SmilezZz
03-31-2010, 10:58
Софийски университет „Климент Охридски”
Жулиен Сорел –
жертва на властното честолюбие в романа на Стендал „Червено и черно”
II курс, ФСФ,
Сръбски и хърватски език
София
2009
През 1828 година Стендал се натъква на съвременен сюжет. Източникът не е литературен, а реален, който съответства на интересите на Стендал не само по своя обществен смисъл, но и по драматичността на събитията. Тук намира това, което отдавна търси: енергия и страст. Историческият роман вече не е необходим. Литературата трябва да е правдиво изображение на съвременността, и не толкова на политическите и обществените събития, колкото на психологията и душевното състояние на съвременните хора, които независимо от собственото си желание подготвят и създават бъдещето. Защото всичко, което не е извлечено от живота и не отразява живота, е антихудожествено.
***
„Младите хора, подобни на Лафарг (един от прототипите на главния герой от романа „Червено и черно”), - пише Стендал - „дори ако им се отдаде възможност да получат добро образование, са принудени да се трудят и да се борят с истинската нужда, затова и запазват способността към силните чувства и ужасяващата енергия. Заедно с това те имат уязвимо самолюбие”. А тъй като от съчетанието на енергия и самолюбие нерядко се ражда честолюбие, Стендал завършва характеристиката на младия човек със следната забележка: „Вероятно, в бъдеще всички велики хора ще произхождат от класата, към която принадлежи г-н Лафарг (той е бил работник дърводелец). Някога Наполеон съчетавал в себе си същите особености: добро възпитание, въображение и безкрайна бедност.”
Психологията на Жулиен Сорел, главния герой на романа, и неговото поведение са резултат от влиянието на класата, към която той принадлежи. Това е психология, създадена от Френската революция - той се труди, чете, развива своите умствени способности, носи пистолет, за да защити своята чест.
И така, във Франция, където господства реакция, няма простор за талантливите хора от народа. Те се задушават и загиват, все едно са в затвор. Този, който е лишен от привилегии и богатство, е длъжен да се самоотбранява, и още повече, за да постигне успех, е длъжен да се приспособява. Поведението на Жулиен Сорел е продиктувано от политическата обстановка. Тя е свързана в една цялостна картина на нравите, драматизма на преживяванията, съдбата на героя на романа.
Жулиен Сорел е един от най-сложните и противоречиви персонажи на Стендал, над който той дълго размишлява. Син на провинциален дърводелец става ключ за разбирането на движещите сили на съвременното общество и перспективите на неговото по-нататъшно развитие. Жулиен Сорел – това е бъдещата революция.
Стендал отдавна е уверен в това, че революцията ще бъде осъществена от младите хора от необезпечените слоеве на обществото, които са получили образование и са се научили да мислят. Той отлично знае, че революцията на ХVІІІ век е направена от такива млади хора - за това говорят и нейните привърженици, и врагове.
Жулиен Сорел – юноша от народа. Френският литературовед Клод Липранди прави извадки от романа, характеризиращи Жулиен в социално отношение: „син на селянин”, „млад селянин”, „син на работник”, „млад работник”, „син на дърводелец”, „беден дърводелец”. В действителност, син на селянин, притежаващ дъскорезница, в която би трябвало да работи, както баща му и братята му. По своето социално положение Жулиен е работник; той е чужд в света на богатите, възпитани и образовани. Но и в своето семейство този талантлив плебей с „поразяващо своеобразно лице” е като грозното пате: баща и братя ненавиждат „хилавия”, безполезен, мечтателен, поривист, неразбираем от тях юноша. На 19 години той изглежда като уплашено момче, а в него се крие и кипи огромна енергия – сила на ясен ум, горд характер, несгъваема воля, „неистова чувственост”.
На Стендал е било необходимо читателят да почувствува и да види каква огромна и скъпоценна човешка енергия, събудена в „нисшия” слой в епохата на френските революции, препълва този даровит юноша от народа, и не намира изход, изпитва все повече разпаления в него „свещен огън” на честолюбието. За трагическата ненужност на тази народна енергия в реакционната епоха и написания роман на Стендал, Жулиен стои в началото на социалната стълбица. Той усеща, че е способен на велики дела, които биха го възвисили. Но обстоятелствата са негови врагове.
През 1838 година Стендал отбелязва, че необузданото въображение на Жулиен е една от важните особености на неговия характер: „Преди 10 години авторът, в желанието си да нарисува чувствителен и честен млад човек, създава Жулиен Сорел не само като честолюбив, но също така с глава, препълнена с въображение и илюзии.” (Майкъл Гугенхайм). В това съчетание - изострената чувствителност и честност, силата на въображението, честолюбието и вярата в илюзията - е цялото неповторимо индивидуално своеобразие на характера на Жулиен, чистота на чувствата му, негово постоянно действие.
Въображението на Жулиен Сорел е подчинено на неистово честолюбие. Честолюбието само по себе си не е отрицателно качество. Френската дума „ambition” означава и „честолюбие” и „жажда за слава”, „жажда за почести” и „стремление”, „устременост”; както казва Ларошфуко: „няма честолюбие при душевна вялост, в него е „живостта и жарта на душата”. Честолюбието кара човека да развива своите способности и да преодолява трудностите.
С каквото и да се захване Жулиен – живостта и жарта на душата му извършват чудеса. Неговата психофизиологична организация – чудесен апарат за чувствителност, бързина и безупречност на действията; за това се е погрижил физиологът Стендал. Жулиен Сорел, подобен на кораб, пригоден за голямо плаване, и огън на честолюбие в другите социални условия, които дават простор за творческата енергия на народните маси, би му помогнал да преодолее най-трудното плаване. Но сега условията не са благоприятни за Жулиен, и честолюбието го кара да се приспособи към чуждите правила на играта: той вижда, че за постигане на успеха са необходими егоистично поведение, преструване и лицемерие, войнствено недоверие към хората и завоюване на превъзходство над тях.
Но природната честност, великодушие, чувствителност, възвишеност на Жулиен над околните встъпват в противоречие с това, което му диктува честолюбието в съществуващите условия.
Непрекъснатото действие на честолюбеца Жулиен Сорел е типично за епохата. Клод Липранди отбелязва, че много от памфлетистите, историците, журналистите, политическите публицисти с възмущение пишат през годините на Реставрацията за кариеризма, жестоките битки за място под слънцето, като за „мерзост на века”. Героят на „Червено и черно”, напомня К. Липранди, е „характерен за своето време”, „дълбоко правдив”. И литератори от епохата на Стендал виждат, че образът на Жулиен е „правдив и съвременен”. Но мнозина са смутени от това, че авторът на романа смело, необичайно ясно и релефно изразява историческия смисъл на темата, като представя своя герой не като отрицателен персонаж, не като шмекер-кариерист, а като даровит и метежен плебей, когото социалният строй е лишил от всички права и по този начин го принуждава да се бори за тях, без да се съобразява с нищо.
Стендал съзнателно и последователно противопоставя забележимите дарования и природното богатство на Жулиен и неговото „злощастно честолюбие”. Видимо е от какви обективни обстоятелства е продиктувана кристализацията на войнствения индивидуализъм на талантливия плебей. Ние се убеждаваме и в това, колко разрушителен за личността на Жулиен се оказва пътят, по който го тласка честолюбието.
Героят на „Пикова дама” на Пушкин, Герман, млад честолюбец „с профил на Наполеон и с душа на Мефистофел”, както и Жулиен, „има силни страсти и огнено въображение”. Но на него е чужда вътрешната борба. Той е пресметлив, жесток и с цялата си същност устремен към целта си – завоюване на богатства. Той действително не се съобразява с нищо и напомня на извадена сабя.
Също такъв, може би, щеше да стане и Жулиен, ако не беше възникнала преграда пред него – самият той – неговият благороден, пламенен, горд характер, неговата честност, потребност да се отдава на непосредственото чувство, страстта, забравяйки за необходимостта да бъде пресметлив и лицемерен. Животът на Жулиен – това е история за неговите безуспешни опити напълно да се приспособи към обществените условия, в които тържествуват ниските интереси. „Пружина” на драматизма в произведенията на Стендал, героите, на които са млади честолюбци, - казва френският писател Роже Вайян в книгата си „Опитът на драмата”, - се състои изцяло в това, че тези герои „са принудени да насилват своята богата натура, за да играят гнусната роля, която сами са си избрали”. Тези думи точно характеризират драматизма на вътрешното действие на „Червено и черно”, в основата на което е душевната борба на Жулиен Сорел. Патетизмът на романа се вижда в перипетиите на трагическото единоборство на Жулиен със самия себе си, противоречието между възвишеното (натурата на Жулиен) и подлото (неговата тактика, продиктувана от обществените отношения).
Жулиен не се ориентира добре в новото за него общество. Всичко е толкова неочаквано и неразбираемо и затова, считайки се за безупречен лицемер, постоянно греши. „Вие сте извънредно непредпазлив и дори лекомислен, макар това да не проличава веднага - му казва абат Пирар. – Ала и досега сърцето ви е добро и дори великодушно, а умът — отличен”.
„Всички първи стъпки на нашия герой, - пише Стендал - който е напълно уверен в предпазливостта си, се оказват, както и изборът на изповедник, необмислени. Заблуден от самомнителност, присъща на всички хора с въображение, той приема намеренията си за станали неща и се мисли за ненадминат лицемер”. „Уви! Това е единственото ми оръжие! В друго време — разсъждава той — бих си печелил хляба с дела, които биха говорили сами за себе си пред лицето на врага.“
Всички тези грешки по същество са жестока критика към всичките етажи на съвременното общество и заедно с това на характеристиката на наивния и „естествен” Жулиен.
Възпитанието му се дава трудно, защото изисква постоянно самоунищожаване. Така е в къщата на Ренал, в семинарията, в парижките светски кръгове. Това се отразява на неговите отношения с любимите жени. Неговите контакти и разриви с госпожа дьо Ренал и Матилда дьо Ла Мол свидетелстват за това, че той почти винаги постъпва така, както му подсказва потребността да проявява своята личност и бунтовния си дух срещу всяко действително или струващо му се такова оскърбление. А всяко лично оскърбление той разбира като обществена несправедливост.
Г-жа дьо Ренал вижда в него Робеспиер, но Жулиен не иска да бъде Робеспиер. Образец за него завинаги остава Наполеон, на когото иска да прилича във всичко. Желанието за подражание на Наполеон и Робеспиер е особеност на младите хора от бедните семейства, които създават тази епоха. Книгоиздателите се интересуват само от съчинения, в които са показани жарки страсти, предизвикващи бурни възторзи от страна на читателите и театралната публика.
Характерът на Жулиен Сорел е набелязан още през 1818 година, когато Стендал пише първия вариант на „Животът на Наполеон”. Характерът му е решителен, мрачен, неотвличащ се с детски игри. След десетина година тези черти на Наполеон, неговата любов към самотата и отношението към околните получават изражение в Жулиен Сорел.
Поведението на Жулиен Сорел е определено от идеята на природата, на която иска да подражава, но в реставрираната монархия това е невъзможно, затова се налага „да вие с вълци” и да действа така, както действат останалите. Неговата „война” с обществото протича скрито, а правенето на кариера значи да подкопава това изкуствено общество в името на друго, бъдещо и естествено общество.
Жулиен Сорел – синтез на две, като че ли напълно противоположни направления на философията и политиката на XIX век. От една страна – рационализмът в съчетание със сенсуализма и утилитаризма, необходимото единство, без което нито едното, нито другото не биха могли да съществуват съгласно законите на логиката. От друга страна - култът на чувствата и натурализмът на Русо.
Той като че ли живее в два свята – в света на чистата нравственост и в света на разсъдъчния практицизъм. Тези два свята, на природата и цивилизацията, не пречат един на друг, защото и двата заедно решават една и съща задача, да построят нова действителност и да намерят верния път за това.
Жулиен Сорел се стреми към щастие. За целта си поставя да извоюва уважението и признанието на светското общество, в което прониква благодарение на своето усърдие и талант. Качвайки се по стълбицата на честолюбието и тщеславието, той като че ли се доближава до заветната мечта, но щастието постига само в часовете, прекарани с г-жа дьо Ренал, когато е самият себе си.
Това е щастлива среща, изпълнена с взаимно съчувствие и симпатия, без рационалистически и класови прегради, среща на двама хора на природата – такива, каквито би трябвало да бъдат в общество, създадено по законите на природа.
Г-жа дьо Ренал напълно се отдава на своите чувства, но домашният учител действа различно – той постоянно мисли за общественото си положение.
Двойният светоглед на Жулиен се проявява в отношението му към хазяйката на дома на Ренал, той я оскърбява, когато тя му предлага няколко луидора за да си купи бельо и го моли да не казва за това на мъжа й. Г-жа дьо Ренал остава за него представител на класата на богаташите и затова се явява като негов враг, и цялото му поведение към нея е продиктувано от класовата вражда и от неразбирането на нейната натура:
„Любовта към госпожа дьо Ренал стана още по-невъзможна за гордото сърце на Жулиен”. През нощта в градината в главата му идва идея да завладее ръката й само за да се посмее в тъмнината над нейния съпруг. Той се осмелява да постави ръката си до нейната. Това предизвиква трепет, без да съзнава какво прави „той покриваше протегнатата ръка със страстни целувки - поне такива се струваха те на госпожа дьо Ренал”, добавя Стендал.
Самият Жулиен вече не разбира какво чувства и вероятно е забравил за причината, която го е накарала да рискува с тези целувки. Социалният смисъл на неговите отношения с влюбената жена изчезват и на мястото им идва отдавна започналата любов.
Вече под влиянието на това чувство започва да размишлява над възможността да ухажва приятелката на хазяйката му. Нали затова хазяйката го е избрала за свой любовник, защото й е удобно да се среща с него тук.
Какво все пак е цивилизацията? Това е това, което пречи на естествения живот на душата. Размишленията на Жулиен за това, как той трябва да постъпи, как другите се отнасят към него, какво мислят за него – всичко това е измислено, предизвикано от класовата структура на обществото, това, което противоречи на природата на човека и на естественото възприятие на действителността. Ролята на разума тук е голяма грешка, защото разумът работи в празнина, без да има твърда основа, не се опира на нищо. Основата на рационалното познание е непосредственото усещане, неподготвено от никакви традиции, идващи от глъбините на душата. Разумът е длъжен да проверява усещанията в целия им обем, да прави правилни изводи и да строи заключения в общи понятия.
Той прониква в спалнята на г-жа дьо Ренал. „Настъпи малко объркване. Жулиен забрави пустословните си планове и се върна към природата си: да не се харесва на такава очарователна жена, му се стори най-голямото нещастие. В отговор на укорите й той се хвърли в краката й и обгърна с ръце коленете й. Тъй като тя продължаваше да му се кара сурово и безмилостно, той се разплака.... любовта, която беше вдъхнал, и онова неочаквано впечатление, което бяха произвели върху него съблазнителните прелести, му бяха дарили победа, до която нямаше да го доведе цялата му тъй неловка ловкост.” Така Жулиен от човек на цивилизацията се превръща в човек на природата с истински чувства. И той, никога не познал любовта и не обичан от никого до този момент, изпитал блаженството да бъде самия себе си.
Историята на взаимоотношенията между плебея-завоевател и аристократката Матилда, презираща безхарактерната светска младеж, е безпримерна по оригиналност, точност и тънкост, по естествеността, с която са показани чувствата и постъпките на героите в най-необикновените ситуации.
Жулиен е страстно влюбен в Матилда, но нито за минута не забравя, че тя е от ненавистния лагер на неговите класови врагове. Матилда осъзнава своето превъзходство над окръжаващата я среда и е готова на „безумства”, за да се възвиси над нея. Но нейната романтика идва от главата. Тя решава да подражава на предците си, чийто живот е бил изпълнен с любов и преданост, опасности и риск.
Да завоюва за дълго сърцето на разсъдливото и своенравно момиче Жулиен може само като пречупи нейната гордост. Затова трябва да прикрива нежността си, да охлажда страстта, пресметливо да прилага тактиката на много опитен. Жулиен се насилва: отново не трябва да бъде самия себе си. Накрая високомерната гордост на Матилда е сломена. Тя решава да предизвика обществото и да стане съпруга на плебей, уверена, че само той е достоен за любовта й. Но Жулиен не вярва вече в постоянството на Матилда и е принуден отново да играе роля. А да се преструваш и да бъдеш щастлив е невъзможно.
Също както и в отношенията си с г-жа дьо Ренал, Жулиен се страхува от измама и презрение от страна на влюбената в него жена, а Матилда понякога има чувството, че той води с нея фалшива игра. Често възникват съмнения, „цивилизацията” пречи на естественото развитие на чувствата и Жулиен се опасява, че Матилда заедно с брат си и поклонниците й му се присмиват като над разбунтувал се плебей. Матилда отлично разбира, че той не й вярва.
Започващата любов, растяща в продължение на месец, разходките по градината, блестящият поглед на Матилда и откровените разговори, очевидно продължават прекалено дълго и любовта започва да се превръща в ненавист. Когато Жулиен остава сам със себе си, той мечтае за отмъщение. „Е, добре де, тя е красива! — продължи Жулиен с освирепял като на тигър поглед. — Аз ще я обладая, после ще избягам и тежко ономува, който се опита да ме спре!“ Така лъжливите представи, възникнали под внушението на обществените традиции и болното самолюбие, предизвиквали мъчителни размисли, ненавист към любимото същество и убивали здравомислието. „Възхищавам се от красотата й, но се боя от нейния ум.” се казва в подписания от Мерим епиграф в главата „Властта на една млада девойка”.
Любовта на Матилда е породена от желанието й да се бори против съвременното общество, против лъжливата цивилизация и аргумент на това става Жулиен. За нея той е спасение от скуката, от механичното салонно съществуване, новина в психологически и философски план. След това той става образец на новата култура, построена върху друго начало – природно, лично и свободно, като ръководител при търсенето на нов живот и мислене. Отначало е ясно, че неговото лицемерие е необходимост, за да скрие истинския, съвършен в нравствено отношение, но за съвременното общество неприемлив светоглед. Матилда го чувства като нещо родствено и това духовно единство предизвиква възхищение, истинска, природна любов, която я завладява изцяло. Това е свободна любов. „Между Жулиен и мене - размишлявала насаме със себе си Матилда - няма никакъв договор, никакъв нотариус; всичко е героично, всичко ще е рожба на случая”. А под „случай” тук се разбира свободата, възможността да постъпваш така, както го изисква мисълта, потребността на душата, гласът на природата и истината, без измисленото от обществото насилие.
Тя тайно се гордее със своята любов, защото вижда в това героизъм: да обичаш сина на дърводелеца, да намериш в него нещо достойно за любов и да пренебрегнеш мнението на обществото, кой би могъл да направи това. И тя противопоставя Жулиен на своите светски поклонници и ги измъчва с оскърбителни сравнения.
Но това е „борба с обществото”. Също като заобикалящите я благовъзпитани хора иска да завоюва внимание, да направи впечатление и колкото и да е странно, да апелира към мнението на великосветската тълпа. Оригиналността, към която се стреми явно и тайно, нейните постъпки, мисли и страсти, пламнали при завоюване на „изключителното същество, което презира другите” е предизвикано от противопоставянето й на обществото, от желанието й да рискува, за да се отличава от другите и да се издигне до височини, до които никой не може да стигне. И това, разбира се, е продиктувано от обществото, а не от изискванията на природата.
Тази любов към себе си е свързана с любовта към него – отначало като безотчетна и не много ясна, после, след дългия мъчителен анализ на психологията на тази неразбираема и привлекателна личност, възникват съмнение, че може би това е само притворство, за да се ожени за богата маркиза. И най-накрая, като че ли без големи основания, тържествува увереността в това, че животът без него е невъзможен, че щастието не е в нея, а в него. Това е победата на естественото чувство, което пулсира в чуждото, враждебно общество. Заплахата да загуби всичко, което е замислено, всичко, с което се гордее, карат Матилда да се мъчи и дори, може би, да обича истински. ”Увлечението” към Жулиен скоро надвива гордостта, „която, откакто тя се помнеше, цареше пълновластно в сърцето й. Тази надменна и хладна душа беше обсебена за пръв път от пламенно чувство”.
Борбата на природата с цивилизацията, с противоестествената система на обществените отношения, като че ли завършва с победа за природните човешки чувства. Изчезва жаждата за почести и слава, сметките за тържество в обществото, която Матилда презира така, както и Жулиен. Препятствията са преодолени. За Матилда съществува само любов-страст, единственото и истинско човешко, природно чувство. Жулиен е освободен от необходимостта да крие от нея владеещата го страст.
Ако любовта на Матилда стига до умопобъркване, то Жулиен става разсъдителен и студен. И когато Матилда, за да го спаси от вероятното покушение на неговия живот, казва: „Сбогом! Бягай!”, Жулиен не разбира нищо и е оскърбен: „Неизбежно тъй се случва, че дори и в най-добрите минути тия хора съумяват да ме обидят с нещо.“ Той я гледа със студен поглед и тя се разплаква, каквото по-рано не се е случвало.
След като получава огромни земи от маркизата, Жулиен става честолюбец, както казва Стендал. Той мисли за сина си и в това очевидно също говори неговата нова страст – честолюбието: това е негово създание, негов наследник и това му дава положение в обществото, а може би и в държавата. „Победата” му го превръща в друг човек. „Моят роман свърши и всичко това дължа само на себе си. Аз съумях да накарам да ме обикне това чудовище от гордост — додаде той, като гледаше Матилда. — Нейният баща не може да живее без нея, тя — без мене... Душата му се беше унесла в мисли; той едва отговаряше на буйната нежност, с която го гледаше Матилда. Стоеше мълчалив и мрачен.” И Матилда започна да се страхува от него. „В нейното чувство към Жулиен се прокрадна нещо смътно, неопределимо, прилично на ужас. Тази суха душа позна в своята любов всичко, което е достъпно на едно същество, възпитано сред излишествата на цивилизацията, от които се възхищава Париж.”
След като разбира, че искат да го направят незаконен син на някакъв високопоставен господин, Жулиен става студен и високомерен, тъй като предполага, че действително е незаконен син на велик човек. Той мисли само за това, за славата и за своя син. Когато става лейтенант на полка и се надява скоро да получи чин на полковник, започва да се гордее с това, което по-рано го дразнело. Той забравя за справедливостта, за природния дълг и губи всичко човешко. За революцията престава и да мисли.
***
Сред множеството предположения за романа „Червено и черно” може да се намери версия, в която Стендал е замаскирал под тайнствени цветове две чувства, бушуващи и владеещи духа на Жулиен Сорел. Страстта – душевният порив, нравствената жажда, необузданото, безотчетно влечение, и честолюбието – жаждата за чинове, за слава, признания, действия по ненравствени убеждения в стремежа към целта – тези две чувства са в постоянна борба в Жулиен и всяко има право да владее душата му. Авторът разделя своя героя на две части, на два Жулиена: страстен и честолюбец. И двата постигат поставените цели: Жулиен, който има природни чувства, с открита душа завоюва любовта на г-жа дьо Ренал и е щастлив; в другия случай честолюбието и хладнокръвието на Жулиен му помагат да завоюва Матилда и положение в обществото. Но щастлив от това Жулиен така и не става.
Библиография:
Митов, Д. Западноевропейската литература от Великата френска буржоазна революция до Парижката комуна, София, Наука и изкуство, 1968, 595 стр.
Стендал. Червено и черно, София, Народна култура, 1981, 441 стр.
Реизов, Б. Стендаль: художественное творчество, Ленинград, Художественная литература, 1978, 405 стр.
Фрид, Я. Стендаль: очерк жизни и творчества, Москва, Художественная литература, 1967, 415 стр.