PDA

View Full Version : Информативно есе за Руската литература през 19ти век



galenata
03-11-2010, 12:58
Хора,трябва ми есе за руската литература спешно...Не успчх да намерч много неща в нета.

kotence_91
03-11-2010, 15:03
Ето нещо, но не е есе :-o


Руска литература – преподавател Галина Петкова, 129 кабинет

Сравнителна характеристика между литературата от ХІХ и ХХ век:

ХІХ век: доминиращ жанр: роман
Худ. Свят: хаоса и безсмислицата са временни състояния; философия на надеждата. Триада – истина, добро, красота. Християнската идея. Злото е безсилно пред доброто.
Сюжет и фабула: продъбжителност на разказа, последователност, ясна изразена сюжетност, причинно-следствена връзка, завършеност – смърт или сватба. Митологическият сюжет на възкресението присъства. Сюжет на топоса на пътя.
Място: град-село или град-град.
Персонажна система: излишният човек, жената-свещен храм (силната), малкият човек (типология на персонажите); положително-прекрасният човек, мислещ персонаж.
Повествование: доминация на всезнаещия повествовател.

ХХ век: доминиращ жанр: разказ, новела, повест – отказ от големите, епични текстове.
Худ. Свят: Човешкото съществуване е безсмислено, катастрофичност на битието, изначална невъзможност за щастие, предизвикана от самата същност на човека. Боготърсачество, богостроителство. (Поглед към източните култури и религии.)
Сюжет и фабула: разказът получава статута на фрагмент, важна е промяната на героя, отстранена е експозицията (при Бунин), фабулна незавършеност (отворени финали), отсъства линейният ход на действието, монтажна структура, сглобяване на отделни блокове; сюжетът се движи не във времето, а за сметка на скоци, пропуски, времеви връщания.
Персонажна система: разрушаване на типовете (този процес започва още при Толстой и завършва при Чехов), неотделими от ситуацията, в която са вписани („Той” или „Тя”); психологизъм на героите; преплетени мисли и чувства, възприятия и памет, съзнателно и несъзнателно; Мисленето – стихийно, не е подвластно на съзнателното волево усилие, ето защо в текста присъстват различни потоци и мисли – онерични (сънищни) състояния – измерения, които се мислят, за по-истински, разкриващи по-дълбоки пластове в човешкото състояние (лудост, сън, видение, бълнуване, халюцинации). Търсене на метафизичния човек (умопостигаемия) -> Той, Тя, жена, мъж, брат ... Изчезва антропоцентризма. Човекът е жалък и несъвършен, с неразбираема душа и несъвършена мисъл. Незначителен, аморфен човек.
Повествование: отслабват позициите на повествователя; доминира „АЗ”-повествованието; субективното възприятие на действителността се оказва единственото вярно. Творецът не обяснява живота, а се опитва да го разбере и ни показва света такъв, какъвто той го вижда.

Леонид Андреев
(1871 - 1919)

Дописва експерименталната проблематика на Толстой и Достоевски. Отчужденост на човека от хода на идторията. Краен трагичен изход на всичките му дела.
Героят на Леонид Андреев: антигерой, близък до героя демиург (модел на Ницше); търси умопостигаемия; герой на ужаса, предела; положен е в крайни трагични ситуации, мъчителни философски дилеми, песимизъм и разочарование от духовните ценности. Катастрофичност на битието. Патология, инстинкт – близко до модернизма.
Езикът: напрежение, риторични елементи, реалистична, експресионистична образност.
„Червеният смях” с подзаглавие: „Откъси от намерен ръкопис.” – няма преки детайли. 19 откъса, разказани от двама братя. Отговор на въпроса: „Как се чувства един човек на фронта.” Доминиращи образи на червено и жълто.
І ва част: чувствата, разкази на големия брат (9 откъса) – мелодични, живописни картини на безсмислената война, описани от ръката на малкия брат, от името на големия.
ІІ ра част: съжденията на малкия брат (9 + 1 откъса) – от името на малкия брат.
Метатекст -> фантазия на тема: Бъдещата война и бъдещият човек. Войната по принцип.
Мотиви: Ужас и безумие, цветя и рози.
Военните действия – алогични.
Народни картини – театрални.
Лудостта в творбата – форма на протест срещу войната. Начин на самоотстояване на достойнството, самоуважението.
Фабула – емоц. Състояние на героите.
Последният откъс играе ролята на епилог. -> разкъсаност (откъси, а не глави), механично съединяване. Между откъсите има слаба връзка. Те са относително самостоятелни.
Има поне четирима разказвачи, разказващи в „АЗ”-форма.
„Юда Искариотски” – 1907 година – етика и тактика на предателството. Придържа се към евангелския текст, но сакралността е разколебана. Предателството като мисия.
Юда – двойнствена физика. Мъчително влюбен в Христос. Добър манипулатор. Общува с жените.
Дионис се разглежда като предтеча на Христос. (апология на стихиите).


- 1 –
Иван Бунин
(1870 – 1953)

Първият руски нобелист. Продължава екзистенциалната тематика. Дописва Тургенев и Толстой.
1890 – 1900 г. – ранни разкази – „Ябълки антоновки”
Разкази-епитафии, доминираща тъга по миналото и залезът на „дворянските гнезда” с поетизация на дворянския бит. Характерна безфабулност, разкази градени върху спомена, паметта. Следване на възприятия в спомена. Вечното, неподвластното на времето. Похвати на поезията. Синестезия – възпроизвеждане на съвкупност от различни възприятия: зрителни, фонични, тактилни и др. Опит чрез синестезията да се открие свръхчувствителността.
Един лир. Герой – образ на повествователя.
След 1900 г. – „Село” 1910 г., „Суходол” – 1912 г.
„Село” – с. Дорновка (от дорак – глупак, малоумен, полудяващ) Сюжет: Тихон и Козма Красови – двама братя
Хроника на рода – 3 големи фрагмента: І блок – историята на по-големия – Тихон, новобогаташ, не може да има деца
ІІ блок – живота на Козма (традиционния правдотърсач), пиянде
ІІІ блок – двамата братя заедно, сватбата на прислужницата
Символизация – селото -> цяла Русия, виелицата – хаоса; тотална деградация в руското общество, което не открива смисъл в живота.
Козма – жалка играчка в ръцете на съдбата
Тихон – действен герой, _,,_,,_,,_,,_,,_,,_,,_,,
Руският човек е отчужден от историята. Ритмизирана проза. Съновници, игри на кости – търсене на отговори -> безсмисления живот.
Творбата е голяма фреска. Според Бунин поема-повествование.
„Суходол” – сага за дворянския род Хрушчови. Суходол е имение до пресъхнала река. Всезнаещ повествовател. Главната разказваща е бившата крепостна Наталия. Има и други разказвачи. Западналото имение пази очарование от миналото – надволево/надвремево? идеализирано пространство.
Финалът – смъртта (примиряващите се сили)
Екзотични сюжети: „Братя” (1914) – о. Цейлон, будизма; герои – англичанин и рикша (дърпач на нещо като колесница)
„Господинът от Сан Франциско” (1915) – милиардер пътува от Америка към Европа със съпругата си и дъщеря си. Пътуват с голям лайнер към о. Капри, който е описан като някакъв голям оперен площад. Милиардера умира в хотела. Следва история какво се случва с трупа на милиардера. -> Идеята за безпътицата.
Трагикомедия на човешкото съществуване. Съмнение на автора в развитието на цивилизацията. Разказ за сложното и драматично взаимодействие на социалното и природно-драматичното в човешкия живот; за непознаваемостта на Вселената. 2 групи мотиви - регламентираната монотонност на съществуването на господина.
- непредсказуемата стихия на живота.
И двете групи разполагат със система от образи и звукови повторения. Онова, което в началото на разказа се възприема като социален критицизъм постепенно се издига до висотата на трагичното обобщение и внушава авторовата мисъл за нищожността на човешкото съществуване и за величието и красотата на „живия” живот.
Социалното е представено чрез театралността.
Човешкото поведение – фалш, марионетност. Образи на бушуващия океан, бездънното море. Чрез тези образи на пространствената безграничност се внушава тайнствената основа на живота.
Сигнали, тръби, гонгове – глас на борбата между човека и реалността.

Емигрантски период – „Животът на Арсениев” (1927) – фикционална автобиография; ретроспекция на миналото на Русия, детството и юношеството на писателя; повест за живота на младия Арсениев, който напомня самия автор. Повест, в която биографичното и фикционалното са взаимно свързани, преплетени. Повествование за творческата личност, нейното формиране от началото на осъзнаването й като такава до разбирането за необратимата загуба на миналото. Руски вариант на Пруст.

Литературният дуел на Бунин с Блок -> „Тъмни алеи”; любовта – ирационална стихия. Довежда до предел стилистическата конвенция на любовта в Руската литература като разбулва табута като женското тяло и сексуалността. Създава нов поетичен език, за да представи сексуалността на съвременния човек извън натурализма на модернистите. Любовта е възможна само за миг, след това идва раздяла или смърт.
Среща –> сближаване –> връх на чувството –> раздяла/смърт.
Желанията мотивират, търсят смъртта.
Съдбата е непостижима за човешкия разум. Така, както тя не може да бъде разбрана, така и смъртта е безсмислена.


РУСКИ СИМВОЛИЗЪМ

Първият модернистичен жест в руската л-ра

Основополагащо е съчинението на Дмитрий Мережковски – „За причините на упадъка и новите течения в Руската литература”

Новото идеално изкуство има три елемента:
- мистическо съдържание;
- символи;
- разширяване на худ. впечатлителност;
МОТИВНА РЕШЕТКА:
- демонизъм или дяволизъм, демонична окраска на злото, антиестетизъм и епатаж,
- раздвоения на лир. АЗ, двойничество, различни маски,
- затвореност, нарцисизъм, отчуждение, светът е лабиринт, животът – затвор, хората – пленени в клетка, в собственото тяло – самота, егоцентризъм като проява на худ, природа,
- животът – тъмница или апология на силата на слънчевата светлина,
- идея за вечното връщане, безизходица, кръстопът – невъзможност да се избере един от двата пътя,
- умора, униние, невъзможност да се измъкнеш от ежедневието, тъждествено на пошлостта,
-немотивирани депресии,
- урбанистична тематика, дописване на Петербургския текст,
- лунен (той е безцветен, черно-бял, сив, сребърен, в който живеят сенки и безплътности. Чрез съня и мечтата се преодолява пошлостта и отчаянието, естетизация на смъртта; мечтата, чудото, любовта биват жадувани, но недостигнати. Героят е дяволически, артист и демиург; близък до нечистата сила, отчаянието, лудостта.) – соларен свят.

Ерос/Танатос = Любов/Смърт

СИМВОЛИЗЪМ
І
І
/\
1890 – 1900 1900 – 1910
Стари символисти: Млади символисти:
/\ І
Д. Мережковски В. Брюсов Вячеслав Иванов
Зинаида Гипиус К. Балмонт Андрей Бели
Ф. Сологуб Ю. Варкосайтес Александър Блок


Те са за създаването на ново „идеално” изкуство, което отразява религиозно-мистично съдържание. Поезията се превръща в търсене на мистичната същност на явленията и на тяхната религиозна основа.

Отказват се от религиозните търсения. Смятат, че символизмът е лит. школа, близка до импресионизма – стреми се да фиксира текущия мит в перспективата на субективното съдържание. Поезията трябва да прониква в тайния смисъл на явленията чрез намек. Създаване на особено поетическо настроение. Търсят се съответствия между душевните преживявания на човека и реалния свят.

За тях символизмът не е само лит. настроение и изкуство, а умонастроение и начин на живот. Символизмът се мисли като сакрализация на реалността, т.е. изкуство въплъщаващо идеалното в материалния живот, преобразуващо живота (животостроителство). Символът не е само знак и намек за скрита същност, но и „оръдие за преобразуване на света”, „образно понятие”, в което рационалното и чувственото са неразривно свързани. Той трябва да изрази цялата пълнота на конкретния материален смисъл на явленията, както и идеалния смисъл на същите тези явления. Този символизъм младите символисти наричат – символически реализъм.
Символическият реализъм е противопоставен на „идеализма” и „идеалното изкуство” на старите символисти, които са белязани с вярност не към смисъла на явленията, а към принципите на личното творческо мислене.
Концепцията за преобразуването на живота диктува особен тип на символиста като личност, която се реализира не само в творчеството, но и в реалната действителност, която твори своя Аз в лирически символ.
Творчеството се мисли като биография, а отделните книги като стъпки или звена в случването на тази биография. Нови жанрови образувания – лирически цикъл, лирическата поема, лирическата книга.

ГИПИУС – извън конвенцията на женската поезия. Лирическият Аз няма индификация на женското начало. Стиховете са разсъдъчни, белязани с афористичност, голяма част от тях са написани като изповед на определени религиозни идеи. Адресирани са към разума на читателя, а не към чувствата му. Скука от реалния живот, прославен свят на фантазиите, утешение в безстрастието, търсене на красотата в злото, униние, самота, себеобожествяване. Взривява клишетата.
Стиховете й – изложения на отвлечени религиозни убеждения. Доминира религиозна гражданска проблематика. Диалог и спор с вечността. Решават се въпроси на човешкото битие. Фиксирането на житейски впечатления и чувства е несъществено. Музикален стих. Поетика на заклинанието, заговарянето.

БАЛМОНТ – чужд на мистиката и религиозните търсения. Образът на албатроса (победителя) двойник на лирическия герой. Умореният герой се преражда в цялостна свободолюбива личност устремена към светлината, огъня, слънцето – водещи символи в поезията. „Да бъдем като слънцето.” Космогония на света – СЛЪНЦЕТО.
Лирическият герой уподобява себе си на първобитен човек, който създава химни възпяващи стихийните сили – огъня, луната, звездите, водата. Моделира образа на л. герой характеризиран чрез пожар на чувствата, любовен екстаз, прослава на желанията, на сладострастието;
Стихията на Балмонт е поезията на намеците. Преобладаваща мелодичност, вулгализира литерацията.

АЛЕКСАНДЪР БЛОК – 3 тома „Трилогия на въплъщението”. З етапа в случването личността на поета. Пътят му от съзерцател, мистик, символист към човек причастен на обществените идеи, движения и действителност.

І том (1894 – 1904) „Теза” – цвят Златното. Водещ е цикълът „Стихове за прекрасната дама” – платонизираща поезия, в която зад „призрачната” действителност прозира очарователното „там”, с ясно изразени антитези. Образност повлияна от куртоазната лирика на някой си там, на който не успях да запиша името .....
Лирическата героиня – идентификация на идеалната женственост.
Лирическият герой – мисли себе си като пошъл човек, жадува, но и се страхува от среща с героинята.
Изключителна музикалност под влияние, на която словото получава музикален ореол.

ІІ том (1904 – 1908) „Време на Антитезата” – цвят Лилавото. „Град”, „Снежната маска”, „Нощна теменуга”, „Фаина” (циганска тематика).
Основни теми: хората-кукли, марионетки (Арлекино, Пиаро и др.) и персонажи от театър De L’arte.
Тема свързана със стихиите – виелица, буря - в разработката на тази тема Блок изтъква съюз на човека със стихиите – гибелен за човека, разтваря неговия АЗ. Циганската тема – опит да се преодолее дисхармонията на съвремиено, да се тушира противоречието – стихия/култура.
Урбанистична тема – прокълнато място – Русия. Градът е отразен с метафорични изрази.
Пиянството – подмяна на баналното с по-истинска реалност – вътрешна, духовна. Алкохолът – елексир на младостта, но носи гибелна меланхолия. Оцветени от иронията, която разрушава идеалния свят и представата за него, като за безусловната същност на битието. Снема противоречието между иделно и реално и поражда преследващите лирическия АЗ двойници. Баладата „Непознатата”


ІІІ том (1907 – 1916) „Синтез” – разнотипни текстове – поемата „Възмездие”, цикълът „Страшният свят”, „Родина”, „На полето Куликово”.
Историософска проблематика, която му помага да разреши някои от неразрешимите противоречия в творчеството („Страшният свят” – Петербург – фантасмагоричен град), темата за дисхармония на света се преплита с препращащата към Достоевски тема за двойниците и Ницшанската тема за вечното й повторение.
Музикалните излишества изчезват, а „словото се уплътнява”, получава конкретна вещественост.

„На полето Куликово” -> бъдещето на Русия – погром срещу цивилизацията, победа на руския живот над интелигенцията и европеизма.
Увеличават се риториката и дидактизма.

„Възмездие” – незавършена, дидактическа анеология.

Мисълта за крушението на хуманизма пред лицето на настъпващите стихии. Личността е обречена пред масата и историята. Общото изяжда частното.

1921 година – край на старата Руска литература, смъртта на Блок.