bratignat
04-23-2010, 20:10
Това е доста стар мой разказ, доста детски, но все пак на моменти става.
Отворих вратата с голяма несигурност. Имах поглед върху нещата, бях изчел цялата издадена и неиздадена литература по въпроса, включително и произтичащите от него отговори. Но емпиричния опит винаги е от значение.
Поставих десния си крак далеч от педалите. Левият - внимателно положих до съединителя. С лявата ръка обхванах дръжката на вратата притегляйки я с неотработено движение и прилежащите от това звукови ефекти.
За радост инструкторът ми се оказа човек на място - без да ме познава поздрави всичките ми роднини по женска линия. Обясних му, че част от тях дори не познавам, не всеки има леля...
Скоро емоционалното му озарение попремина, дори взе да ми се извинява, за поздравите явно се беше притеснил, от дефицитът на леля в родът ми. А разправят, че инструкторите били случайни хора!
- Приятно ми е, Сена се казвам. – първи опит за разчупване на ледената шапкa от моя страна.
- Аз, пък съм Фелипе Маса. - вика ми той.
- Имате нещо испанско ли? – обхвана ме жив интерес. Не познавам достатъчно страната на Сеат и невротизираните мъжки крави, но испанските любовни балади разбиват кошера в гърдите ми, в резултат, на което мед ми капе на душата. Често и по пода...
- Не се лигави, ами си кажи истинското име и ми дай личната карта! – може би не съм изчистил добре ушният хумус насъбрал се в органите за прихващане на звукови сигнали, ала ми се стори, че гласът на инструктора е на леко изнервен човек.
- Ъ, значи вие сте от посветените? Истинското ми име е "Дърпачат на бизонени опашки". Мисля, че мога да разчитам на вашата деликатност... – нямах представа, че и той, като мен е част от тайното крило на "Армията за освобождение на Чароките, Апачите, Шаените и Седемте Кордилерски племена, пазещи планинските проходите на Сиера Невада" – "АОЧАШСКППППСН". Светът действително е едно глобално индианско племе!
- Ти май си много учен, сигурно и жълта книжка имаш? – това се казва обслужване! Дори ти дигат личното самочувствие, все пак в правилника, пише, че "хората без самoчуствие, изморените, инвалидите, и такива със съдържание на алкохол в кръвта, могат да бъдат опасни за движението." Въпреки, че покривах само едно изискване се чувствах една идея по-ерудиран.
- И вие ли имате онова издание на "Фауст", с жълта корица и графики на самия Франц Щафен? – светът е невероятно място, в което можеш да откриеш красота и прецизност навсякъде. Нищо не е такова каквото изглежда – инструкторът ми прилича на самоходно буре с домашна ракия и удавен в чалга радиоприемник . Но ето, че всъщност бе пропит от идеите на Гьоте! Може и да бе просмукан. А аз на нищо не приличам, но знам това онова за пътищара и автомобилите. Най-вече за тарифите на околомръсното. Все още имам много да са уча...
- Пали колата, стига си говорил глупости. Нали знаеш как? –професионалистът си личи по мозъкът на костите. Или май беше до мозъкът, не съм сигурен – доловил симпатия породила се между нас от началото, инструкторът бе по бащински строг и по чичовски зъл.
- Знам, знам. Това го мога! – увлечен, като малко дете от магията на пиратки, заявявам. Излязох от автомобила и отидох до предния капак. Заяждаше, не се отваряше, затова извадих щикът, който свих от дядо. Ламарината нямаше шанс пред титан-волфрамовата сплав на острието ми. Открехнах капакът и пред очите ми изплува магията на затопления, като скут на етиопка – двигател. Като профи, бързо открих пипетата за измерване на маслото. Отместих я и метнах на мястото й запалената клечка. Сякаш атомна гъба освети мирогледът ми. Двигателя забоботи припряно, заблуден, че е Форд Мустанг 1968, когато бе Опел Вектра. Така е, само трябва да знаеш как да се отнасяш с магаретата и те се превръщат в буйни жребци, притаили копита под капака...
Запътих се към шофьорското място. Явно контрастът между саждите и споменът за мен в главата на инструктора бе силен. В началото се отдръпна, сякаш съм самия Зевс. Тате казва, че съм, като Аполон, но това е когато очите ми не са червени от недоспиване, а сини и косите ми не са подстригани, а свободно виещи се филизи на магнитните-силови линии.
- Готово! – казах, без да съм лишен от ентусиазма на аматьора.
- Потегляй. Десният крак на амбриажа, левият на газта. Отпускаш амбриажа и едновременно леко натискаш газта. Ясно?
- Ясно като летен ден във Помпано Бийч! – стъпих здраво на газта, нека види Инструктора, какво се казва талант!
- Внимавай! – извика вцепенен той. Пред нас човек, образно казано се печеше на скара. Макар да съм съм със свободни възгледи, мисля, че мястото на белите решетки от барбекю е в двора, не на улицата. Инструкторът бе объркан, сигурно са в отбор по синхронно вцепенение с пешеходецът. Постоянно крещеше нещо за някаква зебра. Огледах се, но дори хипопотам не забелязах. Само в един момент колата подскочи, но аз запазих самообладание – т.е. обладавах се сам. Знаех, че е спящ полицай. За жалост, колата започна да поднася, погледнах в огледалото – кървави следи! Винаги съм мислел, че гумите са пълни с атмосферен въздух. Открих тъмната страна на автомобилизма...
Инструкторът предцени, че новите философски положения, които усвоих този ден са напълно достатъчни, като за начало. Помоли ме да преусмисля, дали искам наистина да управлявам МПС. Магия струеше от този, човек, бе като библейски мъдрец.
Няколко дни по-късно си уговорих час при него. Шофирането ме променяше, чувствах се различно. Но делириумът ме превземаше, простирайки студените си пипала по тялото ми. Трябваше да дам газ, иначе щях да се побъркам!
- Здравей, днес ще ти покажа алтернативен начин за запалване на автомобила. – подскочих от радост – май снабдих инструкторът с шибедах... – Пъхаш това в тази дупка и завърташ. – не без неудобство, каза той. Нямаше как, изчервих се, възпитанието ми е такова, че не се навивам лесно да пъхам различни работи в тъмни дупки.
Двигателя изръмжа. Пропускам нещо, нали двигателят е съставен от сбруи и магарета, а при по-скъпите модели – коне и копита. Ах, необхватен е светът на техниката! Нещо присветна в огледалото за задно виждане – кичур от косата ми се е изрусил. Вече съм не само умен, но и красив! Но много хубаво не е на хубаво. Освен ако не е знойна индианка, но да не се отплесвам...
- А така. Виждаш ли, че не е трудно, да се управлява пътно превозно средство? – с бащинска гордост говореше инструкторът и аха, да потече върху панорамното стъкло мед. Както знаем, медът върви с маслото, а маслото е потенциална опасност на пътя!
- Сега завий от тук, ще се поупражняваме в извънградско шофиране.
- И вие ли сте новак в извънградско шофиране?
- Ти ще се запознаеш! – магаретата под капака бяха гладни, автомобилът безмилостно поглъщаше непресечената линия. В началото инструктора ми крещеше, даже посегна към кормилната уредба. Но с отработено движение го поразих в мандибулярния нерв – когато човек шофира и боговете трябва да мълчат...
След няколко минута си дойде в съзнание. Изглеждаше някак унил, сякаш е на предела на силите си, пред Райските врати. Липсваше му живецът, адреналинът, както е модно да се казва във ваши дни. Почуствах се отговорен за емоционалното му състояние. Имаше нужда от адреналинища и аз щях да му ги дам.
- Шефе – казах му на автомобилен жаргон – Скивай как потеглям на 5та! – дали заради продължителна депресия или страх формиран в детските години предизвикван от големи числа - затвори очи. Смени няколко пъти цветът на кожата си, което изобщо не ме притесни - израснал съм в "мултикултурна" среда. Хлебарки, хлебари, дроздофили и други еко представители. Да имитира хамелеон, бе начинът на Инструкторът да избяга от реалността. А тя се засилваше срещу нас персонифицирана в задницата на цистерна. За щастие имам невероятно бързи реакции, престроих се в съседната лента. Не мога да се оплача от асфалта, от маркировката също, този път не бяха спестили от боята и линията бе непрекъсната. Сякаш шофирах по европчански път. Но не си представяйте утопията на автомобилистите – път прав, като бедро на манекенка, някъде в сърцето на Сахара. Пълно бе, с невъзпитани автомобилисти, всичките каращи в насрещното платно. Трябва смелост, за да покажеш на света, коя е правилната лента...
Инструкторът разбра, че няма нищо страшно в пътуването с автомобил. Всяко чудо за три дни – пред мен изневиделица изскочи транспарант с надпис "Рали София", но не исках да свалям от 250 на 230, само за да разгледам флоралните знаци и допълнителната информация – имам един астрономически час кормуване, смятам да изстискам всичко от него, даже антифризът!
Завоите не бяха от най-лесните – детелината на околомръсното. Бе пълно със зяпачи. Ясно, майка ми се е обадила на всичките си познати, да се похвали, че Сена тръгва на шофьорски. Съдба!
Центростремителните сили ме теглеха в неблагоприятна посока. Затова поех по-големият радиус на завоя. Някой ми удари огледалото за задно виждане и изцапа колата с вътрешни секрети. Но състезателния дух в мен надделя, над желанието за саморазправа и нанасяне на средни физически подобрения. Друг път! Слава имам да постигам!
- Но какво виждат очите ми, здрави зрители – състезател с номер "У", се е включил по-късо в надпреварата. За жалост не откривам името му в списъкът си, но имайки предвид как смалява дистанцията е фигура в състезателния бизнес! – леле, явно някой е разпространил клиповете , на които изпреварвам по нанагорнище джип с велосипед. Ех слава, ех тежест на короната!
Скоро застигам тунингован Вартбург модел 88 ма. И двата му такта заглушават моите 4. Разбрах, къде отиват бракуваните двигатели от Миг 17.
Впечатление ми направи ауспухът, от който излизаше тежка пара. Толкова тежка, че деформираше асфалта под нея. На покривът на вартбурга бе окачена топка, която намаляваше иначе страхотните му аеродинамически показатели. Умът ми трескаво работеше, каква бе тази топка? Целият ми живот се въртеше около топките. Нещо незнайно, по-силно от мен, винаги ме е привличало в заоблеността. Обожавам супа топчета, Венера Милотска...Тогава осъзнах тайната (не на топките, а на вартбурга) – бе на радиационна тяга, един подвижен реактор!
Изравних се с водача на адската машина. Хвърли ми поглед изълнен със смелост и ненавист. Не му отстъпвах - противопоставих му моя - изпълнен с недоумение...Последното, което си спомням бе че дръпна, някаква ръчка и много светлина. Започнах да се чудя дали не умирам, като Гьоте. Асфалтът пред мен се стопи. Това не може да уплаши професионалист като мен. Вече владеех "Първи принцип за заобикаляне на дупките". Наложи се в полеви условия да дефинирам аксиомата за прелитане на дупки : "ако не можеш да прескочиш препиядствие прегази го". Умът ми работеше, като двигател на Заска. Така, че дефинирах втора аксиома: "ако не можеш да прегазиш нещо прелети над него". Неусетно замислих и трета аксиома, за късмет, но лош: "ако не можеш да прелетиш нещо – здравата си го загазил". Реших да карам на 2 - аксиома, поне докато не усетих здравото сцепление с асфалта.
Инструкторът ми изглеждаше, ни жив ни умрял. Много несериозна позиция за човек на неговата възраст. Ускорих, стремейки се да катализирам ситуацията – ако ще мре да мре, ако му се живее – да си живее. Пътят изтъня като вълнена нишка започната от молец. Сякаш караш колело в аеродинамичен тунел, но някой друг върти педалите.
В един момент в страни мернах бяло петно, заради скороста, не успях да му обърна внимание. Не след дълго в огледалото забелязах сирени. Първоначално ми хрумна да спра, но скоро си спомних митът за Одисей и спътниците му. Аз бях лесен – щях да издържа, но инструкторът щеше да клъвне и после - завинаги на островът на Калипсо. Нямах вяра на сирените, нито на сирената от козе мляко. Ускорявах уверено. Ала сирените се приближаваха все повече. Въртяха се в неистово желание да ме имат върху покрива на автомобила. Благодарих се, че съм учил латински навремето – разчетох надписът Police. А даже и малките сардинчета знаят, че Police идва от латинското politia – гражданска администрация. Нямах време да се занимавам с администрация от какъвто и да е вид, пък и се имам за първия селянин. Затова погледнах към скоростния лост - 5 скорост. Дръпнах ръчката назад към скорост "R" – това трябва да е ракетна, от rocket – логично е, все пак. Двигателят издаде странен звук, задавен, направо асматичен. Автомобилът се завъртя, ала аз не изгубих и за миг самообладаването си – завъртях геврекът (при това без да отхвапвам каквото й да било от него), но автомобилът се движеше равно закъснително, докато не спря. Насмалко да се разплача, че спирам прекалено рано, но бързо се досетих, че все още се движа, поне ако взема Слънцето за отправно тяло. За жалост облачността беше три ката, на езика на метеролозите – 3 слойна (разбира се в случай, че езиците им не са обложени), а и слънцето имаше едно тяло, не като някоя стройна девойка. Така взех за отправна точка центърът на Млечния път. Толкова е голям, че 1-2 градуса, при тези разстояния, няма да са фатални. Да не сме някакви педиатри или педанти, я?
- Сержант Големоглобов. – поздрави ме администраторът на цивилните. Не много висок, не много строен, но за това пък доста окръжен в коремната област.
- Станала е някаква грешка, не се казвам Сержант Големоглобов. –изразих съмнение относно българската транскрипция на името си.
- Това ми е ясно, като те гледам, как караш, мога да допусна че се казваш Сена! – някак строго ми рече той.
- Точно, така, да не познавате родителите ми? Пък и това си е пилотаж... – опитах се да открия допирни точки, естествено не във физически смисъл.
- Какво, с родителите ли си, ли ще ме плашиш? Имаш такова нарушение, дето ако ще майка ти да е французойка, а баща ти страшен добруджанин, няма да те спасят. Скапа ни радара – чисто нов, германски, механичен– засича до 400 километра в час. Днес му беше първия ден, очевидно и последен. Изгоря ни и акумулаторът, а двигателната ос се стопи от ефекта на динамо създаден от радара. Лична карта!
- Лична карта. – повторих хипнотизирано.
- Лична карта!
- Е, лична карта! – какво ли искаше, да локализира границата ми на търпение?
- Бе, дай си личната карта!
- Ти нямаш ли си? – сепнах се, не бе редно да взимат картата ми. Нали затова е лична, за да си е в мен? - Няма пък!
Тези цивилни администратори се оказаха изключително нетактични, почти невъзпитани. Изцапаха ми пръстите с някакъв лак, след което ме накараха да омърсявам бели листове. Какво екологично унижение за душата! Ала не можеха да пречупят каления ми в битки дух (аз съм Шопландския боец, но това за безсмъртието, е художествена безмислица. И не се казвам Дънкан MCлауд). След това ме накараха да разкажа накратко как съм кормувал. Момче съм и поразкрасих малко истерията. Поувеличих километрите, как съм взимал завоите, но от композиционна гледна точка сюжетът беше бижу. След което някаква униформена жена ме бутна в тъмна стаичка. Да си призная изплаших се. Не съм от онези момчета, дето се събличат в присъствието на друг, така де – гледането е с пари. Освен ако не сте симпатична и егенето ви не е определено и нямате лещникови очи...
След няколко дни ме изкараха от тъмната стаичка. Но ми казаха, че ще шофирам автомобил "на куково лято". Сега съм записъл курс във Виенския психологичен диспансер "Зигмунд Фройд", готвя се за лудото лято, когато отново ще шофирам. Трябва да разбираме по-добре проблемите на беззащитните луди и не толкова луди пешеходци, имащи смелостта да излязат на платното или в тротоарна близост до него. Дните на веселие и безоблачни дни се задават с изсушаваща сила. Чувал съм от баба ми, че преди 56 поколения, сме имали някаква жилка от Перник. А това може да значи само едно – мога да стана пилот от формула 1! Разбира се, знам, че още има какво да науча, особено от невротичната терминология. За това за сега ще се задоволя само с NASCAR!
Дайтона – дръж се, шопски профил те гази!
Отворих вратата с голяма несигурност. Имах поглед върху нещата, бях изчел цялата издадена и неиздадена литература по въпроса, включително и произтичащите от него отговори. Но емпиричния опит винаги е от значение.
Поставих десния си крак далеч от педалите. Левият - внимателно положих до съединителя. С лявата ръка обхванах дръжката на вратата притегляйки я с неотработено движение и прилежащите от това звукови ефекти.
За радост инструкторът ми се оказа човек на място - без да ме познава поздрави всичките ми роднини по женска линия. Обясних му, че част от тях дори не познавам, не всеки има леля...
Скоро емоционалното му озарение попремина, дори взе да ми се извинява, за поздравите явно се беше притеснил, от дефицитът на леля в родът ми. А разправят, че инструкторите били случайни хора!
- Приятно ми е, Сена се казвам. – първи опит за разчупване на ледената шапкa от моя страна.
- Аз, пък съм Фелипе Маса. - вика ми той.
- Имате нещо испанско ли? – обхвана ме жив интерес. Не познавам достатъчно страната на Сеат и невротизираните мъжки крави, но испанските любовни балади разбиват кошера в гърдите ми, в резултат, на което мед ми капе на душата. Често и по пода...
- Не се лигави, ами си кажи истинското име и ми дай личната карта! – може би не съм изчистил добре ушният хумус насъбрал се в органите за прихващане на звукови сигнали, ала ми се стори, че гласът на инструктора е на леко изнервен човек.
- Ъ, значи вие сте от посветените? Истинското ми име е "Дърпачат на бизонени опашки". Мисля, че мога да разчитам на вашата деликатност... – нямах представа, че и той, като мен е част от тайното крило на "Армията за освобождение на Чароките, Апачите, Шаените и Седемте Кордилерски племена, пазещи планинските проходите на Сиера Невада" – "АОЧАШСКППППСН". Светът действително е едно глобално индианско племе!
- Ти май си много учен, сигурно и жълта книжка имаш? – това се казва обслужване! Дори ти дигат личното самочувствие, все пак в правилника, пише, че "хората без самoчуствие, изморените, инвалидите, и такива със съдържание на алкохол в кръвта, могат да бъдат опасни за движението." Въпреки, че покривах само едно изискване се чувствах една идея по-ерудиран.
- И вие ли имате онова издание на "Фауст", с жълта корица и графики на самия Франц Щафен? – светът е невероятно място, в което можеш да откриеш красота и прецизност навсякъде. Нищо не е такова каквото изглежда – инструкторът ми прилича на самоходно буре с домашна ракия и удавен в чалга радиоприемник . Но ето, че всъщност бе пропит от идеите на Гьоте! Може и да бе просмукан. А аз на нищо не приличам, но знам това онова за пътищара и автомобилите. Най-вече за тарифите на околомръсното. Все още имам много да са уча...
- Пали колата, стига си говорил глупости. Нали знаеш как? –професионалистът си личи по мозъкът на костите. Или май беше до мозъкът, не съм сигурен – доловил симпатия породила се между нас от началото, инструкторът бе по бащински строг и по чичовски зъл.
- Знам, знам. Това го мога! – увлечен, като малко дете от магията на пиратки, заявявам. Излязох от автомобила и отидох до предния капак. Заяждаше, не се отваряше, затова извадих щикът, който свих от дядо. Ламарината нямаше шанс пред титан-волфрамовата сплав на острието ми. Открехнах капакът и пред очите ми изплува магията на затопления, като скут на етиопка – двигател. Като профи, бързо открих пипетата за измерване на маслото. Отместих я и метнах на мястото й запалената клечка. Сякаш атомна гъба освети мирогледът ми. Двигателя забоботи припряно, заблуден, че е Форд Мустанг 1968, когато бе Опел Вектра. Така е, само трябва да знаеш как да се отнасяш с магаретата и те се превръщат в буйни жребци, притаили копита под капака...
Запътих се към шофьорското място. Явно контрастът между саждите и споменът за мен в главата на инструктора бе силен. В началото се отдръпна, сякаш съм самия Зевс. Тате казва, че съм, като Аполон, но това е когато очите ми не са червени от недоспиване, а сини и косите ми не са подстригани, а свободно виещи се филизи на магнитните-силови линии.
- Готово! – казах, без да съм лишен от ентусиазма на аматьора.
- Потегляй. Десният крак на амбриажа, левият на газта. Отпускаш амбриажа и едновременно леко натискаш газта. Ясно?
- Ясно като летен ден във Помпано Бийч! – стъпих здраво на газта, нека види Инструктора, какво се казва талант!
- Внимавай! – извика вцепенен той. Пред нас човек, образно казано се печеше на скара. Макар да съм съм със свободни възгледи, мисля, че мястото на белите решетки от барбекю е в двора, не на улицата. Инструкторът бе объркан, сигурно са в отбор по синхронно вцепенение с пешеходецът. Постоянно крещеше нещо за някаква зебра. Огледах се, но дори хипопотам не забелязах. Само в един момент колата подскочи, но аз запазих самообладание – т.е. обладавах се сам. Знаех, че е спящ полицай. За жалост, колата започна да поднася, погледнах в огледалото – кървави следи! Винаги съм мислел, че гумите са пълни с атмосферен въздух. Открих тъмната страна на автомобилизма...
Инструкторът предцени, че новите философски положения, които усвоих този ден са напълно достатъчни, като за начало. Помоли ме да преусмисля, дали искам наистина да управлявам МПС. Магия струеше от този, човек, бе като библейски мъдрец.
Няколко дни по-късно си уговорих час при него. Шофирането ме променяше, чувствах се различно. Но делириумът ме превземаше, простирайки студените си пипала по тялото ми. Трябваше да дам газ, иначе щях да се побъркам!
- Здравей, днес ще ти покажа алтернативен начин за запалване на автомобила. – подскочих от радост – май снабдих инструкторът с шибедах... – Пъхаш това в тази дупка и завърташ. – не без неудобство, каза той. Нямаше как, изчервих се, възпитанието ми е такова, че не се навивам лесно да пъхам различни работи в тъмни дупки.
Двигателя изръмжа. Пропускам нещо, нали двигателят е съставен от сбруи и магарета, а при по-скъпите модели – коне и копита. Ах, необхватен е светът на техниката! Нещо присветна в огледалото за задно виждане – кичур от косата ми се е изрусил. Вече съм не само умен, но и красив! Но много хубаво не е на хубаво. Освен ако не е знойна индианка, но да не се отплесвам...
- А така. Виждаш ли, че не е трудно, да се управлява пътно превозно средство? – с бащинска гордост говореше инструкторът и аха, да потече върху панорамното стъкло мед. Както знаем, медът върви с маслото, а маслото е потенциална опасност на пътя!
- Сега завий от тук, ще се поупражняваме в извънградско шофиране.
- И вие ли сте новак в извънградско шофиране?
- Ти ще се запознаеш! – магаретата под капака бяха гладни, автомобилът безмилостно поглъщаше непресечената линия. В началото инструктора ми крещеше, даже посегна към кормилната уредба. Но с отработено движение го поразих в мандибулярния нерв – когато човек шофира и боговете трябва да мълчат...
След няколко минута си дойде в съзнание. Изглеждаше някак унил, сякаш е на предела на силите си, пред Райските врати. Липсваше му живецът, адреналинът, както е модно да се казва във ваши дни. Почуствах се отговорен за емоционалното му състояние. Имаше нужда от адреналинища и аз щях да му ги дам.
- Шефе – казах му на автомобилен жаргон – Скивай как потеглям на 5та! – дали заради продължителна депресия или страх формиран в детските години предизвикван от големи числа - затвори очи. Смени няколко пъти цветът на кожата си, което изобщо не ме притесни - израснал съм в "мултикултурна" среда. Хлебарки, хлебари, дроздофили и други еко представители. Да имитира хамелеон, бе начинът на Инструкторът да избяга от реалността. А тя се засилваше срещу нас персонифицирана в задницата на цистерна. За щастие имам невероятно бързи реакции, престроих се в съседната лента. Не мога да се оплача от асфалта, от маркировката също, този път не бяха спестили от боята и линията бе непрекъсната. Сякаш шофирах по европчански път. Но не си представяйте утопията на автомобилистите – път прав, като бедро на манекенка, някъде в сърцето на Сахара. Пълно бе, с невъзпитани автомобилисти, всичките каращи в насрещното платно. Трябва смелост, за да покажеш на света, коя е правилната лента...
Инструкторът разбра, че няма нищо страшно в пътуването с автомобил. Всяко чудо за три дни – пред мен изневиделица изскочи транспарант с надпис "Рали София", но не исках да свалям от 250 на 230, само за да разгледам флоралните знаци и допълнителната информация – имам един астрономически час кормуване, смятам да изстискам всичко от него, даже антифризът!
Завоите не бяха от най-лесните – детелината на околомръсното. Бе пълно със зяпачи. Ясно, майка ми се е обадила на всичките си познати, да се похвали, че Сена тръгва на шофьорски. Съдба!
Центростремителните сили ме теглеха в неблагоприятна посока. Затова поех по-големият радиус на завоя. Някой ми удари огледалото за задно виждане и изцапа колата с вътрешни секрети. Но състезателния дух в мен надделя, над желанието за саморазправа и нанасяне на средни физически подобрения. Друг път! Слава имам да постигам!
- Но какво виждат очите ми, здрави зрители – състезател с номер "У", се е включил по-късо в надпреварата. За жалост не откривам името му в списъкът си, но имайки предвид как смалява дистанцията е фигура в състезателния бизнес! – леле, явно някой е разпространил клиповете , на които изпреварвам по нанагорнище джип с велосипед. Ех слава, ех тежест на короната!
Скоро застигам тунингован Вартбург модел 88 ма. И двата му такта заглушават моите 4. Разбрах, къде отиват бракуваните двигатели от Миг 17.
Впечатление ми направи ауспухът, от който излизаше тежка пара. Толкова тежка, че деформираше асфалта под нея. На покривът на вартбурга бе окачена топка, която намаляваше иначе страхотните му аеродинамически показатели. Умът ми трескаво работеше, каква бе тази топка? Целият ми живот се въртеше около топките. Нещо незнайно, по-силно от мен, винаги ме е привличало в заоблеността. Обожавам супа топчета, Венера Милотска...Тогава осъзнах тайната (не на топките, а на вартбурга) – бе на радиационна тяга, един подвижен реактор!
Изравних се с водача на адската машина. Хвърли ми поглед изълнен със смелост и ненавист. Не му отстъпвах - противопоставих му моя - изпълнен с недоумение...Последното, което си спомням бе че дръпна, някаква ръчка и много светлина. Започнах да се чудя дали не умирам, като Гьоте. Асфалтът пред мен се стопи. Това не може да уплаши професионалист като мен. Вече владеех "Първи принцип за заобикаляне на дупките". Наложи се в полеви условия да дефинирам аксиомата за прелитане на дупки : "ако не можеш да прескочиш препиядствие прегази го". Умът ми работеше, като двигател на Заска. Така, че дефинирах втора аксиома: "ако не можеш да прегазиш нещо прелети над него". Неусетно замислих и трета аксиома, за късмет, но лош: "ако не можеш да прелетиш нещо – здравата си го загазил". Реших да карам на 2 - аксиома, поне докато не усетих здравото сцепление с асфалта.
Инструкторът ми изглеждаше, ни жив ни умрял. Много несериозна позиция за човек на неговата възраст. Ускорих, стремейки се да катализирам ситуацията – ако ще мре да мре, ако му се живее – да си живее. Пътят изтъня като вълнена нишка започната от молец. Сякаш караш колело в аеродинамичен тунел, но някой друг върти педалите.
В един момент в страни мернах бяло петно, заради скороста, не успях да му обърна внимание. Не след дълго в огледалото забелязах сирени. Първоначално ми хрумна да спра, но скоро си спомних митът за Одисей и спътниците му. Аз бях лесен – щях да издържа, но инструкторът щеше да клъвне и после - завинаги на островът на Калипсо. Нямах вяра на сирените, нито на сирената от козе мляко. Ускорявах уверено. Ала сирените се приближаваха все повече. Въртяха се в неистово желание да ме имат върху покрива на автомобила. Благодарих се, че съм учил латински навремето – разчетох надписът Police. А даже и малките сардинчета знаят, че Police идва от латинското politia – гражданска администрация. Нямах време да се занимавам с администрация от какъвто и да е вид, пък и се имам за първия селянин. Затова погледнах към скоростния лост - 5 скорост. Дръпнах ръчката назад към скорост "R" – това трябва да е ракетна, от rocket – логично е, все пак. Двигателят издаде странен звук, задавен, направо асматичен. Автомобилът се завъртя, ала аз не изгубих и за миг самообладаването си – завъртях геврекът (при това без да отхвапвам каквото й да било от него), но автомобилът се движеше равно закъснително, докато не спря. Насмалко да се разплача, че спирам прекалено рано, но бързо се досетих, че все още се движа, поне ако взема Слънцето за отправно тяло. За жалост облачността беше три ката, на езика на метеролозите – 3 слойна (разбира се в случай, че езиците им не са обложени), а и слънцето имаше едно тяло, не като някоя стройна девойка. Така взех за отправна точка центърът на Млечния път. Толкова е голям, че 1-2 градуса, при тези разстояния, няма да са фатални. Да не сме някакви педиатри или педанти, я?
- Сержант Големоглобов. – поздрави ме администраторът на цивилните. Не много висок, не много строен, но за това пък доста окръжен в коремната област.
- Станала е някаква грешка, не се казвам Сержант Големоглобов. –изразих съмнение относно българската транскрипция на името си.
- Това ми е ясно, като те гледам, как караш, мога да допусна че се казваш Сена! – някак строго ми рече той.
- Точно, така, да не познавате родителите ми? Пък и това си е пилотаж... – опитах се да открия допирни точки, естествено не във физически смисъл.
- Какво, с родителите ли си, ли ще ме плашиш? Имаш такова нарушение, дето ако ще майка ти да е французойка, а баща ти страшен добруджанин, няма да те спасят. Скапа ни радара – чисто нов, германски, механичен– засича до 400 километра в час. Днес му беше първия ден, очевидно и последен. Изгоря ни и акумулаторът, а двигателната ос се стопи от ефекта на динамо създаден от радара. Лична карта!
- Лична карта. – повторих хипнотизирано.
- Лична карта!
- Е, лична карта! – какво ли искаше, да локализира границата ми на търпение?
- Бе, дай си личната карта!
- Ти нямаш ли си? – сепнах се, не бе редно да взимат картата ми. Нали затова е лична, за да си е в мен? - Няма пък!
Тези цивилни администратори се оказаха изключително нетактични, почти невъзпитани. Изцапаха ми пръстите с някакъв лак, след което ме накараха да омърсявам бели листове. Какво екологично унижение за душата! Ала не можеха да пречупят каления ми в битки дух (аз съм Шопландския боец, но това за безсмъртието, е художествена безмислица. И не се казвам Дънкан MCлауд). След това ме накараха да разкажа накратко как съм кормувал. Момче съм и поразкрасих малко истерията. Поувеличих километрите, как съм взимал завоите, но от композиционна гледна точка сюжетът беше бижу. След което някаква униформена жена ме бутна в тъмна стаичка. Да си призная изплаших се. Не съм от онези момчета, дето се събличат в присъствието на друг, така де – гледането е с пари. Освен ако не сте симпатична и егенето ви не е определено и нямате лещникови очи...
След няколко дни ме изкараха от тъмната стаичка. Но ми казаха, че ще шофирам автомобил "на куково лято". Сега съм записъл курс във Виенския психологичен диспансер "Зигмунд Фройд", готвя се за лудото лято, когато отново ще шофирам. Трябва да разбираме по-добре проблемите на беззащитните луди и не толкова луди пешеходци, имащи смелостта да излязат на платното или в тротоарна близост до него. Дните на веселие и безоблачни дни се задават с изсушаваща сила. Чувал съм от баба ми, че преди 56 поколения, сме имали някаква жилка от Перник. А това може да значи само едно – мога да стана пилот от формула 1! Разбира се, знам, че още има какво да науча, особено от невротичната терминология. За това за сега ще се задоволя само с NASCAR!
Дайтона – дръж се, шопски профил те гази!