SmilezZz
04-22-2010, 09:46
Традициите на рода и цената на тяхното съхраняване в разказа на Хайтов "Дервишово семе"
Родът, родовите ценности, тяхното отстояване и съхраняване са основни мотиви в разказа „Дервишово семе” от Николай Хайтов. Авторът ни потапя в един свят на патриархална строгост и йерархичност, които определят нравите и подредеността на битието. Зад житейската съдба на героя се пресъздава драматизмът на едно общество, противоречията в един свят, където личността е подчинена изцяло на общността, но в същото време търси своята индивидуалност и си задава сложните, трудно разрешими въпроси на съществованието.
Темата за рода и разколебаното родово съзнание се открива в съдбата на главните герои - Рамадан и Силвина. Подвластни на времето и на обстоятелствата, те са принудени да се подчиняват на родовите закони. Но чули зова на сърцата си, те съхраняват любовта си, която ги прави личности. Тяхната съдба е силно драматична, защото през целия си живот се оказват раздвоени и разкъсвани между патриархалните норми на живот и повелята на сърцата си, неспособни да извървят пътя докрай и да вземат еднозначно решение. Житейската им участ отразява двузначността на налагащите се изводи - съхраняването на традицията води до потискане на личността и потъпкване на личното щастие.
Разказът разкрива света на патриархалното семейство, в който традициите се предават от поколение на поколение и се спазват от всички. Този свят е прост и изначален, със строги закони, подреден веднъж завинаги. Новото трудно си пробива път, защото интересите на рода диктуват наложения порядък. В патриархалното общество отделният човек е без значение. Той не живее със съзнанието за лично присъствие, а е частица от рода и се подчинява на неговите повели. Този ред изцяло определя съдбата на главния герой - Рамадан. Едва четиринадесетгодишен, той трябва да бъде оженен, за да продължи Дервишовия род. В този свят са без значение личните чувства и преживявания. Главното е родът, неговото съхраняване и продължение. Вторият мотив за решаване на личната съдба на героя е свързана отново с рода: „... на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши и дядо спря очите си в мене да ме жени.” Трудът има първостепенна роля в живота на родовата общност. Никой не пита Рамадан иска ли да се жени и дори не смятат за нужно да му кажат коя ще е булката: „Мене не попитаха. За такива работи тогава не питаха дето се женеха, ами старите си го правеха сами.” Младежът не е съзрял за женитба, но е длъжен да се подчини на родовите традиции. Дори и за миг не мисли, че може да постъпи по друг начин. Единственото, което подсказва присъствието на индивидуалността, е интересът към невестата. Два пъти повторените в разказа въп-роси: „Коя?Каква? ”, вече подсказват, че човекът има свое мнение и желае да докаже, че има право на собствен избор. За щастие, девойката отговаря напълно на духовния свят на Рамадан - „момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива! ” Щастие е, че родовите и личните интереси в случая съвпадат. Рамадан и Силвина изграждат свой свят, който ги изпълва с радост и трепетно очакване. Те копнеят за духовното общуване помежду си, а животът им става по-светъл и лъчезарен. Това усещане за хармония е предадено от автора с думи и изрази, означаващи светлина: „старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха гредите й..." Неусетно между двамата се ражда най-хубавото чувство - любовта: „Докато се развивахме със Силвина и побивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се набивало, набивало... ” Но така както родовите закони ги събират заедно, така същите закони ги разделят и отнемат щастието им. Драматична е съдбата на двамата. Човек не може сам да изгражда живота си. Поради неконсумирания брак братята отвличат Силвина и я продават на друг. Това е допустимо в патриархалния свят и никой не се противопоставя на грубостта и жестокостта, на потъпканата лична воля. Зла ирония е, че Силвина е продадена за два „брадати пръчове, с два големи чана на вратовете им”. Нито Рамадан, нито Силвина са способни да се борят за своето щастие, защото те са част от рода и безусловно се подчиняват на родовите традиции. Показателно е, че „бубайко” не мисли да върне обратно откраднатата невеста, а търси нова булка за Рамадан, защото единственото, което е от значение, е продължаването на рода. Дядото не разрешава и отмъщение по същите причини: „Тука искам на Асан Дервишов внук да писне, а че тогава ходи да се трепеш, където искаш. ” Рамадан страда, но никой не се интересува от това. Страданието не засяга интересите на общността, значи е без значение. То мъчи душата на човека, която, въпреки традицията, има свои потребности. Едва когато се разболява, старейшината се плаши. „Не за мене, а за Дервишовото семе” - подчертава разказвачът, за да напомни отново, че интересите на рода са от първостепенно значение, а не чувствата и преживяванията на личността.
Рамадан се оженва отново и всичко върви по закон и ред - така, както повелява патриархалният морал: „И се понесе животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми, ако не бяха се оженили и народили свои, нямаше и да зная колко са години минали. ” Равно и неусетно се ниже времето в патриархалния свят, където правилата са установени от векове и като че ли за векове.
Но въпреки потискането на индивидуалното, личността напира да заяви своето присъствие. Рамадан и Силвина нито за миг не се отказват от любовта си. Те са принудени да я стаят дълбоко в сърцата си, защото моралът не им разрешава да се водят от чувствата си. Те се примиряват с участта си, приемат житейската си съдба, но в душите им гори пламъкът, който ги тегли един към друг и подклажда през всичките дълги години искрените им чувства. Рамадан страда, а от страданието му често се ражда ярост. Още в първия момент, когато му отнемат Силвина, той усеща сърцето си „отмаляло като мъртво" и постепенно то се изпълва със жалба и зло: „когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява". Героят измисля различни, все по-страшни страдания за своя враг, но те остават само в съзнанието му. Рамадан не е способен да извърши зло, защото душата му е подвластна на нравствените добродетели, формирани и съхранени в патриархалния свят. С цената на огромното си духовно страдание героят изгражда външно спокойния свят на своя дом. Бунтът му към всичко, което пречи на щастието му, се изразява в усамотяването в плевнята, откъдето всеки ден наблюдава Силвина - смисъла на живота му. Крепи го надеждата, че ще дойде време, когато двамата ще бъдат заедно: „ Искам под една черга да легна с нея като мъже жена, а че тогава да става каквото ще..."
Рамадан и Силвина не постигат личното си щастие. Оказва се, че то е невъзможно в свят, подвластен на строгите родови закони, свят, в който всеки изпълнява предопределената му роля. И двамата са частица от този свят и не са в състояние да се опълчат срещу реда в него. Те заплащат принадлежността си към общността с цената на личното си щастие. И двамата таят в душите си любовта и тя им помага да оцелеят в ежедневието, лишено от радост, но тяхна същност става търпението. Те не могат да осъществят любовта си, защото дългът и родовата воля са против нея. Рамадан с мъка наблюдава страданието на Силвина през годините: „... очите й не можеше да видя, но главата й висеше все като прекършена...” И Силвина я крепи единствено надеждата: „очите й често се извъртаха, мене търсеха да видят”.
Героите дотолкова са подчинени на родовите повели и носят патриархалния морал като своя същност, че Рамадан е принуден да се грижи за най-големия си враг, Руфат, в края на дните му. Той трябва да надмогне озлоблението, мъката, обидата за пропиления си без щастие живот, да наблюдава догарящия живот на Руфат и отново търпеливо да чака, да се надява, че някога ще осъществи щастието си. Разбитият личен живот е цената, която заплащат героите за принадлежността си към патриархалната общност. Парадоксално е, че трябва да се грижи за най-омразния си човек, но това е част от родовото чувство за дълг, формирано от този морал.
Героят от „Дервишово семе” не е способен да скъса нишката на родовата традиция. Но дълбокият му размисъл за личната съдба, за извървения път и безгласно поставените въпроси за смисъла на битието, за правилността на решенията и примирението със съдбата са вече знак, че личността търси своя самостоятелен път извън нормите на рода, че се е родило съмнение в изконността на родовите повели, а човекът има право на щастие или най-малкото - сам да прави своя избор. В изповедта на Рамадан се усеща разколебаването във вечността и правилността на родовите канони, защото спазването им не му е донесло щастие или удовлетворение от живота.
Трагизмът на героя е в неговото постоянно лутане между ценностите на рода и личността, в невъзможността да избере между отмъщението и прошката, да разграничи доброто от злото. Оказва се, че това, което е добро за общността, е зло за личността. Духовното страдание, което става същност на Рамадан през годините, го отдалечава от рода и го прави индивидуална личност. Той постига мъдростта и смирението с времето, но остават въпросите, които мъчат и разпъват душата му. С идеята за неразрешимостта на сложната житейска ситуация започва и завършва разказът: „Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се забърза.” Възелът на съдбата събира в едно представите за добро и зло, за дълг и щастие, за любов и омраза. Родовият свят е прост и еднозначен, строго подреден и неизменен, но светът на личността е изтъкан от противоречия и съмнения. Разколебаната вяра на човека в правилността на родовата традиция ражда конфликт в душата на Рамадан, който го мъчи до края: „На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана.” Вечното дирене поражда страданието, неувереността и усещането за пропилян живот. Героят е достигнал несъзнателно до главното - за пълнотата на човешкото съществуване е важно постигането на личното щастие и съхраняването на любовта.
В разказа „Дервишово семе”, както и в целия цикъл „Диви разкази”, Николай Хайтов поставя непреходните теми за драматичното търсене на правилния път в живота, за обвързаността между лична съдба и родова традиция, за силата на любовта и съхраняване на духовните ценности. В света на патриархалната нравственост е неосъществимо индивидуалното щастие, но в съзнанието на читателя остава завинаги картината на един далечен свят на силни личности, в който съществуват в едно нравствена чистота, романтика, духовна сила и извисеност, чувство за дълг, любов и омраза.
SmilezZz
04-22-2010, 09:48
Човекът и родът в разказа "Дервишово семе"
Разказът поставя сериозни въпроси, свързани с ценностите на рода и формиране етичния свят на индивида. Противоречието между законите на рода и утвърждаването наличността пораждат драмата в творбата.
Началото на разказа е непринудено, но директно е навлизането в сложността на проблемите: „Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза!” Постепенно, чрез разказ в първо лице единствено число, читателят опознава неписаните родови закони и вписването на човека в тях. Продължаването на рода е най-голямото призвание на индивида. Старейшината (дядото на Рамадан) е загрижен да не пресъхне неговия родов корен. Героят разказвач живее със „стар бубайка и с баба”. Останал е като единствен представител на Асан-Дервишовия род. В неговата малка затворена общност ежедневието, битът са поделени между мъжа и жената. Нуждата от стопанка на къщата („на баба дясната ръка се вдърви”) е втората причина старейшината да вземе решение - ненавършилият четиринадесет години Рамадан да бъде оженен. За такова важно и съдбовно събитие не се иска мнението на младия човек. Рамадан е лишен от правото на лична позиция, от правото да изповяда чувствата си. Неговата съдба и бъдеще са в ръцете на старейшината. Ушити са му „вапцани потури, с капаци и гайтани”. Той вече е включен в обществото, но светът на неговата индивидуалност е нарушен. „Дуалите бият, казаните с месото врат, а пък аз още не зная коя ще ми дойде за невеста.” Едва вечерта Рамадан разбира коя е избраницата за негова съпруга. Притеснението да не наруши родовите - традиции е заменено с възторг, изненада, възхищение: „мислех, че ми е докарал стар бубайко някое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива! ”
Двамата млади са житейски неопитни. Душевните трепети пред непознатото се заменят с естествената потребност - играта. Младоженците-деца играят на пумпал. В тази тяхна игра постепенно съзрява любовта им: „Докато се развивахме със Силвина и побивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се навивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.”
На родовата традиция се противопоставят естествените биологични закони. Искреността и невинността на съпрузите-деца не продължават рода. Поясът, с който играят на пумпал, е сам по себе си ритуален елемент, материално изражение на обредно обричане. Любовта няма физически израз, в който се крие тайнството на брака. Рамадан и Силвина бавно вървят към своето съзряване, което е много красиво. Тяхната любов е светла, съгряваща.Силвина, с красотата си, със своята пъргавост и младост, променя дома, променя дните на Рамадан: „...старата ни къща бе огряла като слънце”, „засмели се бяха гредите й”, ... „а пък джамчето на одаята пламнеше, бършеше по три пъти на ден.” Физическата й красота превръща живота му в мъчително очакване на среща с нея. В нощта се ражда просветлението и биологичното съзряване. Тези мигове на общуване б миналото на разказвача са съгрети от светла обич и преклонение пред хубостта. Те докосват най-нежната и ранима част в човешката душа.
Братята обаче вземат насила Силвина от дома на Рамадан, защото могат още веднъж да я продадат („разбрали, че си е още мома”). Отнемането на невестата е кръвна обида, която изисква отмъщение. И това е първото решение на Рамадан. Неговият дядо има друго мнение - внукът трябва да продължи Дервишовия род. В търсенето на кръвно отмъщение той може да загине. Законите на малката затворена общност отново се намесват. Младият герой няма право на лично отмъщение, преди да е изпълнил родовия дълг. Неговите чувства на обида трябва да бъдат скрити дълбоко в душата: „На сутринта дядо доведе ходжата и ме заклеха: да не се беся, да не се давя в реката.” Но любовта в душата е стихия, която преминава в огън, огънят - в треска. Омразата към Руфат изпепелява душата му и го подпира като слама в чучело. Обичната Силвина е заменена от братята си Реджеп и Юмер за „два пърча (...), с два големи чана на вратовете им окачени”. Те променят закона за човешкия дълг и дадената дума. Хуманното в родовите ценности е разколебано. Авторът показва как примитивната оценка на човешките стойности влиза в противоречие с индивидуалните чувства на героя. Благодарение на тях той преосмисля родовите традиции, моралните си задължения към обикновените неща, учи се на смиреност и търпение.
Посегнато е и на красотата на Силвина, запленила Руфат. Тя е прекършена. Дивото, инстинктивното надделява над преклонението пред хубостта („.... очите й не можеше да видя, но главата й висеше като прекършена... Тоя я хващаше за главата, подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше...”). В такива моменти у Рамадан надделява тъмното начало, злото. То го измъчва и рисува зловещи образи на отмъщение в съзнанието му. Огънят изцежда жизнената енергия, злото бавно отнема силата („треска ме затресе и се разболях”).
Спасяването на рода е първата грижа на Асан Дервишов. Постепенно тази отговорност осмисля и самият герой. Билките на Айше от Триград смекчават страданието и мисълта за мъст. Грешката е видяна, оценена („поомекна и в душата ми”). Рамадан е наново оженен, вече готов според биологичните закони („появиха се по лицето ми и мустаци, и брада ”).
Родовата общност не обсъжда проблемите на индивида. Асан Дервишов, старейшината, умира на третия ден след раждането на внучето му. Числото три символизира приемствената връзка между раждането, живота и смъртта, вечния кръговрат в природата. Кръгът около Рамадан се затваря („...а на моите ръце остави и детето, и Жената, и Руфатя”), но именно в него индивидът се усъвършенства. Омразата отстъпва все повече на заден план, за да даде място на любовта, която твори добро. Желанието за убийство на смъртния Враг е заменено с грижи към болния Руфат. Но тези грижи са плод не на човеколюбие (той продължава да го мрази), а на обичта му към Силвина. Тя облагородява, тя осмисля човешкото му съществуване. И тази обич го крепи заедно с надеждата да „прекрачи” цяла камара от деца, жена, внуци и да се върне към първата си любов.
Връщането към света на спомените е мъчително. Изповедната форма е свързана със себепреценката и е навлизане в интимния, сакрален свят на индивида. Изповедта е поглед към космоса на човека и тя винаги събужда съпричастност у читателя.
Поставената проблематика в разказа „Дервишово семе” ни връща към привидно отдалечени светове, в които се оглежда човешката ни същност.