PDA

View Full Version : есе Едип и Креон- прилика в различията



adityyy94
03-10-2010, 12:34
трябва ме есе за : Едип и Креон- прилика в различията

Липсва описателно заглавие!
kalpazanka

kotence_91
03-10-2010, 13:04
ВЛАСТ И МОРАЛ според драмата “Антигона” от Софокъл
дата: 07.02.2009
автор: Мира Бояджиева
прочитания: 5494
( Л И С )
Софокъл е автор на много трагедии. Той живее и твори през V век пр. Хр., когато театърът взима дейно участие в решаването на основните въпроси на времето. Типично за Софокъл е въвеждането на трети артист, с което повишава броя на присъстващите на сцената и драматичното напрежение. В драмата “Антигона” той поставя актуалния за времето въпрос, касаещ отношението между държавните и вечните, божествени закони. В своето произведение той показва как трябва да реагира човек, ако закона, който трябва да спазва, влиза в противоречие с неговите морални норми.
В драмата “Антигона” Софокъл показва чрез героите своето мнение, предава своята теза за властта. Според него държавата не е на владетеля и не народът служи на владетеля, а владетелят на народа. Той доказва, че ако властта не се съобразява с гласа на народа, ако се обявява против моралните принципи на мнозинството, ако принуждава човека да действа противно на своята съвест – то тази власт е неморална. Човекът, олицетворяван с властта, трябва да бъде гласът на своя народ и да следва неговата воля.
Трагедията “Антигона” разработва темата за законността и уважението към мъртвия, изискващо равенство пред смъртта.Основния конфликт е между царят на Тива – Креон и Едиповата дъщеря Антигона, върху която тегне родовото проклятие. Сблъсъкът между двамата е всъщност сблъсък между два взаимно изключващи се принципа: на държавността и семейството, на дълга към отечеството и дълга към кръвно близкия, написаните поведенчиски правила и на изначалните божествени заповеди за почит към мъртвия. Креон олицетворява властта и реда в държавата, а Антигона – отделното, индивидуалното право, което спори и дръзко се противопоставя на властническото право. Целият драматичен сюжет е построен върху това основно противопоставяне.
Креон се появява като главно действащо лице в първи епизод на трагедията. Софокъл най–напред разгръща неговата теза за справедливата власт. Речта му пред Тиванския народ го разкрива като добър, загрижен за авторитета на държавата владетел, който обявява стриктното спазване на законите като дълг на всеки. Царя има подкрепата на своите поданици, а хорът като носител на мъдростта и изразител на общественото мнение одобрява държавническата му платформа. В началото монархът изглежда разумен, принципен, предан на родината, издигащ в култ благото на колектива и затова всички са на негова страна. Разколе*аването в правотата му настъпва веднага след като стражът съобщава за нарушението на заповедта да се остави без гроб мъртвия Полиник. Реакцията на Креон е невъздържана, гневна, издаваща го като деспотичен държавник, който се уеднаквява с държавата. Той не съзира истинските причини за стореното, обвинява стражата в подкупничество и разкрива своята непрозорливост и заслепение.
След създаденото противоречиво мнение за царя се появява и Антигона. Във втори епизод Софокъл разкрива нейната контра-теза за властта, която противоречи на морала. Заловена при повторното извършване на погре*алния обред, тя е изправена пред Креон, изживяващ се като единствен съдник. Напрегнатия диалог между двамата издава противоречивите им позиции. Единият издава зоповед в името на гражданския дълг, а другия нарушава тази заповед в името на човешкия дълг. Креон и Антигона представляват двете несъвместими лица на понятието дълг. От тук започва прегрупирането на силите. Софокъл умело поставя въпроса за трагическата самота. Подкрепеният от всички цар на Тива постепенно остава сам, а самотната Антигона печели привърженици, защото защитава неделимата обич към братята си, човешкото право на последен дом в земята майка и желанието на олмпийските богове всички да бъдат равни пред смъртта. Девойката е готова да посрещне жестокото наказание. Дори е щастлива от перспективата да умре изпълнявайки сестренския си дълг, защото знае че в противен случай ще бъде наказана от безсмъртните. Креоновата заплаха със смърт не я плаши, плаши я неизпълнената воля на боговете.
В рамките на основния конфликт са включени и няколко сблъсъка, които уточняват характерите на главните герои и засвидетелстват отношение към тях.
Първият изправя една срещу друга двете сестри. Исмена е боязлива, слаба, неспособна на саможертва като Антигона и в началото отказва да и съдейства, да бъде съучастница в погребването на Полиник. Софокъл въвежда втората сестра, за да създаде образен контраст и на фона на страха и малодушието на Исмена да открои смелостта и решимостта на Антигона. В последствие двете сестри застават заедно пред съдника Креон. Исмена гордо поема своята половина от вината и от наказанието, дори без да е участвала в деянието на сестра си.
Вторият сблъсък противопоставя Креон и сина му Хемон. Позицията на младежа се основава не само на любовта му към Антигона, а преди всичко на убеждението, че сляпото придържане към писмените законои води до нравствено беззаконие и това че той е бъдещият владетел на държавата. Синът се стреми да внуши на баща си, че заради малката истина не съумява да види голямата си заблуда. Репликата “Смекчи гнева си, отмени присъдата” превръща Хемон в изразител на общественото мнение. Законите трябва да служат на народа, а не да са обърнати срещу тях и висшата човечност.
Третият сблъсък е между самозабравилият се тиранин Креон и слепият прорицател Тирезий. Ако чрез хора и Хемон говори народът, чрез гадателят говорят самите богове и всеки е длъжен да се вслушва във волята им. Прорицателят Тирезий изрича онова, в което зрителят вече е убеден след първоначалното коле*ание: властимащият няма право да налага онова, което е противно на боговете. Тук отново се появява съпоставка с Едип, защото и Креон като него подозира Тирезий. Но в това сравнение с Едип той не издържа и упоритостта му е пречупена. Прокълнатия цар е управлявал мъдро, проявявал е милост и разбиране, зачитал е вечните закони. Но Креон не носи демократизма на Едип. Той става цар случайно – гибелта на наследниците го издига на престола. Опиянен от внезапната власт, която попада в ръцете му, той раздава заповеди без да се допитва до оракула или народа. Креон се страхува от хората и затова се стреми да задържи властта чрез страх и насилие. Държават му е необходима като упора на властта. Така се оформя образът му на заслепен, честолюбив, неадекватен човек, получил силата си единствено от властовата позиция. Тирезий защитава Антигона и се обявява против властника, който действа не от позицията на справедливостта, а от тази на засегнатото си самолюбие. Предупреждението на Тирезий изиграва ролята си. Независимо че Креон реагира гневно и обвинява жреца в предателство и подкупничество, той отстъпва от досегашната си теза. По трагична ирония Креон сам нарушава заповедта си пред божествената заплаха от лични нещастия. Прозрението идва твърде късно. Заслепеният от тираничната горделивост Креон, става косвен виновник за смъртта на Антигона, Хемон и жена си Евридика. Той осъзнава неправдата си. Трагичността му е по–голяма от тази на жертвоготовната Антигона, защото той остава жив, а животът в неприкъснати угризения и самообвинения е по–голямо наказание дори от смъртта.
Впечатляваща е развръзката на драмата. Пред смъртта Антигона не съжалява за извършеното. Тя плаче, страда не защото се чувства виновна, а защото более за своята младост и за неизпитаните житейски радости – да бъде обичана, да стане съпруга и майка. Софокъл съзнателно я героизира като подчертава всеобщото съпричастие към злощастната ѐ съдба. Девойката не е победена от своя противник, а е победител в драматичния конфликт с него. Победеният е Креон, за когото на финал важи определението “страдащ злодей”. Той е
най–жестоко наказан за престъплението си против човечността и получава заслужено възмездие.
В екзода на трагедията прозвучава заключителната намеса на хора, който обобщава всички послания на сюжета. Думите “За да бъде щастлив тоя земен живот, първо мъдри да бъдем! Да не грешим пред небето!” издигат неписаните морални закони над държавните, а нравственият дълг над гражданския. Мъдростта се придобива трудно и много често чрез горчив опит. Но тук Креон отново се различава от героичната фигура на Едип. В познанството на страданието Едип помъдрява, докато за Креон познаването на страданието предстои. Той е наказан за реално извършено престъпление, както и Едип. Но Едип се е борил срещу предсказаното, а Креон предизвиква съдбата в своето самолюбие и глухота. Едип е спасител на своя народ, а Креон се е опитал да му отнеме част от свободата. Горделивите и самозабравилите се властници заплащат с нещастие пренебрегването на разума и народната воля. Властта е морална тогава, когато не накърнява индивидуалното човешко право да се обича. Но накрая остава големия проблем на времето – родовият дълг или държавните закони? Човекът трябва сам да избере – но първо в себе си.
ключови думи



Антигона – проявите на човешка нравственост
дата: 07.02.2009
автор: Мира Бояджиева
прочитания: 10885
Трагедията на Софокъл “Антигона носи името на девойката от Тива , застанала срещу решението на царя да остави мъртвия си брат непогре*ан. Антигона се налага като пълнокръвен образ в съзнанието на съвременния читател и на античния зрител.Защото характеристиката на Антигона не е само в произнесеното от нея , нито само в решението й да погребе мъртвия брат. Нейния образ се допълва от действията на Креон , Исмена , на Хемон , на майка му , от хора на мъдрите старци, който трудно променя решението си , от пророчеството на Тирезий.Антигона тръгва към смъртта преди да е решен конфликтът , но в нейната сянка останалите търсят отговор на въпроса, който тя е поставила – решението на държавника ли е най- мъдрото или в човечността има повече истина? Тази на обща формулировка е закодирана в драмата по блестяш начин, така че вече 2500 години различните поколения се опитват да я разчетат.
Антогона е гражданка на Това млада,влюбена, решителна , неподвластна на нищо и никого , освен на законите на своето сърце.В нея е въплътена младежката дързост , воля и достойнство .Постъпката й не е предназначена за хората, а за да успокои нарушената хармония на съвестта си . В нейните действия откриваме онези ценности на сърцето, без които всяка история е преходна и обречена : любов и чест , жалост и гордост, състрадание и саможертва.Софокъл ги е “събрал” в образа на Антигона - тя обича, но зачита и семейната чест, тя е жалостива , но е горда и не моли за милост, решена е на всичко, водена от състраданието , дори на саможертва. И затова историята на Антигона надживява времето , запазва своето внушение дори тогава когато поради отдалечеността в годините много от заложените идеи са неразбираеми и необясними.
Прологът започва с въпроса на Антигона към Исмена – знае ли тя за заповедта на Креон , че техния брат не може да бъде погре*ан. Исмена не е 1ула разбрала е само , че войските са си отишли .Антигона иска тя да й помогне да извършат обреда над мъртвия и думите , които отправя към нея , са като че ли “хвърлено” предизвикателство:
Ще видим днес дали си благородница
Или от знатни прадеди нищожество!
Но Исмена не носи нейната борбеност и уплашено възкликва:” Въпреки забраната?”. За Антигона това е решението на Исмена.Тя не приема нейните аргументи , а те са много важни. Те и двете са еднички от прокълнатия си род и са длъжни пред него , както са отговорни и пред своите съграждани .Исмена два пъти повтаря “невъзможно” , но Антигона не желае да се вслуша.Тя вече е взела своето решение:
Не остави ме с моето безумие
Да страдам! Знам, не ще пострадам толкова,
Че да не бъде мойта смърт – прекрасна смърт!
Антигона осъзнава своето “безумие”, тя знае и непреклонната воля на Креон,но в този момент за нея няма нищо по важно от това че Полиник е нейния брат, че така повеляват Вечните Божи закони.Антигона и Исмена са различни и ще останат такива до края , дори когато Исмена реши да подкрепи сестра си.
Радостната песен на хора от орхестрата няма нищо общо с настроенията на двете сестри , но с проблема,който трябва да решат.Неговата песен е за свободата и спокойствието, възцарили се над Тива .Пред тях Креон произнася своето слово, в което разкрива своята същност – държавник, който ще подчини своята власт и сила на закона. Речта му разкрива силния мъж, мъдрия политик , безкомпромисния владетел, загрижен за своя град:
И ще въздигна Тива с тези правила
Софокъл вече е представил главните герои – и всичко, което се случва , е като че ли еднакво , защото се сблъскват два силни характера , убедени в своята правота.Изправени един срещу друг , те няма да се опитат да сключат примирие , нито да отстъпят. Никой няма да пристъпи линията , която ги разделя, защото оза тях всичко е ясно.
Диалогът между Антигона и Креон съдържа най- точните характеристики на двамата герои>Те бранят своите възгледи , обладани еднакво от личната си истина , решени да не отстъпят - Креон от позицията на държавник , Антигона – като сестра на вече погре*ания брат.Креон е удивен ,че Антигона е не “някой дързък мъж” , а крехка седемнадесетгодишна , но горда и силна в своето решение. Нейната правда е в “неписаните бойи правила”, неговата - в силата на държавник.Затова той отхвърля мотивите за нейното поведение , не зачита нейната гордост:
Гордост? Неуместна е за роба , над когото тегне чужда власт!
Антигона е сама в борбата , която води , за да защити решението си . Исмена й отказва своята помощ, Креон я обвинява.Права ли е Антигона , когато мисле , че “Хадес иска равенство за мъртвите”? Само дързост и гордост ли прозират в нейните думи. Но в този случай Креон е силната личност , цар , възкачил се на престола с желанието да управлява мъдро. Неговите съветници го подкрепят:
Закони можеш да прилагаш всякакви –
За мъртвите тъй както и за живите
А може би това е грешка? Така погледнато законите са еднакви за всички, но светът на едните е различен от този на другите.Много по късно един поет ще въздъхне тихо : “Мъртвият не ни е вече враг”. Но това е истината на друго време дошло на сцената на живота векове след Креон и Антигона.

“Не за вражда – за обич съм създадена!” – ще бъде нейната последна реплика към Креон .Това кратко откровение разкрива цялата сила на нейната младост , нежност , тя вижда себе си “създадена” да дава и получава обич.Затова и думите на Креон звучат грубо и жестоко : “за обич ли? Върви в ада – там люби!”.Зрителят е разколе*ан в своето мнение за справедливия съдия,владетел. Словесния двубой между Антигона и Креон приключва – те вече са си казали всичко .Но драмата не свършва. И макар Антигона вече да не стои срещу Креон , нейната постъпка се превръща в неговото проклятие

Пред зрителя сега е нежната и чувствителна девойка от Тива, нейната гордост и дързост са останали надалеч , те са минало.Самотна в своята скръб , тя оплаква неизживените радости , прощава се със земното щастие – тя няма да познае съпружеска любов , без брачни песни , без скъп любим , без нежна рожба на гърдите...
В образа на девойката от Тива – образ , създаден от Софокъл преди 2500 години , откриваме вечните истини – смисълът на живота е в отстояването повелите на сърцето и по-трудно е да владееш чувствата си, отколкото да изпълняваш мъртви закони. Вътрешната героичност на младата жена се налага над всичко – за да остане като символ на малък “бунт” и непокорство срещу законите , създадени от хората , за да бъдат спазвани но съобразени с вечните човешки ценности – обич , човечност , нравственост.


Трагедията "Антигона" на Софокъл е написана около 442 година пр.н.е. Сюжетът й се отнася към тиванския цикъл и е едно непосредствено продължение на мита за войната на "Седемте срещу Тива" и за двубоя между Етеокъл и Полинейк. След загиването на двамата братя новият управител на Тива Креон погребва Етеокъл с подобаващите му почести, а тялото на Полинейк, който потеглил на война срещу Тива, забранил да бъде заровено, като заплашил нарушителите на тази негова заповед със смърт. Сестрата на загиналите Антигона нарушава забраната и погребва Полинейк. Софокъл разработва този сюжет от гледна точка на конфликта между човешките закони и "неписаните закони" на религията и морала. Това е бил актуален въпрос - защитниците на полисните традиции смятали "неписаните закони" за "богоустановени" и ненарушими в противоположност на изменчивите закони на хората.
В пролога на трагедията Антигона съобщава на своята сестра Исмена за запрещението на Креон и за своето намерение да погребе брата си въпреки забраната. Драмите на Софокъл обикновено са построени по такъв начин, че героят още от първите сцени излиза с твърдо решение, с план за действие, който определя целия по-нататъшен ход на пиесата. За тази експозиционна цел са служели пролозите. Прологът на "Антигона" съдържа и една друга черта, която се среща често у Софокъл - противопоставяне на суровите и меките характери: на непреклонната Антигона се противопоставя боязливата Исмена, която съчувства на сестра си, но не се решава да действа заедно с нея. Антигона привежда своя план в изпълнение; тя покрива тялото на Полинейк с тънък слой земя, т.е. извършва символично погребение, което според гръцките представи е било достатъчно за успокоение на душата на мъртвия. Креон едва успял да изложи пред хора на тиванските старци програмата на своето управление и узнава, че заповедта му е нарушена. Той съзира в това интриги на онези, които са недоволни от неговата власт, но в следващата сцена вече при него довеждат Антигона, заловена по време на нейното повторно отиване при трупа на Полинейк. Тя защитава правотата си и се позовава на кръвния дълг и на нерушимостта на божествените закони. Прямотата и правдолюбието на Антигона са подчертани особено ярко чрез пасивния героизъм на Исмена - Исмена е готова да признае, че е съучастница в престъплението и да сподели съдбата на сестра си. Хемон, синът на Креон и годеник на Антигона напразно се старае да убеди баща си, че моралното съчувствие на тиванския народ е на страната на Антигона. Креон я осъжда на смърт чрез зазиждане в каменен гроб. За последен път Антигона минава пред зрителите, когато стражата я отвежда към мястото на нейната смърт; тя извършва сама надгробното оплакване над себе си, но остава убедена, че е постъпила благочестиво. Това е най-високата точка в развитието на трагедията, а след това настъпва преломът. Следпият гадател Тирезий съобщава на Креон, че боговете са разневени от неговото поведение, и му предрича ужасни бедствия Съпротивата на Креон е сломена; той тръгва да погребе Полинейк, а след това да освободи Антигона. Но вече е късно. От съобщенията, които вестителят прави на хора и на жената на Креон - Евридика, ние узнаваме, че Антигона се е обесила в гроба, а Хемон пред очите на баща си пронизал тялото си с меч до тялото на своята годеница. А когато смазаният от скръб Креон се връща с трупа на Хемон, той узнава за ново нещастие - Евридика се лишила от живот, проклинайки мъжа си като детеубиец. Хорът приключва трагедията с кратка сентенция, че боговете не оставят безбожието неотмъстено.
Божествената справедливост по такъв начин тържествува, обаче тя тържествува в естествения ход на драматичното действие, без каквото и да е пряко участие на божествените сили. Героите на "Антигона" са хора с ярко изразена индивидуалност и тяхното поведение е изцяло обусловено от личните им качества. Много леко би било да се представи гибелта на Креоновата дъщеря като осъществяване на родовото проклятие, обаче за този традиционен мотив Софокъл едва-едва споменава. Движещите сили на трагедията при него са човешките характери. Обаче подбудите от субективно естество, например любовта на Хемон към Антигона, заемат второстепенно място. Софокъл характеризира главните действащи лица, показвайки тяхното поведение в конфликт по съществен въпрос от полисната етика. В отношението на Антигона и Исмена към сестринския дълг, в това, как Креон разбира и изпълнява своите длъжности на управник, се разкрива индивидуалният характер на всяка една от тези фигури.
В "Антигона" хорът не играе някаква особена роля, обаче неговите песни не се отделят от хода на действието и повече или по-малко имат допир с положенията в драмата. В Първия стазим се прославя славата и изобретателността на човешкия разум. Хорът завършва с предупреждение: силата на разума влече човека както към добро, така и към зло; ето защо той трябва да се придържа към традиционната етика. Тази песен на хора, която е характерна за целия мироглед на Софокъл, представя един вид авторски коментар към трагедията, като разяснява позицията на поета по въпроса за стълкновението между "божествения" и човешкия закон.









































ПЪРВОНАЧАЛНИЯТ ГРЯХ ЗАСЯГА РОДОСЛОВИЕТО НИ

Любовта е произходът на живота. Грешната любов, изпитана от първите ни предци, предава живот на наследниците им, което много дълбоко засяга нашето родословие.

В Библията четем истински удивителен и разбулващ коментар на Иисус Христос: „На това му рекоха: ние от блудство не сме родени; едного Отца имаме, Бога. Иисус им рече: да беше Бог вашия Отец, щяхте да Ме обичате, понеже Аз съм излязъл и дохождам от Бога... Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си...” (Йон. 8:41-48).

Иисус ясно заявява, че нашият баща не е Бог, че нашият баща е Сатана, който е убиец и лъжец от самото начало. Не е ли това шокиращо изявление?

Иисус, както и Йоан Кръстител в някои случаи назовават хората „рожби ехиднини”, като загатват за грешното ни родословие ( Лука 3:7, Мат. 12:34 и Мат. 23:33).

Ето защо първоначалният грях е грях, който засяга родословието ни и се предава от поколение на поколение. Ние сме родени от линията на сатаната като наследници на сатанинската любов.

От момента, в който животът се зачева в майчината утроба, този живот има индиректна връзка с любовта, проповядвана в началото от Сатана, вместо от Бог. Много от първите църковни отци са разбрали, че първоначалният грях е пренесен от първата двойка на всички наследници чрез акта на сексуалната любов на предшествениците ни. Образно казано, това е почти като да се предава духовен вирус от поколение на поколение.
Не можем лично да сме виновни за това, което се е случило е началото на историята. Без значение дали го осъзнаваме или не, дали ни харесва или не, остава фактът, че сме наследили тази линия с начало първите ни предци. Всъщност всички ние трябва да се оплачем както автора на Псалм 50:7 (51:7): „Ето в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми”.

Трагедията е дошла на света чрез Дявола, грешният ангел, който е поставил началото на човешката сексуална любов, вместо Бог, Ето защо Иисус Христос го нарича наш баща. Попаднали сме под сатанинско господство, защото Сатана е станал грешен баща и притежател на този свят.

Вече е ясно, че първоначалният грях е грехът на грехопадението и че ние наследяваме тези сатанински елементи или тенденции от поколение на поколение. Поради природата на това престъпление или първоначален грях, прекратяването му е изключително трудна задача.

Първоначалният грях, извършен от предците ни, е като зараза на корена на дървото на човечеството.

Като се започне от този грях, човечеството постоянно е нарушавало небесния закон, възпроизвеждайки една грешна традиция. Последствията от тези грехове от нашите предци са наследени от потомците, за да се възстановят. Трябва също да имаме предвид колективния грях, извършен от дадена група, който по-късно засяга нацията, расата или дори цялото човечество. Накрая ние имаме и собствени, лични грешки.

До определена степен е възможно да изчистим и възстановим личните си и наследените си грехове. Правим това чрез усилия, като да си признаваме грешки, разкаяние, искане на прошка и изплащане на компенсация. Да елиминираме обаче първоначалния грях, свързан с цялото човешко родословие, е извън възможностите ни. Ето защо човечеството ни има нужда от спасител.

Само този, който накрая открие какво Сатана е направил на първата човешка двойка и техните наследници, може да премахне първоначалния грях и отново да възстанови божието родословие, властта и силата на Бог. Първоначалният грях е извършен най-пред и затова ще бъде последният премахнат.

Когато първоначалният ни грях е простен и премахнат, ще бъде много по-лесно за в бъдеще да се установи „безгреховен” свят. В един свят, където всеки човек с властта и вдъхновението на Бог, ще може да преодолява злото и където Сатана никога няма да може да управлява и обвинява човека.

Желанието за забранена любов е дълбоко вкоренено в човешкото сърце. Много е трудно да се преодолее сексуалния грях и греха на забранена любов.

Иисус Христос е изискал от нас много висок стандарт за чистота:

„Слушали сте, че бе казано на дребните: „Не прелюбодействувай”. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си” (Мат.5:27-28).

Неморалните актове винаги се извършват тайно и в свободното общество няма почти никакъв начин да се предотвратят, освен да се „възпита” сърцето и съвестта. Те не могат да бъдат контролирани от закони или някои други приемливи външни методи.

Хората трябва да са ясно информирани за ужасните последици, които този вид неморално поведение причинява на вечния ни живот. Девствеността ни, която представлява първата и истинската ни любов, е най-ценната и свята собственост, която не е възможно да се откупи с каквато и да е сума пари. След като веднъж се изгуби, тя не може да се възстанови. След като вече осъзнаваме този факт, истинска трагедия е да се изостави толкова безценна собственост заради един момент на похот или страст. В определен смисъл това може да има далеч по-разрушителни последици за бъдещето ни, отколкото да изгубим физическия си живот.

Дори религиозните лидери, които са вдъхновили много хора с вярата си и имат големи постижения, често се поддават на подобни изкушения.

Има и такива, които си мислят, че подобни слабости са съвсем естествени и са част от вътрешната ни човешка природа. Те чувстват, че е безполезно да се опитваме да се променим.

И все пак Иисус Христос ясно е посочил, че в контекста на любовта човешкото съвършенство е възможно: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.” (Мат. 5:48).

Парадоксално е, че пътят ни към съвършенство изисква от една страна да израснем и да достигнем истинска любов. Това означава също и да сме жертвоготовни за другите, включително и за враговете си, дори с цената на живота си. От друга страна, да се въздържаме от това да обичаме по неправилен начин, като избягваме забранената сексуална любов. Накратко, призовани сме да обичаме от Божията гледна точка и да отказваме забранената любов.

Усилията да избегнем или да преодолеем тези проблеми, които традиционно са разрешавани чрез самодисциплина или постоянно безбрачие са похвални и достойни за възхищение. Но са съжаление, те не представляват изкореняване на греха, нито съставляват реалистично и пълно разрешение на проблема.

Как тогава ще можем накрая да разрешим тази трудна ситуация? Ясно е, че единственото противосредство или трайно решение е преживяването на истинска, вечна и непроменлива любов в една женитба, призната и благословена от Бог.

Чистата и истинската любов е незаменимото лекарство, което ще излекува и двете – липсата на любов и покварената любов. Да направим аналогия, когато се засищаме с добра храна, автоматично забравяме желанието си за лошоkачествена храна или необходимостта да постим.

Светлината пропъжда тъмнината и само истинската любов ще укроти желанието за какъвто и да е заместител, който може да имаме.

Ето защо само постигането на божествена любов между мъж и жена ще осигури успеха ни в пълното премахване на желанието ни за безбожна любов. Това ще премахне изневярата, прелюбодеянието, развода, проституцията, изнасилванията и други отклонения в човешкото общуване.

За да разреши този проблем, човечеството трябва да получи нови предци, които да заместят Адам и Ева, грешните родители.

Тези нови предци, в позицията на Истински родители, представляват любовта на Бог и линията на Бог. Те ще ни отделят от грешното ни родословие. Те ще премахнат първоначалния грях във всеки мъж и жена. Те ще ни присадят към истинската линия на Бог и ще ни дадат благословията да осъществим една вечна и свята женитба, призната от Бог.

Истинските семейства, които живеят според небесната традиция ще се множат, като постепенно създават фундамент за построяването на толкова дълго чаканата и желана утопия за по-добър свят.

По този начин силно желаният идеал от Бог и от човечеството, изгубен при грехопадението, ще бъде възстановен.
Виж това:

Грехът е възникнал още с появата на първите хора - Адам и Ева. Ева взима ябълката от райската градина, подтикната от коварната змия и двамата биват изгонени от неземното място.
Точно от първата жена/майка ние сме получили сякаш в наследство това лошо качество. Съществуват всякакви видове грехове и грешки. От най-незначителни, до такива с огромни последствия. Зависи единствено и само от нас нашето провинение в какъв размер ще е.
Никой не се ражда грешник, не може едно току що родено бебе да е виновно за убийството на новопристигналата съседка или за вчерашния обир на банката, например…
Всички идваме на този свят чисти и неопетнени. Но и всичко си опира до нас в каква среда ще растем. Сами избираме как и къде да се развиваме.
Няма човек, който не е извършвал грях през целия си житейски път. Дори монасите и монахините… Та нали и те са били обикновени хора като нас преди да се отдадат на Господ Бог.
Но защо прощаваме на този, който обичаме, а непознатите осъждаме до край, макар и грехът да е с еднаква стойност?... Защо обвиняваме грешните, след като няма безгрешни?... Защо пълним затворите, щом всички сме греховни?...
Но каквото и да правим или казваме няма безгрешни хора (поне според мен). Ако сгрешим сега и после се покаем за греховете си, бихме били по- доволни от себе си, а дали не защото “Признатият грях е половин грях” ?!? Или пък с надеждата греховете ни да бъдат забравени и да почувстваме удовлетворение от самите себе си?...
Но както споменах и по-горе, дали сме грешни или праведни зависи само от нас. Затова трябва да научим кое е правилно и кое не, за да можем да сме по доволни от себе си, без угризения…




Желанието за докосване до непознатото винаги ще поражда изкушение. Животът ни поднася всякакви изкушения, на които човек може да устои само със силна воля и желание. Както Ева е изкусена от “сладкия грях”, така и всеки един човек в даден момент от живота си трябва да направи своя избор. Избор дали да се изправи срещу въведените обществени приципи или да върви по нов изкусителен път, предлагащ тайни и неизвестни неща. А хората са любопитни. Това прави изкушението желано. Подобно на отварянето на кутията на Пандора - човешкото любопитство често води до фатални последствия. Но в някои случаи е водело до велики открития, без които днес не можем.
От всичко това може да се направи следния извод - въпреки поуките от историята, хората няма да спрат да бъдат любопитни, каквото и да им струва това.
Силата на изкушението е в неговата потайност, а цената на изкушението е изкуплението.
“Забранения плод” е сладко изкушение, но неговото изкупление е скъпо. Изкуплението е поемане на всички добри и лоши последствия от изкушението. Всеки човек изкупва своите грешки и единственият начин да го направи е да поеме отговорно пътя към своето спасение. А значението на спасението е различно за хората. Най-разпространените религии в света предлагат на вярващите готови принципи за спасение на техните души. В Библията това са десетте Божии заповеди, в Корана са законите на Аллах. Но значението на спасението е индивидуално, за едни то е смърт, за други живот.
Хората като майка Тереза търсят своето спасение помагайки на хората, но дали така го приемат камикадзетата? Защото те също търсят спасение, поемат отговорност. Но разбира се всеки по различен начин вижда своя път.
Животът е такъв, какъвто е, но дали би бил по различен, ако Ева не беше откъснала “забранения плод”, и дали живота им с Адам би продължил в Рая? Истината обаче е че първороден грях има. Но разгневен Бог прави така, че жената да ражда и това също да бъде грях. И как без този грях щяха да се създават потомци?
И стигаме до това, че Ева може би е направила нещо хубаво. И затова името и означава “майка на хората”.
Добър или лош “забраненият плод” винаги ще води до изкушение, а след това може би изкупление.
Всеки човек трябва да носи отговорност от извършеното и всеки трябва да намери своето спасение!!!





Първородния грях
Аз мислех, че начинът да получа власт над греха, е да изучавам произхода му. С други думи, от къде дойде грехът? Как аз се заразих с него? Но това е дълго и заплитащо изучаване. Това е една твърде сложна история за звездна война, станала преди да съм роден, когато архангел Луцифер повел армия от една трета от Божиите ангели на бунт.
Произходът на греха е свързан също и с човешките същества, родени със свободна воля, включваща възможността да извършат зло. Свързан е със Сатана, довеждащ тази възможност до вниманието на Ева, първата жена. Свързан е с Адам и Ева, отворили очите си за вътрешната борба, която бяха внесли в своите тела и умове. Как грехът е пренесен от Адам върху останалата част от човешката раса е още един от онези теологични въпроси, върху които все още се спори.
Аз реших да не се опитвам да открия произхода на Адамовия грях. Повече съм загрижен за моята собствена борба. Човек, поразен от рак не се стреми да изучи произхода на рака. Той просто иска лек за болестта си. Вярно е, че лекарят трябва да познава причината на болестта, за да намери лекарство. Но болното тяло е по?загрижено относно незабавната помощ.
Аз просто помолих Святия Дух да ми покаже как истински да се справя със злото, което точно сега е в мен. За мен няма значение откъде то е дошло, как е произлязло или как е влязло в ума ми ? единственото, което знам е, че то е там, че аз не искам то да ме управлява и че се нуждая от помощ в преодоляването му. Аз помолих Бог да ми покаже отговорът по прост начин, който бих могъл да разбера. С проста, детска вяра стъпвах върху истините, които отвориха ума ми към един нов живот на свобода от властта на греха. Те са ключовете към победата ми над измамата на греха.
Кое беше откритието, което накара Павел да каже радостно: "Сега прочее, няма никакво осъждение, висящо над главата ми..." (Римляни 8:1, превод на Филипс)? Каква беше причината, която не му позволяваше да каже: "Аз искам, но не мога?”
Той говори за един Нов Принцип на Живота. Всъщност този нов принцип на живота в Исус спря непрестанната въртележка на греха, изтръгна Павел от безкрайната борба и го избави веднъж завинаги от неговата власт. Ето как този нов принцип работи съгласно Павел.
Проблемът за греха
Защо на този свят има злоба, мъка, войни и ненавист? Защо властват алчност, завист, гордост и жестокост? Защо още децата постъпват егоистично, лъжат, не слушат, създават грижи на родителите си, без някой пряко да ги е учил на тези неща? Само лошата среда ли е виновна за това? Библията ни казва, че това поведение е залегналов човека още преди той да бъде изложен на външни влияния (Пс. 51:5ц 58:3). Проблемите на човека никога няма да бъдат правилно разбрани, ако не си изясним проблема за греха.
Общоприети възгледи за греха
Що е грях? В речника ще намерим отговора, че грях е нарушение на моралния или Божия закон. Това е достатъчно ясно. Човекът обаче се е отклонил от тази проста дефиниция и си е създал свое собствено мнение. Например:
1. Няма грях. Дали нещо е правилно, или неправилно е само въпрос на променящите се обществени норми.
2. Това, което вреди на другите, е грях, но какво ти лично вършиш, си е твоя работа.
3. Грях - това са различни лоши навици. Според положението те се преценяват различно.
4. Грях е лошото мислене или лошата преценка.
5. Грехът не се нрави на Бога, но това не е чак толкова страшно. Всеки греши, това е човешко.
Произход и последици на греха
Първият грях, за който знаем, е извършен на небето. Ангелът Луцифер поискал да бъде равен на Бога (Исая 14:12-14). Неговият грях бил високомерието (Езек. 28:15-17). Заради този грях той трябвало да напусне небето и станал дявол. Чрез измамването на първата човешка двойка той въвежда греха в този свят. Този грях бил непокорството спрямо Бога (Бит. 2:16-17; 3:1-6). Човекът трябвало да отговаря за греха си и съответно бил осъден (Бит. 3:16-24).
В Битие 3 ние виждаме, че първите хора са загубили общението си с Бога. Присъдата била отлъчване от Божието присъствие. Те били и първите, които са били изложени на телесната смърт, на отделянето на душата от тялото. А непосредствено след извършването на греха те познали и духовната смърт, която разделя дешата от общението й с Бога. Те изпитали истинността на познатото Библейско твърдение: "Заплатата за греха е смърт" (Римл. 6:23). Заплата наричаме това, което заслужаваме и което ни се полага. "Душата, която е съгрешила, тя ще умре" (Езек. 18:4). Единствено смъртта може да бъде отплата за греха. Тази смърт включва и "втората смърт" (Откр. 20:14), т.е. вечното отделяне от Бога. Греховете на хората са записани на небето и въз основа на тях ще бъдем съдени (Откр. 20:12). Пари, молитва, ходене на църква и добри дела не могат да изкупят вината за греха.
Бог обича грешника и го приема
Изумително е, но е вярно, че светият Бог, който толкова много мрази греха, въпреки това обича грешника. "Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че когато още бяхме грешници, Христос умря за нас" (Римл. 5: . "Не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас" (1. Йн. 4:10). Той доказа любовта Си, като изпрати Своя единороден Син, за да ни спаси (Йн. 3:16). Чрез смъртта на Своя Син Бог може да ни предложи опрощение (Деян. 13:38; Ефес. 1:7).
Истинското желание за прощение трябва да се предфожда от признаване на греха. Ето защо псалмистът възкликва: "Защото престъплението си аз признавам и грехът ми е винаги пред мен" (Пс. 51:3). Той умолява за очистване и не отрича нищо от вината си пред Бога. Блудният син казва: "Ще стана и ще отида при баща си, и ще му кажа: Тате, съгреших против небето и пред теб" (Лк. 15:1 . Нашият Спасител разказа една история за двама мъже, които се молели. Единият от тях не искал дори да повдигне очи към небето, а само се биел в гърдите и казвал: "О, Боже, бъди милостив към мен, грешника!" Исус обявява този човек за оправдан (Лк. 18:13-14). Светият Божи Дух действа в нас, за да ни покаже нашите грехове (Йн. 16:8-11).
Бог призовава грешника към покаяние
"Аз не съм дошъл да призова праведните, а грешнита на покаяние" (Лк. 5:32). Буквалният смисъл на тази дума е "промяна на мисленето". В Писанието това означава промяна на ума с намерението човек да се отвърне от греха, за да се обърне към Бога. Призивът в Стария Завет е: "Върнете се при Мен" (Зах. 1:3). Само Божията доброта ни води към покаяние (Римл. 2:4). Грехът не трябва да се приема лекомислено, а напротив - трябва да ни наскърбява (2. Кор. 7:9-11). Покаянието не се изразява в празни думи, а в една истинска промяна (Мт. 3:8; Лк. 13:3,5; Деян. 26:20). Раннохристиянската проповед заповядва на хората да се покаят (Деян. 2:38; 3:19; 17:30). Чрез това ние не си спечелваме достъп до Бога, а признаваме безнадеждното си положение. Покаянието и вярата в Исус Христос заедно съставляват нашето правилно поведение спрямо Бога (Деян. 20:21). Спасението не се спечелва само чрез покаяние. Покаянието е признаване на огромната ни вина пред Бога и копнеж за промяна (Исая 55:7).
Необходимостта да провериш сам себе си
Който иска някога да срещне своя Спасител, трябва преди това да признае, че е изгубен (Лк. 19:10). Причината за това е грехът, от който ние трябва да се отървем, за да се обърнем към Бога.
_________________
Радвай се на този миг. Този миг е твоят живот.