" Защо можем да наречем любовта между Рамадан и Силвина [Архив]

ospower

03-25-2010, 19:38

Това намерих. Мисля, че е подходящо:

Eдна съдбовна любов
“Дервишово семе”- Николай Хайтов

Героите на Николай Хайтов живеят в своя неприкосновен свят, в който цари уважение към рода. Книгата на писателя “Диви разкази”, появила се през 60-те години на хх век, ни докосва до моралните добродетели на родопчаните.
Далеч от техническата градска цивилизация, те са съхранили нравствените ценности на българина. Обичат и страдат, понасят с достойнство несправедливите удари на съдбата, преодоляват неимоверни изпитания, за да стигнат по- силни и да се извисят като легендарните герои, да се превърнат в истински пълноценни личности.
В разказа “Дервишово семе” всеотдайната и чиста любов на Рамадан и Силвина е обречена заради неизбежния конфликт между човек и родов свят. Моралът на рода спазва установени правила, според които родителите женят децата си. Счита се, че по- богатият житейски опит на възрастните е реално основание за по- сполучлив избор. Съдбата на Рамадан е трагична. От най- ранните юношески години му е отредено да изживее дълбока човешка драма. Но има и друг морал на любовното чувство. Той позволява на девойката да избяга при своя избраник. В съзнанието на родопчанина открадването на момата не е голямо престъпление. То повече напомня на древен ритуал преди женитбата, който доказва силата на мъжа и неговата готовност да направи всичко за обичаната девойка. Продължението на рода е прадревно желание с природна сила.
Експозицията на “Дервишово семе” представя различните гледни точки към водещите събития в разказа на Рамадан за действията на неговия дядо, старейшината на рода. Продължението на рода е висша ценност на патриархалната общност. За ненавършелият четиринадесет години Рамадан решението на дядото да задоми внука си е неочаквано. Той не е готов за женитба. Това личи от коментара му: “и дядо впря очите си в мене да ме жени”. Тази незрялост на осиротялото момче ще стане причина на трагичната му съдба. Любовта ще остане несбъдната, а драматичният сблъсък между родовия дълг и човешко щастие- реалност.
Още първото изречение на разказа насочва към драмата в дущата на героя: “Тоя възел, да ти кажа, много от далече се завърза”. Женитбата по традиция се урежда от старите. Тя има за цел чрез брачната връзка да осигури продължението на рода и запазване на семейното имущество, който да предаде в наследство. Правото на дядото след смъртта на бащата на Рамадан да се разпорежда със съдбата на внука е потвърдено от неизбежния дълг за продължаване на рода. Но това право се сблъсква с личното желание на индивида да живее по законите на сърцето, тъй като свободният любовен избор е универсална човешка ценност.
Изненадващо щастлив изход от този сблъсък се оказва влюбването на юношата в доведената му булка, която в първоначалните му представи е страшна: “Мислех, че ми е докарал стар бубайко някое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива!” сравнена е “пеперудка”- символ на неповторимите нюанси в заобикалящия ни свят, а кожата й се откроява с неотразимата белота на млякото. Цялото описание на Силвина подсказва, че любовта неминуемо ще се роди и ще пламне с невероятна и разтърсваща сила, която ще обсеби героите и ще присъства трайно и завинаги в живота им. Нишката на любовта ще свържи съдбите им и ще ги преведи през мъчителния свят на изпитанията. Любов и изпитания- път, по който героите ще страдат, ще се измъчват, за да намерят истинското щастие и да се изградят като пълноценни личности.
Любовта започва като някаква детска игра. Младоженецът Рамадан усеща как нейната сила преобразява къщата, в която живее със своята избраница. Сполучливо използваната от автора метафора на засмените греди “накичени от Силвина с разни цветове и билки…”, представя цялата къща “като слънце”. В този приказен рай Рамадан мечтае по- скоро да се върне и понякога се гневи на слънцето, спряло “мързеливо” по средата на небето. Истинското слънце за него е Силвина и нежен копнеж обгръща сърцето му, а душата му прелива от радост, защото е намерил своето щастие. Неговата любима е с вълшебни и неотразими коси- ту руси, ту “червеникави, като че греят”. За влюбеното сърце денят е безкраен, а слънцето- враг, нощта е очаквана и желана, уютен пристан. Героят си мечтае: “Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея, или пък да й раздухвам миглите”.
Светлото чувство ще подкрепя Рамадан, ще му вдъхва сили, за да издържи на изпитанията, отредени му от съдбата. Любовта е живот, Силвина е радост и светлина.
Рамадан споделя своята лична трагедия, която се явява завръзка в разказа: “Докато се развивахме със Силвина и повивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето се е навивало и когато то го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Метафорично крушението на любовта е разкрито чрез символния образ на разбитата гемия, показан чрез народния израз “да я направи парам парчета”.
Нереализираната брачна връзка между влюбените обаче е нарушение на родовия закон и от това се възползват алчните Силвинини братя, които я продават на съседа Руфат. Кражбата на невестата от дома на Рамадан е завръзка на действието в разказа, което от този момент ще върви към кулминация на драматичните преживявания, -които отразяват конфликта между родовия дълг и дълга на сърцето. Формално това е отбелязано с ново откровение на героя в диалогично протичащия разказ: “Какво ми стана, не мога да ти кажа, ала дядо, като ме видя, че ловя ножа, хвана ме…”. Отмъщението е единственото възмездие, което би удовлетворило и злополучния младоженец, и дядо му. В името на продължението на рода обаче то в отменено. Затова и още по- мъчително преживява Рамадан следващите години и събития. Показателно за изповедния му разказ в този момент е употребеното наречие “оттука”, което означава близост между събеседниците, възможност да се виждат: “Сетне, каквото се случи, мина ей оттука, през сърцето си го прекарах. Като с губерка”.
Любовта е страдание за Рамадан. Той копнее за светли мигове, търси Силвина, гледайки “в пенджерчето на Руфатови”, но вижда само как “Главата й висеше все като прекършена…” Студената му обезверена душа не може да приеме унижението на любимата. Животът му е лишен от смисъл. Сила да продължи да живее му дава единствено настанилото се там непобедимо зло: “…когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си, натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото!” злото го обсебва, отдалечава го от истинския любещ Рамадан. За него сякаш няма спасение. Той живее с мисълта, че ще отмъсти. Злото му е “все в акъла” през деня и нощта: “Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите скърцаха, докато най- сетне чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях”. Огънят на злото погубва, омърсява душата му. Освен Силвина, той не е в състояние да обича друга жена. Първото му любовно чувство го обсебва, но не го отклонява от родовия дълг.
Дервишовият род неумолимо изисква продължение. Повторно оженен, внукът е вече способен да изпълни родовия си дълг. Раждането на детето е цел в живота на дядото и след като от години не се е смял, той най- после се засмива и на третия ден ляга на смъртен одър. В текста този момент е отбелязан с ново обръщение към събеседника: “и легна да мре! Легна, бе!” натрапчиво, само с една експресивна частица “бе” е маркирано емоционалното и нравствено удовлетворение, с което старият човек напуска живота.
На ръцете на Рамадан остават “три неща: душманин, дете и жена!” подреждането на “нещата” говори за степенуване на приоритетите. Душманинът зове за отмъщение заради поруганата любов. Но идва и отговорността за семейството- детето, жената, която дори не се назовава с име. Любовта го спасява от престъплението да убие Руфат. мисълта, че “в затвора няма дупчица да има към Силвина”, го възпира.
Годините минават неусетно. Сюжетното действие се приближава към своята кулминация. Рамадан влиза в Силвининия двор “като у дома си”. Парализираният съпруг не може да попречи на срещата. Мигът на отмъщението е дошъл. И когато и читателят тръпне в напрежението на любовния порив, очаквайки да стане свидетел на дълго жадуваната среща пред погледа на вдървения мъж, Силвина не позволява чистата им любов да бъде покварена. Нейните думи: “Ако той беше звяр, не ставай и ти!”, отрезвяват влюбения мъж.
Моментът на кулминацията намира израз в едно лично обръщение- “агов”, чрез което Рамадан разголва душата си, изтерзана и разкъсана от многогодишен копнеж, изповядва се пред висше общество: “Грешна дума имам, агов, да ти кажа.” Но след като Силвина възпира дори от прегръдка влюбения, той се обръща директно в изповедта- разказ към събеседника- читател: “А сега, ще попиташ ти, какво?”
Последователните събития чертаят пътя на една мъчителна агония за всички герои- за гаснещия, но неумиращ Руфат, за копнеещия под една черга със Силвина да легне Рамадан, готов “жена, деца и цяла камара внуци да прескочи”, за слабата Силвина. Която без помощта на любимия трябва сама да сече дърва, да вдига и обслужва неподвижния си мъж.
За Рамадан времето неумолимо изтича. Една несъстояла се развръзка. Един неразплетен възел, който оставя героите в този момент всеки със своите мъки, а изповядващият се разказвач- да търси посоката на своя път от това “кръстопътче” на съдбата.
Вместо епилог, в безисходицата си Рамадан търси съвет или мълчаливо съпреживяване: “На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана. Ако ти можеш да ми кажеш- кажи, ако ли не- помагай да качим дървата на магарето и да вървя, че оня кърджалия е затракал вече със зъбите и чака.”
Николай Хайтов чрез избора на своите герои- Силвина и Рамадан, преминали през мимолетното щастие на любовта, изпитанията и ада на душите си, потвърждава истината, че човек може да се превърне в пълноценна личност, като спазва основните принципи на общочовешкия морал.