PDA

View Full Version : Помощ Класно !



Brainwasher
03-14-2010, 14:53
Преображението на човека в "Песен за човека" от Вапцаров

Вярата - основно експозиционна категория в лириката на Вапцаров
тея две темички са ми дадени за класно моля за помощ ,че нищо не ми идва в тъпата глава 8-)

kotence_91
03-14-2010, 15:29
Човекът и неговите житейски преображения
в стихотворението на Никола Вапцаров “Песен за човека”

1.Увод:
Стихотворението “Песен за човека” на Никола Вапцаров разкрива по-висока фаза на духовно поражение в резултат на жестокия натиск на света върху нравственото равновесие на низовия човек.В биологичната борба за оцеляване (“не стига ти хлеба”) героят губи нравствените си устои и стига до престъпление-отцеубийството.Според Вапцаров примитивната борба за насъщния в адската действителност стимулира разрушителни първични инстинкти у човека.
2.Теза:
Основната идея във Вапцаровото стихотворение “Песен за човека”е човекът и неговите житейски преображения.Човекът в него посяга на своя създател,извършва жестоко злодеяние,притиснат от глада и бедността,от тяхното задушаващо влияние,което не му позволява да се развива като пълноценна личност.
Съвременно попаднал в подходящи условия,той променя коренно своята представа за света.Просветлението и духовното прераждане пречистват и облагородяват душата му,песен избликва от разкаяното му сърце,окрилено от надежда и вяра за по-добро съществуване.
3.Доказателствена част:
1.Човекът в стивотворението посяга на своя създател,извършва жестоко злодеяние,притиснат от глада и бедността,от тяхното задушаващо влияние,което не му позволява да се развива като пълноценна личност.
а)Полемиката-основно средство за характеризиране образа на човека.В стихотворението:”Ние спориме двама със дама на тема:”Човекът във новото време”.А дамата сопната тропа,нервира се,даже поплаква.Залива ме с кални потоци от ропот и глад от словесна атака.”Двамата събеседници са силно разтревожени за ценностната система на отделната личност.Невъздържаното поведение на дамата и нейната негативна позиция в спора ясно очертават дълбокото й озлобление и омраза към лошия,морално деградирал,нравствено осакътен човек.
б)Доводите на дамата,с които тя защитава отрицателното си отношение към съвременния човек:”Но тя ме прекъсва сърдито:Ах,моля запрете!Аз мразя човека ... Аз четох как някой насякъл със секира, насякъл сам брат си човека.Измил се,на черка отишъл подире и ... после му станало леко.”Дамата е неспособна да прости греха,за нея подобни злодеяния заслужават жестоко наказание,без значение какви са мотивите за тези постъпки,без място за съжаление и съпричастност.
в)Животинското поведение,убийството на собствения баща:”Тя случката станала в село Могила ... (бащата бил скатал пари)Синът ги подушил,вземал ги насила и после баща си затворил”,”властта ги открила и ... съд.Ала в съдът не потупват по рамото,а го осъждат на смърт.Отвели тогава злодея злосторен,затворили този субект.”
Извод:Човекът е човек,защото греши,но истински човек е този,който успява да презнае греха си и да поиска прошка.
Преходно изречение:В първата смислова част на творбата човекът е оплют заради своите дела,но в следващата част откриваме истината за неговия грях и най-благородното у човека-признанието на грешките.
2.Същевременно,попаднал в подходящи условия,той променя коренно своята представа за света.Просветлението и духовното прераждане пречистват и облагородяват душата му,песен избликва от разкаяното му сърце,окрилено от надежда и вяра в едно по-добро съществуване.
а)Гледната точка на опонента на дамата:”Но аз понакуцвам в теория и рекох полека,без злоба,човешки да пробвам със тази история”,”Какъв си ти тук ужас?!-Той
пеел човека-това е прекрасно нали?”Неговото спокойствие и положително отношение към човека подчертават становището,че отделният субект е подвластен на обстоятелствата,в които е поставен и че той е способен на коренна промяна ,нравствен възход и духовно развитие;единствено,ако личностното разрастване не се осъществява
в подходящи условия.
б)Престъплението-свидетелство не за жестокост и безчовечност,а за страдание,нищета и глад:”не стига ти хлеба,залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило.И чакаш така като скот в скотобойна,въртиш се в очите ти-ножа.Ех лошо, ех лошо светът е устроен!А може,по-иначе може...!”
в)Песента-символ на доброта,разкаяние и милосърдие в душата на един нравствено пречистен,благороден човек:”Тогава запявал той своята песен,запявал я бавно и тихо.Пред него живота изплавал чудесен и после заспивал усмихнат.”.”Усмихнал се топло,широко и светло,отдръпнал се,после запял... усмихнати чули отгоре звездите и викнали:”Браво човек”,”Тои пеел човека-това е прекрасно нали?”-песента,която избликва от гърдите на героя поставя на пиедестал неговото рождесво,духовно прераждане и просветление.Братството и средата на развитието му дават сила и надежда,променят коренно неговата нагласа към света.Сега той сякаш въплъщава в себе си друг образ-прогледнал,нравствено озарен,човечен.
Извод:Опонентът на дамата умело излага своите аргументи и защитава правото на човека да получава втори шанс.
4.Заключение:
“Песен за човека” е прекрасна поема за доброто и човешкото у всеки,за
осъзнаването на значимите категории на живота,за надеждата и вярата в истинското пълноценно съществуване.Всеки се чувства горд,че е човек и че е съпричастен към хуманните проблеми.В един по-голям диапазон стихотворението е възразяване на рождеството на нравственото превъзпяване,тоест прераждане на човека и неговите житейски преображения.Пред великото тайнство на рождеството и преображението и смъртта изглежда само малка подробност.

Преобразяването на човека в „Песен за човека”

от Никола Вапцаров

Времето, в което Вапцаров пише е дълбоко повлияно от Втората световна
война и всички ужаси произлезли от нея. В това време от огромно значение
и необходимост е темата за човека и неговата същност, вярата в доброто у
хората.

„Песен за човека” отразява не само позицията на Вапцаров като хуманист,
считащ човека за висша ценност, но и разкрива вярата му в живота и в
бъдещето. Творбата показва една съгрешила душа, потънала в тунела на
мрака, душа, която намира светлина с помощта на песента и на хората.
Показва човекът, който може да се промени, да одухотвори душата си, да
прогледне отвъд хаоса на света и да види красивата му страна.

„Песен за човека” на Никола Вапцаров е изградена като диспут между двама
опоненти. Диалогичната форма внушава усещане за истинност на
разказваното. В разговора между дамата и лирическия говорител разпалено
се коментират онези „случки”,които преобръщат живота на човека и
представата му за света. Позициите на спорещите са отдавна изградени-
ясни, непримирими, крайни. Дамата мрази човека. Тя е отвратена от
диващината и липсата на морал. Убедена е, че престъпното в човешкото
мислене доминира.

Лирическият говорител защитава напълно противоположната теза- всеки
носи светлина в душата си. Той се ръководи от вярата си във възможността
за нравствено прераждане на човека тук, на земята, и в рамките на един
кратък човешки живот. За да убеди своя опонент лирическия говорител
започва разказа си с история за убийство на близък човек. Споделена
”човешки” случката в село Могила сама по себе си е страшна. Представен е
един жесток семеeни конфликт- убийството на баща, заради пари. Синът е
жертва на животинското в себе си, той е „подушил” парите. Но може да се
промени. Лирическият герой защитава възможността отцеубиецът да стане
истински човек, достатъчно е само да прогледне, да осъзнае своето
положение и положението на всички останали в несправедливия и жесток
свят. Пробуждането за нов живот идва именно със знанието- човекът
разбира причината за своя грях- лошото устройство но света.Това е едно повторно раждане, връщане към истинската същност на човека.
Вапцаров назовава персонажа си „злодей злосторен” и „субект”, до момента
на промяната той не е достоен за думата „човек”, но след като е
надмогнал животинското в себе си, той многократно ще бъде наричан така.


Чудото на преображението се случва благодарение на помощта на хората. То
е символизирано от песента, която е другият фактор на промяната и помага
на затворника да разбере участта си. Постепенно младежът надраства своя
неосъзнат страх от смъртта и запява песен- молитва за утрешния ден.
Образът на песента е алегоричен. Тя е знак за душевна хармония и
извисеност, знак, че човекът е осмислил духовно съществуването си и чрез
песента достига божественото. Всеки път, когато страхът от настоящето
надвие, затворникът запява своята песен за утрешния ден и заспива с
усмивка. Страхът и смелостта се борят в сърцето му. Мракът в душата му
отстъпва място на светлината и на песента. Смело и страшно е поведението
на мъжа пред бесилото. Само за миг той изпитва неописуем ужас пред
лицето на смъртта, погледът му става див. В кулминационният момент,
изправен пред бесилото, човешкото му достойнство надвива страха и
осъденият запява своята песен. Осъзнавайки греха си, младежът
хладнокръвно приема смъртта, като заслужен финал на досегашния си живот:
„Тя- моята свърши... по-хубав от пролетен ден…”

Ако в Ботевото "На прощаване" юнашката песен на момъка e завет и
призив битката да продължи, то песента в "Песен за човека" е израз на
преобразяването и пречистването на грешника. Човекът- онзи, който е
станал борец за собственото си духовно издигане, който жадува изкупление
за греховете си, постига хармонията в себе си с помощта на песента. Тя
го преобразява и грешникът намира сили да се осъзнае и да си прости,
тъмната му душа се изпълва с лекота и светлина, а бесилото се превръща в
пиедестал, от който възторжено се носи тя - песента, която полита, за да
вдъхне надежда и вяра на потиснатите и онеправданите.

kotence_91
03-14-2010, 15:33
Ч о в е к ъ т и н е г о в и т е
е к з и с т е н ц и а л н и п р о з р е н и я

Концептуално ядро в лириката на Вапцаров е вярата.Тя е основна екзистенциална категория и свръхценност в нравствената система на лирическия герой.Не е случайно,че стихосбирката”Моторни песни”се открива с една творба,която не е публикувана никъде преди това-„Вяра”.Заглавието обещава изповедна ценност,доколкото вярата е духовна ценност.Липсата на членна форма разширява хоризонта на очакването.Стихотворениет е замислено като своеобразен „пролог”,в който са концентрирани най-значителните идеи за света и човека, за творчеството и саможертвата, за живота и смъртта.Един емблематичен текст на Вапцаров, обект на различни критически интерпретации.Стихотворен ето представлява своеобразен диалог с живота в неговите две измерения- като катастрофа и като осъществяване на човека.Лирическият човек изминава пътя от омразата до обичта, от страха до неустрашимостта.
Началото на стихотворението въвежда лирическия Аз, който непринудено и искрено представя себе си пред читателя:

Ето- аз дишам,
работя,
живея

Това са максимално широки контури на човешкото битие-Азът изповядва, посочва пряко,но това, което посочва, може да запълни всяка биография с простотата и ежедневността си.Делничните интонации представят съществуването като поредица от банални битийни дейности, съизмеримо със съществуването на всеки обикновен човек.Контекстуалните синоними обобщават човешкото битие равнопоставено чрез съюза „и”-„и стихове пиша/(тъй както умея).”Творческото битие се изравнява с обикновеното човешко битие- от него е снет всякакъв ореол на извисеност и изключителност.Обособяван то у Вапцаров възприемаме като съзнание за собствената другост,за ненатрапчиво желание на Аза да отстоява тази другост.
Мотивът за битието на индивида, на художника отстъпва на мотива за вечната конфронтация между Аза и света.Въвежда се ключовият вапцаровски мотив за двубоя с живота- „и боря се с него/ доколкото мога”.Борбата е деромантизирана,снизена,из равнена с тривиалните елементи на съществуването.Тя е естествена като дишането и обичайна като делничната трудова дейност на човека.За разлика от Ботев, Вазов и най-вече Смирненски, които интерпретират борбата и смъртта в нея като монументален празничен акт,Вапцаров я лишава от патетика и я превръща в белег на ежедневието.Персонификаци та на живота наподобява разговорна реч,а понякога фолклорна.Констатацията на противоборството не означава отвращение и омерзение:

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.

Тази конфронтация се възприема като естествена и също така естествена е и връзката с живота.Въвежда се мотива за обичта към живота, акцентуван чрез възклицанието и с реторичните фигури, последвали откровението:
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Животът носи различни нюанси.От една страна той е с „грубите лапи челични”, той убива, той преломява.От друга страна той е абсолютна ценност, в името на която човекът е готов на подвиг и саможертва.Лирическият човек на Вапцаров възприема живота не просто като даденост, а като изпитание, което трябва да се преодолее.Единствена възможност в това преодоляване са творчеството („и стихове пиша”),обичта („Аз пак ще обичам!Аз пак ще обичам!”) и вярата („че утре ще бъде/живота по-хубав,/живота по-мъдър”).Смисълът в текста е рамкиран от две екзекуции.И двете са въображаеми, но и двете представляват крайна форма на изпитанието.Поетът внушава, че човекът осъществява себе си, доказва своето място и силата на своето присъствие на земята чрез изпитанията на живота, доказва ги пред смъртта:
Да кажем ,сега ми окачат
въжето
и питат:
„Как,искаш ли час да живееш?”

В духа и стила на християнската притчовост , връзката с живота се онагледява,тя е представена като същностен атрибут на Аза.Тя е човешкото и то се запазва във всички обстоятелства.В този момент повторенията и препинателните знаци алюзират състояние на афект, породен от възможното неверие в позицията на Аза.Вметнатият израз, връзката с разговорния стил създава впечатление за вътрешно вглъбяване,за търсене на своята истина.Реализацията на пълноценно човешкото е изразена ефектно чрез жестовото отхвърляне на смъртта- „Свалете./Свалете!/По-скоро свалете/въжето,злодеи!”В този жест на категорично отхвърляне на смъртта е първото признание, че животът е ценност-дори когато той е неумолим и враждебен („с живота под вежди се гледаме строго”). Само мисълта за посегателство върху живота вече е престъпление, злодейство.Вапцаров внушава,че вярата е силата, която противостои на смъртта,че вярата е моторът на човешкия живот, тя е непресъхващият извор на несломима бодрост, която прави от обикновения човек герой.Поетът утвърждава вярата като духовно извисяване, като абсолютна космическа пълноценност на човека, изразена в категоричността на обобщението:

За него-Живота-
направил бих всичко.

Стойността на живота се осъзнава именно в такава кризисна , гранична ситуация.В нея над всичко остава обичта към живота.Тогава в текста животът се появява с главна буква.Дублираното допълнение усилва комуникативността.Животът е не само това „дишам,работя...”,той е враждебността между Аза и това,което го заобикаля,той е гранична ситуация,но над всичко той е ценност, изборът, който би направил.Вапцаровата поезия е чужда на кухи декларации.Стиховете звучат като послание, като жертвен обет пред олтара на Живота,но не на всяка цена.Ограниченията са:

Летял бих
със пробна машина в небето,

Изборът е свързан с приемане на самотата, която обаче означава порив към непознатото, желание да се проникне в просторите. Небето алюзира духовната безграничност на Аза, мащабността на порива. Полетът към непознатото се свързва с преодоляването на негацията („С живота сме в разпра”). В стиховете, в които се конкретизира изборът,има още един момент:

Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета,самичък,

Чрез анжамбмана изключително деликатно се внушава идеята за небезопасния, може би костващ и живота опит на човека да проникне отвъд.Въвежда се мотивът за самотата, която се приема като нещо естествено.Изборът да се проникне в космоса чрез достиженията на рациото(„взривна ракета”),изборът да се приеме самотата за приобщаване с природния свят, е демонстрация не само на обичта към живота, а и надеждата, че животът продължава.Откроява се парадокс- в стремежа на Аза да проникне в космоса остава небето горе като знак на безграничността.”Все пак ще чувствам /приятния гъдел,/че още живея,/че още ще бъда.”Синтактичните цялости са синонимни.Едната насочва към пълнокръвно изживения миг чрез глаголната форма, а другата съдържа мечтата на Аза да бъде продължен, да остане- мечта или надежда за бъдещност.Чрез съюза за противопоставяне е въведен мотивът за вярата, който до този момент присъства имплицитно:

Но ето,да кажем,
вий вземете,колко?-
пшеничено зърно
от моята вера,

Вярата осигурява монолитността на човешката личност.Вярата е опорният камък и на отделната личност, и на човешката общност. Противопоставителният съюз акцентува невъзможността на Аза да бъде идентичен с желанията , с поривите си, ако му се отнеме вярата- атрибут на неговата съкровеност. Пшениченото зърно присъства със значение, познато от митологията като начало на нов живот,като праобраз на онова,от което ще се роди доброто.В случая универсализира звученето на текста и създава особена камерност. Тази камерност и разговорността от една страна и декларативността от друга създават особеното напрежение в текста между реторика (публичност)и стилистика(лексеми и изрази от различни стилове,камерни образи,библ.образи и мотиви, които настояват за интимно,личностно осмисляне) и обуславят силната диалогична позиция на Вапцаровия текст.Вярата възстановява физическата цялост на човека.Тя реабилитира неговата чувственост и го прави витален и несломим. По различен начин българската поезия в „Пролетен вятър” на Н.Фурнаджиев и в „Ангелът на Шартър”на Ат.Далчев достига до значимото прозрение за реабилитиращата мощ на вярата. Това прозрение звучи във вълнуващата лирическа изповед, която интерпретира проблема за силата и безсилието на човека:

Какво ще остане
от мене тогава?-
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.

В римното съотношение между „разнищен” и „нищо” прозира Вапцаровата тъга по целостта и ценността на човешкото същество. Вярата е основната екзистенциална опора и отнемането и е равносилно на духовен разпад за личността, равносилно е на смърт.Обичта към живота без вярата престава да е обич, както личността губи своята пълноценност, а съществуването- смисъл.
Стиховете се отличават с драматургична структура, в основата на която е инсценировката.Във „Вяра” хипотетичните екзекуции са последователно отменени от позицията на вярата. В продължението” Може би искате,/да я сразите/моята вяра...”е и убеждение на другите, и себеубеждение, и поредно нежелание да се разкъсат връзките.Опозицията свое-чуждо слово акумулира конфликтност, която се разгръща във финала като изповед заклинание.Конфликтът между злодеите и човека е представен като сблъсък между чуждо слово и слово на лирическия говорител.Речевата ирония акцентува превъзходството на героя.
Поетическият апотеоз на вярата като вътрешна устойчивост довежда до утвърждаването на нейната несломимост.Вярата укрепва човешкото същество,за когото смъртта се оказва преодолима и победима сила:

Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

Тази вяра е неунищожима, неподвластна на куршумите, недосегаема за смъртта.Тя осмисля съществуването на човека както в плана на настоящето, така и в перспективата на бъдещето.Вярата изпълва вътрешните духовни пространства, помага на човека да открива своите ценности и да изстрадва прозренията си за истината и за света.
Смисловото рамкиране и многократните вътрешни повторения превръщат стихотворението в образец за структурна и риторическа симетрия.
Варианти на същото лирическо послание се наблюдават в стихотворението „Писмо”.Чрез мотива за спомена началото на текста отвежда към поезията на Д.Дебелянов.”Ти помниш ли...”е връщане назад към извора на омразата, на отчаянието и на вярата.Техният вътрешен конфликт е разрешен в светлината на идеята за духовната бодрост, за вярата, която побеждава мрака на страха и примирениетоДвижението отдолу нагоре,от „трюмовете,пълни с лепкав мрак”към „едрите звезди над Фамагуста” и „слънцето на хоризонта тъмен”,се извършва логически през перипетиите на себепознанието.Лирическия човек се издига от ниското към високото, от затвореното пространство на клетката към широкото пространство на света, където открива себе си като творец и герой.
Вапцаров интерпретира движението и в темпорален план- от миналото през настоящето към бъдещето.Страшното „някога” и мечтаното „утре” са в дълбок ценностен конфликт.Далеч в миналото, преди речевото действие, е блянът по „едрите звезди на Фамагуста”.В припомнянето оживява преходът от безметежната вяра към духовна смърт поради загубата на нравствените опори- надеждата, вярата, любовта- трите осветени от евангелските текстове добродетели.Лексемата и богатата глаголност създават впечатление за персонифицираната грозна опустошителност на омразата, която не извисява, а принизява човека.Тръгнал от младежките копнежи, попаднал в „капана” на живота, изпитал омразата, озовал се в ада на своята разпаднала се духовна идентичност, човекът отново успява да намери себе си и да конституира новия си нравствен мир.Реабилитацията на човешкото същество започва с прозрението за смисъла и целта на живеенето и на умирането.
Вапцаров непринудено разкрива чудотворното случване, което възвръща светлината и радостта от съществуването. Животът побеждава в конфликта със смъртта.Чудото се дължи на вярата, която връща зрението за красотата на света, възкресява „радостта, помръкнала в сърцето”, и заменя „празните химери”с преоткритата обич към живота,възкресява смисъла на съществуването.Финалната част на текста отново е издържана в познатите от стихотворението „Вяра” изповедно-заклинателни интонации.Вярата и саможертвата в името на живота са онази сила, която не само избавя от „лепкавия мрак” на злото, но и прекроява земните пространства.Рамката на смисъла в стихотворението се постига чрез пространствените измерения: от ниското и от конкретното поетическата мисъл достига до световното, до всеобщото:

И нека като пеперуда малка
крилата ми
Опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак ,знам,
ще се умира.
Но да умреш,когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да,това е песен!

За разлика от мрачното, потискащо, приклещило човека в своята абсурдност минало, бъдещето е светло, стойностно и примамливо.В идеализираната проспективна картина подвигът на личността е естетизиран, метафорично съотнесен към красивата смърт на издигналата се високо в синевата пеперуда, а саможертвата е идентифицирана с песента като знак на духовното извисяване и себепостигане.По чудесен начин безсилният,духовно сляп младеж се е превърнал в герой, готов да се пожертва в името на милионите и тяхното възкресение.Вярата е заличила омразата, пречупила е отчаянието и е победила страха от смъртта.Хармонията е в единението с машината, с природата, с другия до тебе, в собствената хармония.През нощта- времето на размисъл, на оставане насаме със себе си, се появява изповедното признание:”...как вярвам аз и колко днес съм бодър.”Вярата е възвърнала обичта- „Да знаеш ти,живота как обичам!”
Поетическият модел на Вапцаровите стихове се подчинява на един от основните принципи на митотворческото структуриране на света.Вапцаров разширява познатата от фолклора и от творчеството на Ботев опозиция хармония- дисхармония.В стихотворенията „Завод” и „Ще строим завод” поетът изгражда времепространствена представа, в която съотношението хармония- дисхармония- хармония е изведено като модел на света.Между „някога” и „сега”,между „сега” и „утре” Вапцаров построява оригиналното послание на своя текст.
В стихотворението „Завод” откриваме една от чертите на неговата поетика-амбивалентността на образа.В концепцията на Вапцаров заводът е образ, натоварен с противоположни значения.От една страна заводът е затвореното пространство на съществуването, на самотата и отчуждението, знак на социалната безизходност на съвременния човек, знак за човешкото поражение.Над завода няма синева, няма небе, а „облаци от дим”, които са притиснали живота на хората.”Идилиите със синьото небе” представляват хармонично състояние, но те са останали в невъзвратимото минало.Ако текстът последователно съэдава представа за поражението на човешката личност, съвсем нелогично същият този текст противопоставя на предходната друга представа:

И ти, завод, се мъчиш
пак отгоре
да трупаш дим и сажди
пласт след пласт.
Напразно!Ти ни учиш да се борим-
ще снемем ние
слънцето при нас.

Чрез промяната в поетическата интонация и чрез промяната на обекта се поставя доминантата върху преодоляване на властта на убийствените сили, на инерцията, която води към нищото, към човешкото поражение.В този особен поетически момент е изказан стремежът към доброто, дързостта и куража да се противопоставиш на злото и нарасналото самочувствие.Заводът като пространство, където от всекидневния вик на човека се ражда волята за промяна на живота.По един парадоксален начин човешките думи са преодолели пространството, за да достигнат до другия, призовавайки го за обща борба в името на живота.Тази решимост на съвременния човек преодолява примирението и апатията, зарежда го със сила, която преобразява света.Преходът от състоянието на отчаянието и омразата към прозрението за смисъла на борбата и саможертвата, към увереността в колективната сила на милионите и упованието в утрешния светъл ден на света не е мотивиран, но присъства в много текстове на поета.
Лирическият човек на Вапцаров преминава през състоянието на дисхармония и застрашеност, за да достигне до хармонията, когато изгубените „идилии” са възкресени, но вече като решимост за промяна на живота.Така Вапцаровият лирически човек извървява своя нелек път до истината за смисъла на съществуването.Напрегнато търсена и изстрадано постигната.
Стихотворението”Ще строим завод” превръща тази индивидуална решимост за промяна в призив към другите за възстановяване на погубените ценностни начала на живота. Вапцаровият лирически човек носи съзнанието, че гради света с усилието на всекидневната жертва.В текста присъства и поетическата идея за необходимото освобождаване на труда, за неговото превръщане в начало и смисъл на съзидателното съществуване.
Финалът на текста повтаря началните стихове призив и така затваря поетическата рамка на цялото:

Ще строим завод,
огромен завод,
със яки
бетонни стени!
Мъже и жени,
народ,
ще строим завод за живота!

Цялата поезия на Вапцаров обединява две начала, които трайно се преплитат в българската лирика след 20-те години на ХХ век – заземенопредметната и романтически извисената образност.Съжителството на знаци от тези два типа образност, от материалнато до метафизичното изграждат динамичния образ на света.Стихотворението „Двубой” изразява Вапцаровата философия на движението от отчаянието до жертвената вяра, от изгубения до преоткрития смисъл на съществуването.Застанал „пред прага на новия свят”, човекът продължава своята схватка с живота.Тя е отколешна, води се „от дълги дни” и очаква победителя.Самата фигура на двубоя между човека и живота концентрира екзистенциални по своя характер значения.Лирическият Аз достига до прозрението за обречеността на живота в това драматично противопоставяне.Именно човекът, дал всичко от себе си в тази битка(“Кръв капе от мойто сърце...”), е призван да победи.На него принадлежи светлината на утрешния ден, защото вярата е тази, която го прави силен и символично му отваря вратите на бъдещето.Бъдеще, което ще отмени стария несправедлив ред и ще промени живота.
Преди да се извиси до финалния апотеоз на мечтания бъдещ живот, лирическият Аз в диалога си с живота очертава цяла трагична поредица от жертви .Вапцаров развива поетическата мисъл графически, за да предаде по- убедително взаимната сплетеност, жестоката неразривност между човека и враждебния живот.Инсценираният двубой се вмества в рамката на материалното и видимото.Той представя кадри в различни планове като в кинохроника, различни ситуации на страданието.Рефренът”Това бях аз!” подчертава една характерна за екзистенциализма мисъл- смъртта на всяко човешко същество откъсва парченце живот от всекиго.Индивидуалните драми се трансформират в глобален символ на нерадостната човешка участ.Лирическият Аз се идентифицира с всяка една от описаните съдби.Азът е едновременно анонимната жертва на социалните условия, посегналият на живота си отчаян страдалец, подлецът братоубиец,”гаменът”, пролял кръвта си в бой”със кървавата ретроградност”, пилотът- покорител на небесата,”един работник от Тексас, хамалин от Алжир, поет”.Различните човешки истории се съсредоточават в лирическия Аз, който сам се е наел с мисията да ги представи, да поеме и изрази смисъла на поражението и триумфа, на живота и смъртта им.Едновременно с това Азът максимално се динамизира, защото единствено неговата подвижност може да поеме една толкова широка битийна матрица на човешкото.Както отбелязва Розалия Ликова, една от характеристиките на Вапцаровия лирически герой е „неговата вътрешна обемност, разширяването на неговите граници до „ние” и всяко действащо революционно „той”, до всяка точка от живота и земното кълбо...”(„Литература и художествени търсения”, 1982).Превъплъщаването в различни човешки съдби се увенчава с едно лирическо обобщение , което хвърля в лицето на врага- живот неговия истински противник- многобройността на човешкото, неограничеността на идентификацията:

А аз съм тук
и там.-
Навред.-

Текстът представя една нова хроника на човешкия живот- творческата.Вапцаровата поезия внушава, че човекът не е само същество, нищожно и захвърлено в страданието.Той е носител на огромна духовна енергия, която е способна да прекроява „земната орбита” и да „разсича ледната завеса”.Поетът възпява творческия потенциал на човека, който чрез своя труд участва в драмата на битието и съгражда непрестанно живота.Вапцаров концентрира цялата отговорност за съществуването върху човешкото аз, което в своята множественост означава категорията човечество.Поетът изгражда един изключително въздействащ образ на промяната в космически мащаб.
Един от основните мотиви във Вапцаровата лирика е мотивът за съграждането.Разрушавания от стихиите на съвремието свят отново е сътворен в индивидуалното съзнание на човека, но и като материална определеност.Алегоричният образ на завода е образец за преосмислянето на един от емблематичните знаци на модерния индустриален свят.
Вапцаров е творец с изключително самосъзнание за етическата ценност на битието.В основата на неговата поетическа концепция е човекът.Той влиза в различни социални роли- миньор, работник, огняр, хамалин от Алжир, поет, предател, убиец, братоубиец, борец...Той може да е жертва, но може и да се жертва.Вапцаровата поезия утвърждава вярата, че той- Човекът-може да се промени, променя се към добро.Най-ярко динамиката на промяната е разкрита в „Песен за човека”-стихотворението с най- силна концептуална завършеност..И тук вярата и мечтата са екзистенциални импулси за героя, отправни точки на неговото себенамиране и духовно себепостигане.
Вапцаров представя позицията си за човека като сблъсък на два светогледа за смисъла и ценността на човека.

Ние спориме
двама със дама
на тема:
„Човекът във новото време”.

В творбата се води диспут за причините, тласкащи човека към злото и братоубийството. Неведнъж изтъкваният диалогичен принцип в текстовете на Вапцаров „работи” тук ефикасно и художествено убедително. Дамата като лирически персонаж е бегло маркирана чрез словесните си и речеви жестове, но най- вече чрез гледната си точка за човека и неговата същност.Аргументите са еднотипни-човекът е зъл, носител на злото, низък, престъпник.Концепцията се доказва с пример- братоубийство.За дамата то е повод да изгуби изцяло доверието си и да намрази човека. Чрез конкретния пример тя стига до цялостно обобщение за човешката същност. Позицията и се свежда до това- „Аз мразя човека.”- изцяло монологична затворена, ограничена. Предубедено отношение, което и пречи да проникне в причините, довели човека до престъпление. Станалото е представено като естествено продължение на избликналите слепи и зли човешки страсти, отвеждащи към древния библейски мит за братоубийството. Неусетно и самата дама е попаднала в собственото си описание-тя също е един от тези възбудимо зли, ненавиждащи се човеци, отказващи да се вслушат в аргументите на разума. Текстът изгражда представа за позицията на определени хора- мизантропи. Оценена и представена е невъзможността на позицията на дамата да бъде променена. По правилата на реториката примерът, предложен от нейния словесен опонент, е сходен, емоционално засилен и тълкувателно преобърнат. На нейната позиция се противопоставя другата- на топло, човешко доверие. Разминаването е представено като вътрешен потрес, лирическият герой изживява чуждата мизантропия.

Смутено потръпнах.И стана ми тежко.

В текста се появява противоположната теза, построена върху противопоставянето теза- антитеза, омраза- обич, отвращение към човека- доверие в човека. Противно на дамата, лирическият герой разказва „без злоба, човешки”, за да разбере човека.Вторият разказ обхваща по- голяма част от произведението. Той проследява как от носител на злото”злодеят злосторен”става човек. Чуждата гледна точка прониква в именуването. Вторият разказ представя пътя на обикновения човек от нелепото отцеубийство до нравственото просветление и реабилитира човешкия образ, доказвайки как от състояние на инстинктивност човек достига до просветление, осъзнавайки смисъла не само на собствения си, но изобщо на живота.
Човек няма единствена и веднъж зададена същност. Той се променя и е зависим от обстоятелствата, в които е поставен:

Но във затвора попаднал на хора
и станал
Ч о в е к

В художествената литература образът на затвора е осмислян от различни гледни точки. В този текст той не ражда само ненавист, а променя погледа на човека. Там, в затвора, „другите” съумяват да променят „злодея злосторен”, да го изправят пред нови ценностни хоризонти. Графически се откроява в текста постигането на човешкото чрез преобразяващата сила на другите хора. Братството и взаимопомощта са решаващ фактор за спасението. Разбирането на своята участ като част от участта на другите е знак за ново отношение на човека към битието:

Но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

Песента е ключово за Вапцаровата поезия понятие. Като знак за творческо съзидателно справяне със собственото минало присъства песента. Тя разбулва тайната на живота и разкрива пред злосторника етичното измерение на съществуването. Той вече знае не само как се живее, но и как се умира. Кулминацията е побеждаването на страха от смъртта. Поетическият текст достига момента, в който героят трябва да умре. Този момент се изживява и като настояще, но и като перспектива за бъдеще:”и мислел за своята/ тежка,/ човешка,/ жестока,/ безока/ съдба.” Погледът към зората и мисълта принадлежат към миналото. В натрупването на епитети има акцент върху всички аспекти на това човешко битие. В текста се вгражда един поетически монолог на отцеубиеца. Стиховете носят тъгата по живота, по пропиляното време, по безсмислено изживяното битие. Има и разбиране, че колкото и да тъгува човек, светът продължава,”но белким се свърши със мен.”Тази надежда за живот, че”Животът ще дойде по-хубав от песен...”не може да прозвучи патетично, защото се предхожда от размисъла за собствения край. Примирената констатация не означава радост и възторг. Липсва отвращението от живота. Тази вяра звучи не като възхвала на бъдещето, а като носталгия по живота. Бъдещето време на глаголните форми въвежда не само перспективата на човешката екзистенция, бъдещото време акцентува равносметката на миналото, безперспективността на героя, създава особено леко иронично поле. В последния момент от битието незаглъхналата обич към живота като че изисква човешка изява и ако животът е не само ценност и самоценност, то героят може в последния миг да засвидетелства връзката си с този живот. Появява се отново песента-атрибут на духовност, последно изражение на идеята за живота като ценност:”Той пеел човека.-/Това е прекрасно,нали?”Последно,в исше човешко е да се умира достойно. Има последно изпитание. Има избор- дали да следваш инстинктите си или без да ги загубиш рационално и емоционално да приемеш този край като личност. Пред „безумните погледи” и под аплодисментите на звездното небе се разиграва грандиозната сцена на човешкото себенамиране. Под могъщата сила на песента се разпада и гробовно-адовият облик на стария свят-треперещият затвор и бягащият мрак са прогонените зли сили; земята се очиства от греховността. Като образна кулминация на тази мощ, в последните стихове, песента напира дори от поруганата и умъртвена телесност.
Епилогът е издържан в разговорен стил. Свързват се грозотата на смъртта с красотата на надмогнатата смърт. Гласът на дамата не е въведен. Позицията на полемиста е толкова категорична, че не се нуждае от одобрение, а конкретният пример-от коментар. Чрез него остава утвърдената вяра във възможностите на човека да се променя от зло към добро, свободата да избира и да реализира своя избор.
Осъзнаването на извършения грях е фундаменталната възможност на човека да прояви своята разбираща откритост към света, да осъзнае себе си като драматично противоречива и в същото време способна на жертви част от света Осъзнаването на себе си е и оразличаване от другите, от онези анонимни хора, които обитават мрачните коридори на света затвор.”Онези” и „бедната дама” представят амбивалентни състояния на неразбиране.
Смъртта е изкупление за сторения грях и праг, отвъд който сияе обещаният живот. Текстът проследява прехода от мрака на духовната нищета към светлината на познанието, от крайното отчуждение към чудесното самоосъзнаване, от робството пред обстоятелствата към свободата в избора, от затворен към отворен тип съществуване. Отворен е финалът и читателят може да избира между ужасното и прекрасното.

Brainwasher
03-14-2010, 20:58
:grin: ИИИЕЕЕЕЕ ! Много Много Благодаря :grin:

Taylor
02-06-2013, 15:21
Съчинение на тема: Концепцията на Вапцаров за човека, представена в "Песен за човека" :)