Manenkoto
03-10-2010, 18:09
„Граф Монте Кристо” е един от най-интригуващите варианти за вечната тема за престъплението и наказанието, щастието и нещастието, прошката и мъдростта.
Историята започва на 24 февруари 1815 година в Марсилия, когато кораба „Фараон” пристига на пристанището. От него слиза Едмон Дантес, красив 19 годишен младеж, силно влюбен в годеницата си, предан син и силно амбициран да стане капитан. Виждайки любовта на живота си, Едмон се втурва да я прегърне. За него това е цялото щастие на света, събрано в един безценен миг на неземна радост. Любовта им е чиста като планинско поточе: „Едмон и Мерседес стояха прегърнати. Жаркото слънце на Марсилия, което проникваше през отворената врата, ги заливаше с вълна от светлина. Отначало те не виждаха нищо наоколо си. Безкрайното щастие ги отделяше от света и те говореха с несвързани думи, изблик на такава жива радост, че наподобяваха изблик на болка”
Когато собственика на кораба разбира, че капитана е умрял и Едмон умело се е справил с длъжността му, г-н Морел решава да го направи капитан. Точно тук се появява и Данглар – завистливият счетоводител на кораба, който също мечтае да стане капитан. Той, заедно с Фернан, който е влюбен в годеницата на Едмон, и Кадрус, алчният лъже-приятел на Дантес правят заговор и изпращат анонимно писмо до прокурора Вилфор, с което го обвиняват в бонапартизъм. Така, в деня на сватбата си с красивата Мерседес, Едмон е арестуван. Поради лични причини Вилфор го осъжда несправедливо и го лишава от свобода като го затваря в затвора Иф. Едмон, който до този момент е безкрайно щастлив и влюбен, е на крачка от самоубийството, когато се появява лъч надежда. Неочаквано той среща друг затворник, който е успял да прокопае канал до неговата килия. Едмон среща Абат Фариа и вече дните му в затвора не са толкова тежки. Абат Фариа учи Едмон на всичко, което човек може да научи в училище. Абата е не просто негова утеха, а и негов баща. Именно той първи прозрява истината за заговора. Тогава Едмон се заклева да си отмъсти на всички, лишили го от щастие и свобода.
По стечение на обстоятелствата Едмон успява да избяга от затвора след цели 14 години, години изпълнени с мъка по откраднатото щастие и надежди, отправени към бъдещето. След като успява да избяга Едмон открива богатството на Абат Фариа, скрито на остров Монте Кристо. Така, въоражен със сила за отмъщение и най-вече огромно богатство, той е готов да си отмъсти. Затворът го е променил до неузнаваемост. Младият Едмон Дантес се е превърнал в тъжен и потаен мъж, всяващ уважение и страхопочитание. След дълги години на подготовка, Едмон най-сетне е готов да се изправи срещу враговете си чрез новите си самоличности, най-известната от които е граф Монте Кристо, но и другите – абат Бузони, Синдбад моряка и Лорд Уилмор.
Мислейки, че Бог му е поверил силите си, граф Монте Кристо си играе с живота не само на своите врагове, но и на техните невинни близки. Монте Кристо успява да спечели доверието на всички, дори на сина на Мерседес и Фернан, Албер. В интерес на истината, Мерседес е единствената, която го разпознава. Всички други като че ли са го забравили, но не, той възкръсва с нови сили за отмъщение. Един по един враговете му биват наказани, като първи е Кадрус. Кадрус е убит от незаконния син на Вилфор и г-жа Данглар. След него бива опозорен и Фернан дьо Морсер. Предателството му спрямо янинския паша излиза на яве благодарение на все още живата дъщеря на пашата, Хаиде. Граф Монте Кристо я открива и тя живее при него. Хаиде изрича смъртната присъда на Фернан, като пред съдебното дело, тя казва цялата истина, че Фернан е предал баща й и че е продал нея и майка й като робини. Фернан губи честта си и се самоубива. Албер е съкрушен. Той винаги се е възхищавал на баща си и заедно с майка си напуска Париж. Идва ред и на Вилфор, чието наказание е най-голямо. Случките във Вилфоровия дом са дълги и изпълнени със злокобна смърт. Един по един тайнствено умират бабата и дядото на дъщеря му Валантин, и двамата от отравяне. След това умира прислужника на г-н Ноартие, бащата на Вилфор. Крайната цел е Валантин, която едва не умира също от отрова. Тайнственият убиец е младата 25 годишна съпруга на Вилфор, чиято цел е да облагодетелства малкия си син Едуар с цялото наследство на семейството. Младата жена е разкрита и опозорена. Тя съжалява за стореното, но Вилфор е безмилостен и я принуждава да се самоубие, като й дава 3 часов срок. В това време той отива на делото, в което съди собствения си син, което до този момент му е неизвестно. Кавалканти разкрива тайната афера на баща си и г-жа Данглар и Вилфор усеща как той е престъпник, а сам осъди жена си на смърт. Надявайки се, че ще предотврати смъртта на жена си, той с ужас вижда, че не само тя е мъртва, но и сина им, като открива бележка със следния текст: „ Една добра майка не заминава без своя син.”. В този момент, както и във всички други, когато е кулминацията на отмъщението на Дантес, той осъзнава, че е превишил границите на отмъщението. Виждайки малкия Едуар, студен като камък и умъртвен от майка си, той разбира, че само Бог е този, който трябва да накаже предателите.
„ – Ето, Едмон Дантес – каза Вилфор, като посочи на графа труповете на жена си и сина си, - погледни дали достатъчно е отмъстено за тебе!
Монте Кристо пребледня пред тази страшна гледка; разбра, че е надхвърлил границите на отмъщението, разбра, че не може вече да каже „Бог е за мене и с мене”
„Дълбока промяна се бе извършила в душата на Монте Кристо след смъртта на малкия Едуар. Стигнал до върха на отмъщението си по бавното криволичещо нанагорнище, което бе извървял, той зърна зад отвъдната страна на планината бездната на съмнението.”
Разбрал, че лека по лека Монте Кристо отслабва, той решава да отиде до затвора Иф и да си припомни миналото. Там той си спомня за всичките мъки, изживени в това забравено от бога място. Докато Монте Кристо все още мисли за отмъщението си, Мерседес се връща в Марсилия за да остане да живее там. Албер заминава за Африка, и Мерседес се чувства сама и нещастна. При нея за последен път идва граф Монте Кристо:
„ Графът вдигна очи и ги спря към Мерседес, която му подаваше и двете си ръце.
- Да, погледнете ме – продължи с дълбока тъга тя; - човек може да издържи блясъка им днес; не сме вече във времето, когато идвах да се усмихна на Едмон Дантес, който ме чакаше горе, на това прозорче на мансардата, гдето живееше старият му баща... Оттогава изминаха много мъчителни дни, изкопали пропаст между мене и онова време. Да ви обвинявам ли, Едмон, да ви мразя ли, приятелю? Не, само себе си обвинявам и мразя! Нещастница! – извика тя и сключи ръце и вдигна очи към небето. – Достатъчно ли съм наказана!... Дадена ми бе вяра, непорочност, любов, трите достойнства на ангелите, а пък аз, клетницата, се усъмних в бога!”
„Аз нямам нужда от нищо: живея между два гроба; единият на Едмон Дантес, който умря толкова отдавна и когото обичах; тази дума на прилича на повехналите ми устни, но сърцето още помни и за нищо на света не бих желала да загубя този спомен. Другият е на човека, който Едмон Дантес уби; одобрявам убийството, но съм длъжна да се моля за мъртвеца”
„Монте Кристо напусна бавно своя дом и тръгна отново към пристанището. Но Мерседес не го видя как си отива, макар, че беше на прозорчето в стаичката на баща му. Очите й търсеха в далечината парахода, който отнасяше сина й към безбрежното море. А гласът въпреки волята й повтаряше тихо:
- Едмон, Едмон, Едмон!”
Сега на Монте Кристо остава единствено да отмъсти и на Данглар. Него той нарежда да го отвлекат и оставят да се мъчи от глад, така както собственият му баща е умрял от глад заради Данглар. На крачка от смъртта му, се появява Едмон и му прощава. Сега Едмон е щастлив с младата красива Хаиде и награждава единствения си приятел – Максимилиан, на когото оставя цялото си наследство, помага му да си върне Валантин и му дава най-ценния съвет:
„А вам, Морел, ето тайната на поведението ми към вас: на този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът.
Затова живейте, бъдете щастливи, мои сърдечно любими деца, и не забравяйте, че до деня, когато господ ще удостии човека да му разкрие бъдещето, цялата човешка мъдрост ще се включва в тия две думи:
Чакай и се надявай!”
Романът „Граф Монте Кристо” е един от най-вълнуващите, спиращи дъха произведения. В него ясно си даваме сметка, че сме прекалено безсилни за нещата от живота, които не зависят от нас. Поуката е, че отмъщението никога не ни връща изгубеното щастие, изгубената любов, изгубения живот. Изпълвайки сърцето си със злоба и желание за мъст, ние малко по малко се превръщаме в нашите врагове. Едмон Дантес, изменен по-късно в граф Монте Кристо, никога повече няма да бъде онова бедно, безгрижно дете, но урока, който даде на всички нас, може да ни накара да се замислим колко кратък е живота и колко безсмислено е да пропиляваме малкото щастливи мигове в замяна на отмъщението. Една от великите афоризми, изречени именно от граф Монте Кристо: „Моите мечти нямат граници, аз винаги искам невъзможното” оставя края недовършен, оставя мислите ни да се реят към други, теми жадуващи да бъдат опознати...
Чакай и се надявай... единственото което ни остава...