението на двамата приятели в една лудница край града.
„Розалинда и Елена” прави опит да изобрази в миниатюра свят на страдания, на които са изложени свободомислещите хора. Страдания от остарели институции и хорска злоба.
Участта на Розалинда изобразява страданията на нещастният брак и зависимостта на жената от тираничния съпруг.
Образът на Елена е директен намек за преследванията на Шели като философ.
Лайънел е автопортрет – млад, богат, с благородно потекло, става революционер (Чернишевски – Добролюбов , Каравелов)
1.2.2. „Бунтът на исляма”
В началото на своя „италиански период” (най – зрелият и най – продуктивният) Шели пише „БУНТЪТ НА ИСЛЯМА” – могъща алегория на Френската революция и слънчева утопия на бъдещето, която според автора цели да събуди пареща жажда за съвършенство.
Обладан от „страст за реформиране на света”, както сам наивно се изразява, осланяйки се на въображението като истинска реформаторска дарба, Шели търси опора за своите реформаторски видения във времето и пространството, защото като желания те не се покриват с действителността.
Образите му нямат историческо покритие, но притежават най – дълбоки, изначални черти на човешката природа. При изграждане на характерите Шели се връща към най – древната история на човечеството. Героите му са полумитични същества с неопределени размери, неземни фигури и никакъв общочовешки интерес не може да бъде свързан с тях, защото Шели напълно пренебрегва и прескача „историята”, в която в общоприет смисъл се заключва интересното в поезията. Той винаги пише за щастливите избраници.
1.2.3. „Освободеният Прометей”
Според своята религиозност, поетична и философска култура, Шели е истински грък. Затова само е необходимо да се спре на сюжети, отговарящи на неговата нагласа, за да постигне поетични върхове.
Гръцката поезия в самото си начало се е занимавала с природни същества, богове и герои – нещо така характерно за поета.
Както лириката му напомня Омировите химни, а политическата му сатира е достойна за Аристофан, едва в сериозната драма Шели е равностоен съперник на Есхил.
„Освободеният Прометей”, венецът на цялата му поезия за свободата , е модерна интерпретация на „Прикованият Прометей” от Есхил.
Откакто започва разкрепостяването на човешкия дух , образът на Прометей занимава всички големи поети: Гьотевото стихотворение изобразява отреклия се от вярата си и Бога човешки дух по време на работа - ваятел на образи по свое подобие, творец, той е горд с живота си, който сам е построил , а не Бог.
Отсечените, къси и пламенни стихове на Байрон представят безмълвния, със стиснати зъби мъченик. За него е въпрос на чест пред никого да не признае мъките си. Прометей, създаден от перото на Шели, е добродетелният човешки дух, който воюва против злото начало и от необгледни години е потискан както от него, така и от всички останали начала дори и от доброто, защото всички те са заблудени от мисълта, че злото било необходимо и целебно. (P.S. в гръцкото езичество няма РАЙ и АД , където злото да бъде наказвано ; има само страна на сенките – обиталище на духовете на мъртвите).
Прометей е духът (духът на радостта от „Песен”) , който може само за определено време да бъде окован. Но един ден той ще извоюва свободата си сред възхищението на вселената.
Освободеният Прометей е прославен от единогласния възторжен химн на всички небесни тела. Той е съвършено спокоен и прелива от любов към враговете си и към хората (защото Шели е „сърца на сърцата”).
Любимата на титана е Азия – рожба на светлината, живо изображение на пламенната любов.
Когато времето на мъченията изтича Юпитер се сгромолясва в пропастта. В Прометеевото време ефирът се превръща в океан от вечни приказки и любовни напеви: приглушеното ликуване на Земята се редува с опиянената от възторг песен на Месеца, докато се слеят в химна на радостта.
1.2.4. „Ченчи”
Байрон уверява , че с един внезапен скок в историческата действителност Шели създава най – добрата английска трагедия след Шекспир.
„Ченчи” напомня Шекспировата „Мяра за мяра”, макар че в последната липсва онази пламтяща омраза, която вдъхва драмата на Шели.
За римляните името на Беатриче Ченчи и до ден днешен е най – големият символ на свободата. Младото момиче, което според преданието защитава честта си от ужасния баща, чиято позорна постъпка косвено е подкрепена от покварата на папата и всички органи на властта, е героиня на римляните и днес. Колкото пъти, през годините на папски гнет, небосвода на Рим просветлява, винаги се появява нейното име. Този път Шели съвсем се задълбочава в художествения материал и пренебрегва всякакви теории.
Граф Ченчи е тиранин , убиец на синовете си и насилник на дъщеря си. Изтерзаната и обидена девойка организира убийството на баща си с наемни убийци. Престъплението бива разкрито и Беатриче екзекутирана.
В образа на Беатриче Шели е привлечен от обединените енергичност и доброта. Моментът от този трагичен конфликт , който всъщност го завладява , е разривът в една остаряла представа за нравственост (децата да почитат родителите си) , направила от престъплението на бащата необходимост и дълг.
Легендата позволява на Шели да развенчае общоприетите богословски понятия. Когато светата инквизиция пита „Ченчи”: не си ли виновна за смъртта на баща си ? тя отговаря:
Защо не обвините Господ , който съди ,
че позволи със мен така да стане:
нещастието ми да съзерцава ,
да ме отхвърли и да ми отнеме
закрилата , възмездието – всичко ,
освен това , което смърт наричате ?
Когато вижда маста за изтезания Беатриче казва:
Не тялото ще страда , а сърцето
и разума – душата в мене плаче ,
тя сълзи кървави горчиво рони
за вероломството на този свят ,
във който близки своя род погубват.
Тя плаче за злочестите ми дни ,
довели до злочестия ми край –
за злото на небето и земята.
Тиранин с роби ти си – виж света ни
свят на потиснати и угнетитл.
За това най – зряло и структурно най – добре изградено произведение „Lite rary Gazette” пише: „Ченчи е най – отвратителният продукт на времето, скалъпен изглежда от някой сатана”. Тази ожесточена реакция сломява Шели. Той мисли, че е постигнал своя връх и загубва настроение за творчество. В последните две години от живота му липсват значителни произведения.
Ш
ели никога нищо не описва. Той е най – вглъбеният лирик и характерен белег на поезията му е тихата печал. В късите му стихотворения намира израз меланхолията му, прикрита в по – големите поетически творби или победена от светлата вяра в бъдещето.
1.2.5. „Променливост”
Дълбока горест идва от съзнанието за променливостта на всичко, от рано натрупания опит как заблуждават чувствата, как разочарова любовта, как мами животът. Непреходен израз на това осъзнато чувство Шели дава в „Променливост” – „Mutability”
В усмивката на цъфнал цвят
смъртта е скрита.
И хубостта на този свят
така отмита.
Нетрайна е и радостта:
проблясък озарил нощта –
след него идва пустотата.
Така е преходна и добродетелта !
Приятелството – рядко . . .
с покруса тежка плаща любовта
блаженство кратко . . .
Възторженото време отминава
след веселите мигове остава
една забрава . . .
Докато гледат небосвода ясен ,
цветята са щастливи ,
докато виждаш погледа прекрасен ,
очите ти са живи.
Докато бавно времето лети ,
живей в съня на своите мечти –
за плач горчив ще се събудиш ти.
1.2.6. „Философия на любовта”
Истинската причина за тази печал откриваме в есето на Шели „За любовта”: „Когато мислим , иска ни се да ни разбират ; Когато работи въображението ни , искаме да зърнем веселите рожби на мозъка ни преродени в мозъка на други ; когато усещаме не желаем устни , смразени от лед , да отговатярт на устни , като пламтят и потръпват от най – хубавите пориви на сърцето: Това е любовта. Да откриеш ум , който да успее да цени твоя , въображение , способно да вникне в най – тънките и своеобразни особености , които тачем и дооформяме с радост – това е незримата и недостижима точка , към която се стреми любовта.” За Шели ЛЮБОВТА е непреодолим стремеж към симпатии. Той продължава:
„Великата тайна на морала е любовта. Това значи да напуснеш собствената си природа и да се отъждествиш с красивото, което съществува в мислите, действията и личността на другия, а не у теб самия.”
В стихотворението мнението на Шели за любовта звучи така:
„Философия на любовта”
Потоците се вливат във реката,
реките пък моретата намират,
а ветровете горе в небесата
във сладостно вълнение се сбират.

И всички те се търсят и обичат,
от обич няма кой да ги лиши.
Душите на нещата се привличат -
защо не нашите души ?

Виж как върхът целува синевата,
вълна вълната гони и прегръща;
прокълнато е цветето , когато
на любовта на брат си не отвръща.

И милва слънцето земята росна,
до океана месецът трепти . . .
Но всички тия ласки за какво са,
ако не ме целунеш ти ?
2. Особености на творчеството му
Започнах лекцията за Шели с думите на Цв. Стоянов: „Стойността на поезията се мери с разстоянието , което тя е отгатнала пред себе си.”
Съвременниците на Шели , дори и най – проницателните , не го разбраха. Мислите му са прекалено дръзки за тях , гласът му прекалено нов.
Малцина са били така земни и близки до живота като Шели. Обикновено говорят за него като за ПЛАТОНИК. Твърде своеобразен е този платонизъм. Наистина в „Аластор” героят търси цял живот върховната красота , която е видял само насън и накрая умира без да я намери ; в „Епипсихидион” се говори за светлината , която е самата вечна Любов ; в „Мимозата” красивата жена и цветята загиват , а в заключение се казва , че може би невидима за нашите сетива , тяхната прелест е останала неизменна. Но от друга страна „Аластор” звучи като скрит упрек към безплодното бленуване ; „Епипсихидион” при цялата си приповдигнатост е пълен с прости човешки чувства , в „Мимозата” има болка и копнеж да се запази тук , на земята , тази красота. Дори вътре в самия художествен замисъл човекът се налага над философа.
Още по – ясно се чувства това при живата поетична тъкан. В поезията му бушува сетивна стихия – цяла бездна ги дели от студената неподвижност, на Платоновата абстракция. Пиршество за окото и слуха. А и самият копнеж на Шели по идеала се родее с Платон само за повърхностния и недобросъвестен поглед.
Първият голям европейски критик – датчанинът Георг Брандес определя творчеството на Шели като радикален натурализъм и макар по – млад го насочва за предшественик на Байрон:
„Сравнен с когото и да било преди него – пише Брандес – Байрон беше поетът с най–самовластната индивидуалност и затова до голяма степен себичен. При него предразсъдъкът и суетността не биха могли да бъдат премахнати, без да бъдат увлечени с тях и благородните качества. Шели, който не познаваше суетност и корист се раздаваше без условности в идеалите си, разгръщаше своето „аз” , докато то обгърнеше вселената; ала това, което при човека Шели е идеална добродетел, обуславя и предизвиква ЕДИН ГИБЕЛЕН НЕДОСТАТЪК на поезията му. – Нему липсва самоограниченост. Изостреното чувство за формата на голямата композиция дълго не му се удава. При първата си поява като поет („Кралица Маб” – по–късно самият Шели се отрича от нея) той се препъва на прага, а само гениалността не е достатъчна, за да накара читателския свят да забрави такъв дебют.”
 Въпреки всичките си хубави подробности „Бунтът на исляма” е неопределена и безформена , витае свръхестествено из въздуха.
 Преди да напише „Ченчи” Шели смята, че индивидуалното и своеобразното у човека са без стойност. Дори Прометей и Азия („Освободеният Прометей”) в ролята си на типажи притежават малко индивидуални черти. Имената им са само заглавия на най – прекрасната лирика, създадена някога в Англия.
 „Ченчи” ясно показва, че Шели би могъл да постигне всичко , което му липсва в тази насока, но той умира преди да го е направил.
 Малки лирически творби: дълбочина , свежест , непрестореност , прелест ; те не въздействат върху епохата , защото най – хубавите от тях дори не са отпечатани , докато Шели е жив.
На Англия от началото на XIX век и е нужен поет , който да бъде толкова индивидуален , колкото Шели е космичен , толкова остро сатиричен , колкото Шели е грациозен и хармоничен , за да извърши грубия , херкулесовски труд , да разтърси съзнанието и да блъсне триумфиращите в пропастта на присмеха.
Такъв човек и поет се оказва Байрон.