outofthisworld
03-14-2010, 18:50
Ето отново тръгваш някъде.Посягаш към ключовете за колата си и бързаш да напуснеш апартамента си.Качваш се и караш.Разтроен не мислиш за себе си и какво може да ти се случи.И карайки, чуваш телефона ти да звъни,поглеждаш,но знаеш кой е и отново приковаваш вниманието си в пътя.Следва второ позвъняване,трето...караш и мислиш как един човек може да те промени до неузнаваемост.
След дългото каране,спираш някъде из поляните и продължаваш пеш.Наоколо няма нищо,само едно голямо дърво.Качваш се,за да се скриеш от жаркото слънце.Трудно е но успяваш.Седиш под дебелата сянка и осъзнаваш,че това е мястото на което обичаш да размишляваш,да оставаш сам със себе и че факта, че си вече тук значи че има нещо което те измъчва или може би някой...Не мислиш за нищо друго,само за Нея.В ума ти няма място за друго.Чувстваш, че си направил всичко за да може Тя да е щастлива,всичко,всичко...а всъщност не си показал и наполовина това което чустваш...от страх.Мислиш за постъпките си и къде точно сбърка. Мислиш само за любимия човек,един човек на който си отдал години от живота си за да е с теб...а всъщност не си го имал и за миг...чувстваш се отхвърлен,тъжен...Чувстваш болка отляво и се питаш трябва ли да е така.Знаеш, че това е краят на нещо,за което си се борил много време,лишил си се от много неща,но трябваше да го направиш...И колкото и да ти казваха хората,че това момиче не е за теб,ти продължаваше да я обичаш, защото не я избра ти-сърцето беше...
И отнесен някъде мислейки за момичето си,не забелязваш как времето летеше и залеза вече прийждаше...Слизаш от дървото и поемаш отново през нищото.Стигаш до колата си,качваш се и поемаш по обратния път.Поглеждаш телефона си,но не оставаш очуден.След дълго каране,спираш на опасния завой,който ти беше до болка познат,слизаш и прескачаш огънатата мантинела,надвесваш се гледайки как сълзите ти падат надолу към бездната...
След дългото каране,спираш някъде из поляните и продължаваш пеш.Наоколо няма нищо,само едно голямо дърво.Качваш се,за да се скриеш от жаркото слънце.Трудно е но успяваш.Седиш под дебелата сянка и осъзнаваш,че това е мястото на което обичаш да размишляваш,да оставаш сам със себе и че факта, че си вече тук значи че има нещо което те измъчва или може би някой...Не мислиш за нищо друго,само за Нея.В ума ти няма място за друго.Чувстваш, че си направил всичко за да може Тя да е щастлива,всичко,всичко...а всъщност не си показал и наполовина това което чустваш...от страх.Мислиш за постъпките си и къде точно сбърка. Мислиш само за любимия човек,един човек на който си отдал години от живота си за да е с теб...а всъщност не си го имал и за миг...чувстваш се отхвърлен,тъжен...Чувстваш болка отляво и се питаш трябва ли да е така.Знаеш, че това е краят на нещо,за което си се борил много време,лишил си се от много неща,но трябваше да го направиш...И колкото и да ти казваха хората,че това момиче не е за теб,ти продължаваше да я обичаш, защото не я избра ти-сърцето беше...
И отнесен някъде мислейки за момичето си,не забелязваш как времето летеше и залеза вече прийждаше...Слизаш от дървото и поемаш отново през нищото.Стигаш до колата си,качваш се и поемаш по обратния път.Поглеждаш телефона си,но не оставаш очуден.След дълго каране,спираш на опасния завой,който ти беше до болка познат,слизаш и прескачаш огънатата мантинела,надвесваш се гледайки как сълзите ти падат надолу към бездната...