Есе Правото на сърцето и задължението към семейството

[ani93]

Много спешно ми трябва есе на тема ``Правото на сърцето и задължението към семейството `` - Дервишово семе - Николай Хайтов


Ще съм ви много благодарна ;* :(

Липсва описателно заглавие!
Грешен раздел!
kalpazanka

[SmilezZz]

ЛЮБОВТА - ИЗПИТАНИЕ ЗА ИНДИВИДА В РОДОВИЯ СВЯТ
(ЕСЕ ВЪРХУ ИЗУЧАВАНО ПРОИЗВЕДЕНИЕ)



Родовата общност е изградена от хора, които имат кръвна връзка помежду си; те спазват нормите и нравствените традиции на рода. Човешкият избор е следствие от колективните родови ценности. Личната свобода е ограничено родово право на индивида, но когато той носи бунтовнически и непримирим дух, се опитва да разшири „границите" на родовия свят. Любовта често пъти става фактор за преосмисляне на човешкия живот, за откъсване от битово примитивното и за търсене на други нравствени измерения налично щастие. Човекът в родовия свят прави своя интимен избор не само със сърцето си, но и с колективната представа за споделено щастие. Любовта твърде често се приема според патриархалната норма на рода като дълг към опазване на родовите корени.

Елисавета Багряна в стихотворението „Потомка” създава образа на волната жена, която може сама да направлява съдбата си. Поетесата отрича привидната човешка свобода на покорната, примирена българка. Свободолюбивата жена слуша порива на сърцето си, тя има право на лична реализация и любов. Желанието за щастие е като наследено родово право за сърцето на лирическата героиня. Тя е водена от силата на чувството, което я прави свободна. Сама избира своята съдба. По този начин тя е поставила на изпитание ценностите на рода и е приела любовта като универсална ценност, неподвластна на родовите закони. Нейното откъсване от общността й дава свобода и прекратява робското й съществуване; робско - защото този, който е духовно ограничен и няма своя същност, действително попада под тежко иго. Любовта наистина може да отключи неограничени простори за личността, да се противопостави на всичко останало и в своята стихия да постави под съмнение ценностите на родовата общност като дълг към семейство, покорност и примирение. Тя е отклонение от повелите на рода и по този начин - пре-пятствие за тях.

Любовта подтиква човек да се замисли за своята роля в света, да възроптае срещу наложените правила. Този проблем интерпретира в разказа си „Дервишово семе” Николай Хайтов. Още невъзмъжалият Рамадан е принуден да се ожени, без дори да знае коя ще бъде невестата му. Ражда се любовта като духовно и нравствено сливане между двамата герои. И тя предизвиква истинското израстване на индивида в личност. Любовта дава сили на човека да продължава да живее, да се отърси от едностранчивата мисъл за физическо оцеляване. В такъв смисъл любовта влиза в конфликт с повелите на рода, според които възпроизвеждането е единствената цел на индивида. Принизяването на човешката същност само до биологичната функция на индивида е несъвместимо с красивото чувство между двамата герои. Именно любовта е силата, която освобождава личността от предразсъдъците, дава й право на щастие и живот извън границите на рода. Ето защо любовта е нравствено изпитание за индивида от родовия свят; тя изисква нов начин на мислене. Човекът открива необятните простори на духа и сам управлява съдбата си. Тогава той се изправя пред въпроса: дали отново робски да се подчини на старите традиции, или да избере своя път към бъдещето, към извисеното смислено съществуване.

Любовта на Рамадан към Силвина е предизвикателство към родовата общност. Тя не позволява на юношата да извърши грях (от нашата цивилизована гледна точка), убивайки Руфат. В сърцето на Рамадан се борят две сили -примитивната, която му подсказва да си отмъсти на Руфат, и извисената, цивилизованата, която го подтиква да прости. Читателят усеща, че героят върви към правилната посока. Оказаната помощ на този, който го е мъчил четиридесет години, разкрива, че Рамадан е надраснал ограниченото мислене на своите предци. А причината за това единствено е силната му обич към Силвина. Нейната молба: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!”, го кара да потисне примитивните страсти на ненужно човешко отмъщение. Те са разрушителни за човека, унизяват красивите интимни пориви на сърцето. Дали светлото чувство в душата на Рамадан ще му донесе и реално щастие в живота? На този въпрос текстът не дава отговор; мъжът стои на „това кръстопътче" и не вижда накъде да хване.

Но любовта може да постави и друго препятствие пред родовия свят и неговата нравственост. Патриархалната общност повелява жената да стои на най-ниското стъпало, тя няма права и е длъжна да се подчинява. Но обичта на Рамадан стои над всичко. Физически слабата Силвина властва над душата на героя. Тя е формирала своята личност, въздейства и върху Рамадан чрез смиреността си. Любовта и страданията са я накарали да осмисли универсалните ценности като разбирателство и обич. Святото и чисто чувство отваря пътя на просветлението в душата й и разкрива истинската цел на нейното съществуване. Хайтовата героиня доказва, че безропотното покорство пред нравствените ограничения на родовия свят е причина за живот, основан на примитивните идеи, за принизяване на човешката същност. За Силвина любовта е избор на щастие и право на свобода. Затова всеки трябва да се стреми към осмисляне на живота, тъй като човек се ражда именно когато открие своята същност. А дали светът е готов за своето прераждане? Това ще докажем ние!

[SmilezZz]

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”
ЧОВЕКЪТ И РОДЪТ

Разказът поставя сериозни въпроси, свързани с ценностите на рода и формиране етичния свят на индивида. Противоречието между законите на рода и утвърждаването наличността пораждат драмата в творбата.

Началото на разказа е непринудено, но директно е навлизането в сложността на проблемите: „Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза!” Постепенно, чрез разказ в първо лице единствено число, читателят опознава неписаните родови закони и вписването на човека в тях. Продължаването на рода е най-голямото призвание на индивида. Старейшината (дядото на Рамадан) е загрижен да не пресъхне неговия родов корен. Героят разказвач живее със „стар бубайка и с баба”. Останал е като единствен представител на Асан-Дервишовия род. В неговата малка затворена общност ежедневието, битът са поделени между мъжа и жената. Нуждата от стопанка на къщата („на баба дясната ръка се вдърви”) е втората причина старейшината да вземе решение - ненавършилият четиринадесет години Рамадан да бъде оженен. За такова важно и съдбовно събитие не се иска мнението на младия човек. Рамадан е лишен от правото на лична позиция, от правото да изповяда чувствата си. Неговата съдба и бъдеще са в ръцете на старейшината. Ушити са му „вапцани потури, с капаци и гайтани”. Той вече е включен в обществото, но светът на неговата индивидуалност е нарушен. „Дуалите бият, казаните с месото врат, а пък аз още не зная коя ще ми дойде за невеста.” Едва вечерта Рамадан разбира коя е избраницата за негова съпруга. Притеснението да не наруши родовите - традиции е заменено с възторг, изненада, възхищение: „мислех, че ми е докарал стар бубайко някое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива! ”

Двамата млади са житейски неопитни. Душевните трепети пред непознатото се заменят с естествената потребност - играта. Младоженците-деца играят на пумпал. В тази тяхна игра постепенно съзрява любовта им: „Докато се развивахме със Силвина и побивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се навивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.”

На родовата традиция се противопоставят естествените биологични закони. Искреността и невинността на съпрузите-деца не продължават рода. Поясът, с който играят на пумпал, е сам по себе си ритуален елемент, материално изражение на обредно обричане. Любовта няма физически израз, в който се крие тайнството на брака. Рамадан и Силвина бавно вървят към своето съзряване, което е много красиво. Тяхната любов е светла, съгряваща.Силвина, с красотата си, със своята пъргавост и младост, променя дома, променя дните на Рамадан: „...старата ни къща бе огряла като слънце”, „засмели се бяха гредите й”, ... „а пък джамчето на одаята пламнеше, бършеше по три пъти на ден.” Физическата й красота превръща живота му в мъчително очакване на среща с нея. В нощта се ражда просветлението и биологичното съзряване. Тези мигове на общуване б миналото на разказвача са съгрети от светла обич и преклонение пред хубостта. Те докосват най-нежната и ранима част в човешката душа.

Братята обаче вземат насила Силвина от дома на Рамадан, защото могат още веднъж да я продадат („разбрали, че си е още мома”). Отнемането на невестата е кръвна обида, която изисква отмъщение. И това е първото решение на Рамадан. Неговият дядо има друго мнение - внукът трябва да продължи Дервишовия род. В търсенето на кръвно отмъщение той може да загине. Законите на малката затворена общност отново се намесват. Младият герой няма право на лично отмъщение, преди да е изпълнил родовия дълг. Неговите чувства на обида трябва да бъдат скрити дълбоко в душата: „На сутринта дядо доведе ходжата и ме заклеха: да не се беся, да не се давя в реката.” Но любовта в душата е стихия, която преминава в огън, огънят - в треска. Омразата към Руфат изпепелява душата му и го подпира като слама в чучело. Обичната Силвина е заменена от братята си Реджеп и Юмер за „два пърча (...), с два големи чана на вратовете им окачени”. Те променят закона за човешкия дълг и дадената дума. Хуманното в родовите ценности е разколебано. Авторът показва как примитивната оценка на човешките стойности влиза в противоречие с индивидуалните чувства на героя. Благодарение на тях той преосмисля родовите традиции, моралните си задължения към обикновените неща, учи се на смиреност и търпение.

Посегнато е и на красотата на Силвина, запленила Руфат. Тя е прекършена. Дивото, инстинктивното надделява над преклонението пред хубостта („.... очите й не можеше да видя, но главата й висеше като прекършена... Тоя я хващаше за главата, подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше...”). В такива моменти у Рамадан надделява тъмното начало, злото. То го измъчва и рисува зловещи образи на отмъщение в съзнанието му. Огънят изцежда жизнената енергия, злото бавно отнема силата („треска ме затресе и се разболях”).

Спасяването на рода е първата грижа на Асан Дервишов. Постепенно тази отговорност осмисля и самият герой. Билките на Айше от Триград смекчават страданието и мисълта за мъст. Грешката е видяна, оценена („поомекна и в душата ми”). Рамадан е наново оженен, вече готов според биологичните закони („появиха се по лицето ми и мустаци, и брада ”).

Родовата общност не обсъжда проблемите на индивида. Асан Дервишов, старейшината, умира на третия ден след раждането на внучето му. Числото три символизира приемствената връзка между раждането, живота и смъртта, вечния кръговрат в природата. Кръгът около Рамадан се затваря („...а на моите ръце остави и детето, и Жената, и Руфатя”), но именно в него индивидът се усъвършенства. Омразата отстъпва все повече на заден план, за да даде място на любовта, която твори добро. Желанието за убийство на смъртния Враг е заменено с грижи към болния Руфат. Но тези грижи са плод не на човеколюбие (той продължава да го мрази), а на обичта му към Силвина. Тя облагородява, тя осмисля човешкото му съществуване. И тази обич го крепи заедно с надеждата да „прекрачи” цяла камара от деца, жена, внуци и да се върне към първата си любов.

Връщането към света на спомените е мъчително. Изповедната форма е свързана със себепреценката и е навлизане в интимния, сакрален свят на индивида. Изповедта е поглед към космоса на човека и тя винаги събужда съпричастност у читателя.

Поставената проблематика в разказа „Дервишово семе” ни връща към привидно отдалечени светове, в които се оглежда човешката ни същност.

[SmilezZz]

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”
ЛЮБОВТА И ИЗПИТАНИЯТА НА СЪРЦЕТО - ПЪТ КЪМ РАЖДАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА

Героите на Николай Хайтов живеят в своя неприкосновен свят, в който цари уважение към рода. Книгата на писателя „Диви разкази”, появила се през 60-те години на XX век, ни докосва до моралните добродетели на родопчаните. Далеч от техническата градска цивилизация, те са съхранили нравствените ценности на българина Обичат и страдат, понасят с достойнство несправедливите удари на съдбата, преодоляват неимоверните изпитания за да станат по-силни и да се извисят като легендарните герои, да се превърнат в истински пълноценни личности.

В разказа „Дервишово семе” всеотдайната и чиста любов на Рамадан и Силвина е обречена заради неизбежния конфликт между човек и родов свят. Съдбата на Рамадан е трагична. От най-ранните юношески години му е отредено да изживее дълбока човешка драма, да се озове на кръстопът. Тайните на сърцето оживяват пред читателя чрез откровената изповед на героя: „ Тоя възел, дати кажа, много отдалеч се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща... ” Юношата живее без майчина ласкай бащина закрила, „със стар бубайка и с баба”. Изправен пред дълга да съхрани и продължи рода, той е принуден да се ожени, да поеме по съдбовен житейски път. В очакване да се свърже с избраното от „стар бубайко" „женище”- натрапената му съпруга, Рамадан е очарован от прелестната Силвина, чиято красота напомня хубостта на девойката от българските народни песни. Сравнена е с „пеперудка” - символ на неповторимите нюанси в заобикалящия ни свят, а кожата й се откроява с неотразимата белота на млякото. Символният смисъл на името й (Силвина от латински означава гора) подсказва на читателя, че Силвина ще породи у Рамадан романтичните тайнствени и загадъчни чувства. Любовта неминуемо ще се роди и ще пламне с невероятна и разтърсваща сила, която ще обсеби героите и ще присъства трайно и завинаги в живота им. Нишката на любовта ще свърже съдбите им и ще ги преведе през мъчителния свят на изпитанията. Любов и изпитания - път, по който героите ще страдат, ще се измъчват, за да намерят истинското щастие и да се изградят като пълноценни личности.

Любовта започва като някаква детинска игра. Младоженецът Рамадан усеща как нейната магия преобразява къщата, в която живее със своята избраница. Сполучливо използваната от автора метафора на засмените греди, „накичени от Силвина с разни цветове и билки...” представя цялата къща „като слънце”. В този приказен рай Рамадан мечтае по-скоро да се върне и понякога се гневи на слънцето, спряло „мързеливо” по средата на небето. Истинското слънце за него е Силвина и нежен копнеж обгръща сърцето му, а душата му прелива от радост, защото е намерил своето щастие. Неговата любима е с вълшебни и неотразими коси -ту руси, ту „червеникави, като че греят”. За влюбеното сърце денят е безкраен, а слънцето - враг, нощта е очаквана и желана, уютен пристан. Героят си мечтае: „Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея, или пък да й раздухвам миглите. ”Светлото чувство ще подкрепя Рамадан, ще му вдъхва сили, за да издържи на изпитанията, отредени му от съдбата. Любовта е живот, Силвина е радост и светлина.

След нейната загуба настъпва вечният мрак. Сърцето е ограбено завинаги, сякаш изтръгнато: отскубнаха ми го заедно с корена”. Тази метафора изгражда представата за непоносимото душевно страдание. Силвина е продадена от братята си за два пръча на Руфат. Любовта е смазана и унижена. Героите са разделени от бита и традициите, но любовта им ги свързва завинаги. Макар и разделени от съдбата, душите им съхраняват вечната магия, която ще ги озари и окрили, за да продължат да живеят, макар без ласка и нежност. Те се обичат и успяват да се преборят с омразата и желанието за отмъщение. Любовта им помага да бъдат цялостни личности, отговорни в избора си, готови да у крепят устоите на рода.

Душата на Рамадан страда и се изпълва с омраза, способна да го разруши и изпепели. Мрак витае в дълбините на сърцето му, пагубните сили на злото го обсебват: „Какво ли стана, не мога да ти кажа, ала дядо, като ме видя, че ловя ножа, хвана ме... На сутринта дядо доведе ходжата и ме заклеха: да се не бия, да се не давя в реката. Да се не карам и сбивам... Внуче да оставя деду и тогава главата да си кърша...”

Любовта е страдание за Рамадан. Той копнее за светли мигове, търси Силвина, гледайки „в пенджерчето на Руфатови”, но вижда само как „главата й висеше все като прекършена...” Студената му обезверена душа не може да приеме унижението на любимата. Животът му е лишен от смисъл. Сила да продължи да живее му дава единствено настанилото се там непобедимо зло: „...когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си, натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото!" Злото го обсебва, отдалечава го от истинския любещ Рамадан. За него сякаш няма спасение. Той живее с мисълта, че ще отмъсти. Злото му е „ все в акъла” през деня и през нощта: „ Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях." Огънят на злото погубва, омърсява душата му. Освен Силвина, той не е в състояние да обича друга жена. Първото любовно чувство го обсебва, но не го отклонява от родовия дълг.

Любовта му към Силвина е преобразяваща сила, изправена срещу злото и отмъщението в душата му. Рамадан открива отново човешкото у себе си, осъзнава, че не би могъл да стори зло и да посегне на Руфат, защото в затвора няма дупчица да има към Силвина: „Ако я видя - смъкна и отрова, и умора, ако не я видя - цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя- дера го, душа го, тровя го и насита на душата не намирам. ” За него е достатъчен този миг на мечтана „среща" с любимата жена, за да оцелее.

Щастието е останало далечно и непостижимо, животът е подчинен на дълга пред ро-да, радостните мигове са скрити и неуловими. Рамадан живее с мисълта за Силвина. Любовта, преминала през неутешимото страдание, е изпълнила героите с мъдрост. Всеки живее със своята мъка, усещайки своята болка, без да може да избяга от нещастието на другия. Силвина е съхранила своята любов, направлявана от универсалните човешки ценности. Рамадан е загърбил злото, окрилен от силата на първата обич. Като истински отговорен човек е направил своя избор да върви по пътя на милосърдието и опрощаващата Любов към съгрешилия Руфат.

Николай Хайтов чрез избора на своите герои - Силвина и Рамадан, преминали през мимолетното щастие на любовта, изпитанията и ада на душите си, потвърждава истината, че човек може да се превърне в пълноценна личност, като спазва основните принципи на общочовешкия морал.

[SmilezZz]

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”
РОДЪТ И ИНДИВИДЪТ

Заглавието на разказа „Дервишово семе” на Николай Хайтов насочва към родовата принадлежност, която трябва да намери словесен израз. То говори за приемствеността между поколенията, която се осъществява чрез определени ритуални жестове.

Като се има предвид значението на думата „дервиш” (мохамедански монах), ясно се откроява темата на произведението. Тя е свързана с разминаването между реалния път и фикционалния стремеж на героя Рамадан да бъде истински щастлив с човека до себе си (със Силвина). Но както става ясно от повествованието, да направиш добро, не-винаги носи щастие на индивида.

Сюжетът на разказа „Дервишово семе” кореспондира пряко с останалите произведения от сборника „Диви разкази” на Николай Хайтов преди всичко чрез акцента, поставен върху родовите ценности. Главният герой има нравствената и духовна сила да защитава докрай интимния избор на живота си: „Бях й се врекъл”, - да остане верен на дадената клетва. Природата провокира спонтанното проявление на чувствата: „ Спряло се онова лятно слънце мързеливо на средата на небето и не слиза. Пет пари не дава, че невеста имам аз в село, та ми идва да подскоча и да го брулна с кривака.”

Две са сюжетните линии в разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе”. Едната очертава сблъсъка на родовата система с индивидуалните чувства на персонажа, а другата - мотива за любовта и брака. Повече от очевидно е, че става дума за налагане на чужда воля: „ала на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши, и дядо взря очите си в мене да ме жени. Мене не попита. За такива работи тогава не питаха, дето се женеха, старите си ги правеха сами.” И само по случайно стечение на обстоятелствата се поражда искрена и чиста любов между младите, видели се за първи път след сватбата. Но много житейска мъдрост ражда това изживяване, белязало за цял живот Рамадан, въпреки премеждията, през които трябва да премине любовта му към Силвина: „Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза - не е никакъв мъж! Макар че кога сърцето ще се размисли за жена, то не пита ни главата, ни брадата, както се случи и с мене. Докато се развивахме със Силвина и побивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се набивало, набивало и богато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.”

Времето в разказа „Дервишово семе” присъства активно и обхваща период от 40 години (колкото и лаконично да са пресъздадени пред неизвестния слушател те от Рамадан). То е разкрито чрез конкретни посочвания в текста („много отдалече”, „тогава”, „веднъж”, „в сряда и четвъртък”, „в петък”, „Докато”, „Един ден”, „до заранта”, „не сега”, „Сетне каквото се случи ”, „ И денем, и нощем ”, „ на третия ден ”, „Отначало” , „ И се занизаха дните все такива”, „Много пъти”, „ Преди месец и нещо”, „ От четиресет години”, „А сега”, „А времето, агов, лети”, „Мисля си понякога”, „втора година”). Синтактичните конструкции също са подчинени на представата за протяжност и необратимост на времето.
Редуването на годините за Рамадан не означава отдалечаване от любовта, а все по-плътно доближаване до нея. Дори преброяването на еднотипно течащите години не му носи успокоение: „И се понесе тъй животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми, ако не бяха се оженили и народили свои, нямаше и да зная колко години са минали. ”

Разказът на Николай Хайтов поставя важния въпрос за възможността (или невъзможността?) човек да наруши законите на родовата общност тогава, когато всички очакват от него да ги изпълни.

Основният конфликт в разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе” изразява сблъсъка между разума и чувствата, между инстинкта и съзнателното поведение. Неслучайно до края на повествованието човекът, приел с възторг и благоговение даденото му „момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета”, не иска и не може да забрави Силвина: „Ето, в това е главният катран. Искам под една черга да легна с нея като мъж с жена, а че тогава да става каквото ще... Жена, деца и цяла камара внуци ще прекрача и при нея ще отида... На това кръстопьтче тъпча и не виждам накъде да хвана.”

Разказът на Николай Хайтов „Дервишово семе” показва, че правото да избира и налага волята си в рамките на родовата общност има мъжът - но този от старото поколение, защото единствената му цел е да бъде продължен родът. На практика никой не се интересува от чувствата и симпатиите на младите, защото хем не се доверяват на опита им, хем ги задължават да пораснат твърде бързо. Но природата не търпи насилие. Родовите закони търсят нови пътища за изява на духовното начало, което променя човека и неговото съзнание. В любовта героят на Хайтов разпознава себе си и своята родова същност, която му дава сили да отстои избора на сърцето. Той е неговият „път” към корените на рода, но и „път” към индивидуално неповторимото у човека.

[SmilezZz]

Раздвоеният свят в “Дервишово семе”
на Николай Хайтов

Николай Хайтов е съвременен български писател, сценарист, езиковед, историк и патриот. Той пише за Родопите и родопчаните. Творчеството му се доближава до европейските литературни образци. Авторът пише сборника “Диви разкази” по действителни случаи. Част от тях е и разказът “Дервишово семе”.
В разказа “Дервишово семе”, Николай Хайтов разкрива раздвоения свят на едно четиринадесетгодишно момче. Разкриват се привързаността към рода, любовта към Силвина и омразата към тези, които са я откраднали.
Главният герой в разказа е Рамадан. Той живее с баба си и дядо си, защото родителите му са починали. Баба му е стара и едната й ръка е вдървена, и трябва човек, който да върши къщната работа. Дядото на момчето решава да го ожени. Същинската причина за това е продължението на рода. Асан Дервишов не иска родът му да остане непродължен. Tой трябва да бъде продължен на всяка цена. Дядото жени момчето, без да го пита, защото думата на най- възрастния е закон. Това гласят патриархалните закони. Дядото е непреклонен в името на рода. Той взема това решение толкова прибързано, защото е стар и преди да си отиде от този свят, иска да види, че Дервишовият род е продължен. Рамадан се жени и настъпва първата брачна нощ. Той все още не е видял съпругата си и очаква да види едно женище. Оказва се, че съпругата му е момиче. Той я сравнява с пеперудка, със замиглени очета, бяла като мляко. Първата брачна нощ за младоженците е игра. Те са още деца, не знаят какво се прави, а си играят. През първата брачна нощ Рамадан се влюбва в Силвина. Любовта им е истинска и мълчалива, любов за цял живот. Но братята на Силвина научават, че тя си е още мома и я открадват, затова любовта им е обречена. Те я продават на Руфат за няколко пърча. Момичето се превръща в стока за продан. Сърцето но Рамадан е изтръгнато заедно с корена. Любовта му се превръща в омраза към братята на Силвина и Руфат. Авторът използва метафора, за да изрази мъката на Рамадан: “сърцето ми се топи като свещ”. Дядото кара Рамадан да се закълне, че няма да навреди на себе си. Първо да продължи рода и после, ако иска главата си да кърши. Ала Рамадан иска да види Силвина, но Руфат я държи заключена. Той упражнява физическо насилие върху нея. Сдъвква бузите на клетото момиче като тесто. Рамадан го нарича звяр, защото Руфат е жесток със Силвина. Съветът на дядото е Рамадан да набира зло. Той иска Рамадан да намрази Руфат толкова много, че да му отмъсти жестоко за стореното зло. Рамадан мечтае за мъчителната смърт на Руфат. Мечтите му са толкова жестоки, че стигат до садизъм. Рамадан се разболява. Дядото се изплашва, не за него, а за семето. Старецът го завежда в Триград, при дебелото Айше. За една седмица младежът оздравява, но дядото го оставя в града и заръчва на дебелото Айше да му дава каквото и да е, но без брада и мустаци, Рамадан да не се връща. За 2-3 месеца се смъгляват по лицето на младежа и брада, и мустаци. Брадата е биологичния белег за зрелостта. Ако нямаш брада, за да прежулиш една женска буза, не си мъж. И още в Триград женят Рамадан. След време жената на Рамадан ражда. Дядото вижда, че родът е продължен и спокойно може да си отиде на оня свят. Той завещава на Рамадан отмъщение: “А Руфатя, кай, оставям в твоите ръце!”. Рамадан отлага отмъщението, защото чака детето му да проходи. Втората преграда, същинската причина, поради, която, той отлага отмъщението е любовта му към Силвина. Като си помисли, че в затвора няма дупка, от която да гледа Силвина, той отмалява и отлага отмъщението. Минават 40 години, Рамадан вече има внуци, а все още не е изпълнил обещанието си за отмъщение към дядото. Но ето, че всеки си получава заслуженото. Свършва царското време на Руфат. Вземат му касапницата и той се разболява от пиянство. И на всичкото отгоре дъщеря му се жени в другото село и Силвина остава сама с Руфат. За първи път Силвина, Рамадан и Руфат са на едно място. Рамадан иска да отмъсти на Руфат, прегръщайки любимата си, но тя не позволява, защото е съпруга на Руфат и според патриархалните закони трябва да му бъде вярна. Силвина дава морална оценка на Руфат: “Ако той беше звяр, не ставай и ти!”. Рамадан пали печката на Руфат, носи му дърва, сменя му постелката. Но едва ли е от съжаление или човеколюбие. Той все още мрази Руфат и желае неговата смърт, но спре ли да носи дърва, ще трябва Силвина да го направи. Ако поиска, достатъчно е да го остави на студено 2-3 дена, но когато вижда очите на Силвина, тръгва към гората. Мнението на околните за Рамадан е добро. Те го определят като добър комшия, но не знаят какво изпитва. Рамадан избира доброто, благодарение на Силвина. Доброто в него надделява.
В разказа “Дервишово семе”, разкривайки раздвоения свят на Рамадан, Николай Хайтов показва, че за любовта един добър човек е готов на всичко. Авторът пише разказа в 1л., ед.ч., за да внуши истинност и да постигне идентификация на читателя с героя.

[SmilezZz]

Дано нещо от тези ти свърши работа


koko95 моля те,престани да спамиш..В правилния раздел е пусната темата

[kalpazanka]

SmilezZz, предупреден е. Ако продължава, сигнализирай на модератор.