PDA

View Full Version : Няколко теми за класната по литература :(



Tonkata
05-04-2010, 13:09
Трябват ми ЛИС на тези теми :

1. Раждането на човека в "Песен за Човека"
2.Ролята на спора за представяне на различните тези в "Песен за Човека"
3.Любовта и войната в "Крадецът на Праскови"
4.Любовта като изява на човешката красота в "Крадецът на Праскови"
5.Отношенията Човек - Природа в "Нежната Спирала"

Моля ви се трябват ми до 9-ти май,за класна по литература :( :smt085 :smt089

firestone224
05-05-2010, 07:34
Вапцаровата възхвала на човечността
Н.Й.Вапцаров - " Песен за човека"
(Литературноинтерпретатив о съчинение)

Поезията на Вапцаров е поезия на променящия се живот, на развиващото се човешко съзнание. Вапцаровият лирически герой неотклонно търси истината за смисъла на собственото си съществуване, за законите и принципите, по които е изграден екзистенциалния ред, за възможностите, в рамките на които те биха могли да се променят. В неизменното си обвързване с хората и същевременно в разграничаването си от така устроения свят, този герой твърде често достига до болезнените констатации за драматичната си жертвена участ, за опустошената си човешка душевност, за трагичната си социална обреченост. Но заедно с това той никога не се отказва да брани жизнената си вяра, че възходящото развитие на човечеството е доказана вековна традиция и тенденция.
Със завладяваща сила и дори нагледност ни докосват проблемите за трагичното и оптимизма, за новия хуманизъм и старите представи за човека в стихотворението "Песен за човека". Вапцаровата възхвала на човечността е синтезирана от висотата на една нравствена и житейска ситуация. това е ситуацията преди смъртта на човека, преди екзекуцията. Едно ново познание за света и човека, неизкоренимата човешка увереност в могъществото над света, нравствена конкретизация на бъдещия нов ред.Параметрите на бъдещия свят се очертават във вярата, че "животът ще дойде по-хубав от песен,/ по-хубав от пролетен ден."
Вапцаровият лирически герой има съзнание за историческата значимост на своето време. Но най-важен от всичко е човекът. Битката за спасяването на човека и битката на човека в името на един по-добър и справедлив свят са основни тематични центрове в стихотворението, които представят авторовата възхвала на човечността. Посланието на поета в "Песен за човека " търси личността. А това означава проникване в съкровения свят на ближния, преживяване на неговата драма като своя. Духовната сила на лирическия Аз е изградена от библейската триада надежда, вяра и любов.
Стихотворението е изградено като полемика и започва със спор за човека - спор между две взаимоизключващи се философии, в който всяка от спорещите страни има своите житейски доказателства. Това е спор между миналото и настоящето, заредено с борба, което по естествен начин ще отрече миналото в името на друг идеал за човека. Двамата опоненти представят две различни позиции за смисъла и ценността на човека. Дамата разказва за жестокостта на престъпника, който погубва своя брат и после лицемерно отива на черква. Със своя разказ тя подчертава инстинктивните начала у човека и така заличава ценността на неговия живот.
Вторият разказ обхваща по-голямата част от текста на произведението и проследява как от носител на злото "злодеят злосторен" става човек. В поетическото мислене на Вапцаров понятието "човек" означава висока ценност. Възстановява се образът на човека, доказано е как от състояние на инстинктивност човекът достига до просветление, тъй като вече разбира смисъла не само на собствения си живот, а и на живота въобще.Преосмисляйки собственото си престъпно деяние, героят от "Песен за човека" прониква в неговите социални основания, в обективната му обвързаност с бремето на тежката "човешка, жестока, безока съдба":
Не стига ти хлеба, залитнеш от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
В тези стихове звучи обобщението за мотивите на човешкото поведение.Личността е многопосочна и създава една нова представа за "човека на новото време". По този въпрос Вапцаров прибягва до диалогичност в творбата, за да утвърди своята теза. На преден план е изведена неумолимата логика на живота, който веднъж довежда лирическия персонаж до престъпление, но в следващия момент му дава възможност да стане човек. Преоценката на битието и прозрението, че е стъпил "на гнило", осъзнаването на престъплението вместо да доведат до душевен потрес, преминават в увереност, че "по-иначе може".
Осмислянето на истината за пагубния облик на света, за неговите безмилостни закони довеждат героя до обобщение:"Ех, лошо, ех лошо светът е устроен."Но това обобщение не е примиренческа констатация за действителността. Веднага след него, чрез средствата на антитезното отричане, като премислена и осъзната увереност властно се налага тезата за възможно изменение и обновление. "А може, по-иначе може" - като че ли от глъбините на наранената човешка душа се отронва възкликът. В него се съдържа и надеждата, и упованието, и потребността не само от социална, но и от нравствена, духовно-личностна равносметка.
Могло е да бъде и друго, но животът е наложил именно това - човекът да стане престъпник. Въпреки този факт той не се е превърнал в звяр, защото не само е осъзнал извършеното престъпление, но е готов дъ поеме отговорност за него, без страх и разкаяние. Той вярва и знае, че е човек, затова запява "своята песен", човешката си песен за живота, даже под зловещата сянка на бесилото. Това не е романтико-героичен мотив, а израз на човешката способност сам да понесе отговорност за онова, което е извършил. Така се определят двете основни начала в личността - вяра и дълг.
Представата за "другото" лице на живота, за потенциалната втора същност на света определя процеса на съзнателния стремеж на човека към промяна и трансформация..В същото време непоколебима и устойчива е вярата му в преобразяването на света :
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял...
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали :"Браво, човек!"
Преминал през мъката и страданието, болката и обидата, в собстваните си равносметки за безмилостния живот, героят достига до прозрението за потребността от съпротивителна реакция, от опълчване и борба срещу житейската несправедливост. Тази Вапцарова творба възпява вярата, че човешката участ е в негови собствени ръце :
Какъв ти тук ужас?!-
Той пеел човека.-
Това е прекрасно, нали ?
Усмивката и песенат са символи на великата човешка способност да се надмогват трагичните обстоятелства. Пред тази сила и възвишеност мракът позорно побягва, а звездите поздравяват родения отново човек, възпяват рождеството човешко.
Стихотворението може да се възприеме и като разказ за раждането на една песен - символ на прераждането на човека. Оптимизмът кара Вапцаров да мисли, че за промяна към добро никога не е късно. Дори в преброените часове преди смъртта. Осъденият осъзнава ужаса на предишвния си живот. Гладът и алчността са го накарали да убие. След агонията на страха пред смъртта идва смирението - единствено възможният жест на разкаялия се, на позналия вътрешно просветление. Възкръсването на духовната личност е истинската победа над злото. Изчезнал е истрахът от смъртта. Капризната дама не прозира посланията на разказа. Тя вижда само ужаса от екзекуцията, но не разбира, че смъртта на човека понякога е негово морално тържество. Страшното е станало прекрасно.
След мъчителния размисъл за тежката човешка съдба се ражда като светъл лъч съзнанието, че животът не свършва със смъртта на един човек. Идеята за живота "по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден" е безсмъртна. Извършило се е нещо велико - родил се е нов герой. Участта на осъдения е повод за съпричастие към съдбата на човека в лошо устроения свят.
от спокойния наглед разказ за едно от многото престъпления се преминава към спор и защита на човека, за да се стигне до химна и песента за човека, до неудържимата гордост и възхищение от пределното му извисяване. Те се изливат в кратко възклицание:"Браво, човек!". Веднага следва връщане към началото, защото продължението не е толкова важно, най-важното е постигнатото.Съотнасянето на човешкия подвиг с природата, с най-възвишеното и недостижимото в нея - звездите - е най- силното утвърждаване на героичното у човека.
С усмивка и песен, с отправен към небесата и звездите взор посреща своя гибелен край героят от "Песен за човека". И в тази песен, в това овладяно и хладнокръвно приемане на обективните неизбежности се оглежда цялото богатство, цялата широта и мъдрост на човешката духовна същност, на изстраданите проникновения, с които човекът на Вапцаров, възмъжал и съзрял в суровата "разпра" с живмота, брани и отстоява човешките си мечти, пази и съхранява вярата си в постижимостта на светлото и хуманно начало.Вапцаровата възхвала на човечността намира прекрасен израз в запятата песен - от нея започва творческото преобразяване не само на човека , но и на битието. Песента надмогва смъртта, защото тя остава като символ на побеждаващия живот.Човекът не само е разбрал как се живее, но и как се побеждава страха от смъртта.
--------------------------------------------------

Човекът и войната
в „Крадеца на праскови”
(Литературноинтерпретатив о съчинение)

В повестта на Емилиян Станев”Крадецът на праскови” взаимната обвързаност на човешката съдба времето е представена чрез драматичните преживявания на героите,както и чрез техните представи за човешко щастие и свобода на духа.
Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на времето,което жестоко ограничава личния избор на човека.Въвлича го в абсурда на войната и омразата.Съдбата на героите е част от човешкото страдание,предизвикано от болести,глад,засуха и недоимък.
В края на лятото,когато слънцето като жарава гори земята,а плодовете са особено примамливи,един гладен военнопленник се промъква в лозето на командата на града.Тук става съдбоносната среща на Иво с Елисавета,жената на командата.Оттук нататък животът и на двамата приема нови измерения и нов смисъл.Пътят към желаното щастие обаче,както винаги,е сложен и мъчителен.Съпругът на Елисавета е главната фигура в досегашния и живот и тя е пригодила към маниерите му,но сега се вглежда в него с други очи и живот.Ключ към този нов поглед стават зародилите се още неясни,но живи и дълбоки трепети на сърцето и.Героинята заживява оттук нататък в трепетно очаквани и надежда да го види отново.Тя е разочарована,когато той не идва.Чете”разсеяно”.Неоча кваното появяване на военнопленника предизвиква особено вълнение у нея.Елисавета наистина не е освободена от обстоятелството,че е „жена на полковника”,командата на града и това ще предопредели драматизма на връзката и със сръбския пленник.Мъжът и сякаш целенасочено повтаря това,че остарява,за да подсили усещането за примирение.С този човек,с „остри сиви очи”,с глава с „израз на рис” всяващ почти у всички страх,не е възможно да се чувства щастлива и жизнена.Красотата и сякаш е осъдена да загине безсмислено.Но когато среща любовта в лицето на сръбския пленник,тя се преобразява и душата и се оживява и преражда.Тя се подчинява на любовното желание,което е по-силно от разума.Любовта на Лиза поражда и загрижеността за съдбата на младия мъж.След избликналите чувства,Елисавета престава да бъде предишната.Полковникът също забелязва промяната у съпругата си с учудване.В душата на Лиза се появява за кратко чувството на вина,но любовта и дава нов поглед към сьщноста на нещата.
Липата става свято място за влюбените.Тя е ням свидетел на тяхното щастие и постепенно става емблема на техния малък свят,белязана с ужасите на войната и страданията.Този процес е пряко свързан с образа на полковника.Иначе студен и надменен по природа,изпълнен с непреодолима омраза към враговете,особено към сърбите,той изпитва болка от поражението на патриотичните идеали и на всичко, което е имало някакъв по-висок смисъл.Тази ожесточеност е в основата и на последвалата трагична развръзка в любовта на Елисавета-неговата съпруга, и сръбския военнопленник Иво.Така омразата покосява любовта и то точно когато тя е взаимно споделена,когато влюбените градят планове да бъдат заедно.Миговете на любовно щастие се сменят с мъчително очакване.
Трагичната развръзка в повестта става в една „съдбоносна вечер”.Смъртта на влюбените обаче не оставя усещане за безсмислена жертвеност.Напротив,сякаш чрез физическата си гибел те съединяват душите се завинаги.
--------------------------------------------------
Войната и безумието на унищожението
в повестта "Крадецът на праскови"
от Емилиян Станев
(Литературноинтерпретатив о съчинение)

Войната присъства по особен начин в художественото повествовани на "Крадецът на праскови".Развитието на сюжета е представено чрез включването но две световни войни в структурата на творбата - в края на Втората световна война възмажалият вече юноша се завръща в родния град,където събужда спомени от края на Първата световна война.Войните от 1912-1915 г. - Балканската и Междусъюзническата,също участват в композицията на повестта - чрез включването им в ретроспекцията тези войни психологически мотивират началото на личната драма на полковник Михаил и неговата съпруга Елисавета.
Художественият текст на повестта е "рамкиран" от две настойчиво повтарящи се картини - сирените, предупреждават за наближаваща опасност и ужасът,страхът на хората,които са принудени да бягат и да се крият в "двата тунела под града".Силата на тази своеобразна рамка подчертава противоречието между войната и човешкият морал.Войната,чиято цел е отнемането на човешкия живот (или още по-точно масовото унищожаване на човешки същества),дори водено в името на някакви "по-висши" ценности,противоречи на общочовешкия морал,защото животът е свещен и трябва да се опази.Въздушните нападения,родени от "прогреса" и усъвършенстването на военната тактика за поразяване на противника,дълбоко противоречат на човешката природа и универсалните човешки ценности.
Войната е антихуманна по своята същност. Емилиян Станев не анализира причините,които предизвикват военни конфликти,въпреки че в повестта нееднократно се споменават исторически ориентири,които за българите се означават със словосъчетанието "национална катастрофа".Авторът не прави политически,икономически,г еостатически или социален анализ на войната.В повестта тя е индикатор за проява на изконните човешки ценности.
Войната разрушава универсалната човешка ценностна система.Разрушителният и характер се проявява не само върху материалното,но най-вече върху духовното пространство на човека.Правата на личността са поставени в пряка зависимост от интересите (или по-скоро "псевдоинтересите") на нацията,държавата иле суверена (царят като символ на властта).
Войната носи смърт,както и да се аргументира насилието по време на война - със заповеди,национални интереси или повеля на държавния дълг.Тя е жестоко изпитание за човешката общност,защото целенасочено отнева човешкия живот.Войната е време на хаос,когато съществуващите морални норми се разрушат.Периодът между двете войни дава възможност на юношата да възмъжее,да осмисли и оцени "глада,хаоса и корупцията на тая безсмислена война".Тягостно е чувството,предизвикано от повторението на миналото - за разказвача само "траурните начупени кръстове по нашивките" отличават новите нашественици.Тъй като те символизират фашистката свастика,за него се превръщат в знак за човеконенавистната същност на идеологията,запалила най-ужасната и унищожителна война в световната история.Портретното описание на немците,воюващи,за да наложат превъзходството на арийската раса,е смекчено от хуманния поглед към мъките на обикновення човек,облечен в униформа: "сламенорусите и червени коси,синете очи и преуморените изпънати лица".
В хаоса на войната се раждат мъките,бедността,гладът и болестите.Разрушителната сила на бойните действия усещат дори и хората в тила.Почти всички деца на учителя Андреев - (Лазар,Петко,Сана,Лиза,Мита и Роза),умират по време на войната "от недояжване и туберкулоза".Изброяването на детските имена внушава ужасяващите последици от войната върху най-невинните и чисти създания - децата.В композицията на повестта съществува един мотив,които предопределя поведението на героите - епидемията като наказание за човешката страст да се унищожава,противоречаща на същноста на индивида.Върлуващият в града коремен тиф вцепенява града "под бледосиньото прашно небе" и той замира.Нарушен е естественият ритъм на човешкия живот - хората престават да се ръкуват и мислят единствено за физическото си оцеляване.Погребалният звън на петте черкви зловещо разсича маранята и сякаш оповестява началото на апокалипсиса.Отчаянието прави незначителен приближаващия край на войната,хората оскотяват и забравят дори глада и свойте близки на фронта.Гладът и мизерията отнемат човешкият облик на пленниците и карат "тия полуживи хора","приличащи на полудели от глад маймуни" да пълзят на четири крака,да се бият за гроздето,което Елисавета им дава.
Войната лишава от свобода и в буквалния,и в преносния смисъл на думата,човешките същества.От свобода са лишени не само пленниците,а и събраните в армията мъже.Войната облагодетелства само дребните души,които във времето на хаоса и унищожението имат влас и могат да наложат разбиранията си за ред и сигурност.За полковника дисциплината е "сляпо и безпрекословно подчинение",което той изисва не само от подчинените си - войници и фелдфебели замръзват от страх,когато го видят да приближава за инспекциа строените части за обучиние.Жестокостта на полковник Михаил и презрението към себеподобните,но нисши според него човешки същества,е родена от "благоговенити пред циризма".Това чувство преминава и към "негово величество" Фердинанд Първи.Употребата на кавички в официалния апелатив за коронованата особа може да означава само пълното отхвърляне и ненавист на разказвача към монарха,считан за виновник за националните катастрофи.Пълният с пленнице град усилва впечатлението за потъпканите човешки ценности - войната отнема правото на човека да бъде свободен."Разноцветната пленническа маса",която е поверена на полковника,се състой от представители на съседни и близки народи - руси,сърби и румънци.Във времето на разрушителния хаос националните конфликти се изоставят,егоизмът ражда презрение към себеподобните.Само отношението към русите е белязано от "особено благоволение и симпатии",може би поради вродено русофилство у българина и благородство на характера му,а може би и поради исторически сантименти - през1877 (около 40 г. преди описаните събития) търновлий посрещат възторжено отряда на генерал Гурко като освободители от петвековният поробител.
Войната разрушава една от почитаните родови ценности - семейството.Бащите гинат по фронтовете,"обути в налъми,въшливи и окъсани",а в погледите на майките гори мъката и преумората от всекидневните усилия да се оцелее.Децата растът като "гамени" в условията,които войната създава.В атмосферата на безперспективост и безпомощност хората губят нравствените си ориенти.Войната лишава човека от дом и приятели.Градът е пълен с евакуирани "във всяка къща живееха по две-три семейства" спомня си рязказвачът.Трудът по време на война се превръща в наказание за загубилите поредното сражение по фронтовете и те са превърнати в роби - с презрение полковникът настоява жена му да прекрати "даскалските приказки"; "Войниците ходят боси и се бият гладни,а ти си се загрижила за робите!".
Повестта "Крадецът на праскови" е антимилитаристична,тя носи посланието за безсмислието на войната,която нанася огромни поражения върху човешката същност,разрушава човешките ценности.Най-категоричното обвинение срещу жестокостта на войната е силата и нежността на любовта,която побеждава дори и смъртта.

за съжаление само това ми е останало,дано ти помогне :) Упсех !!

Tonkata
05-05-2010, 12:04
Благодаря ти !!! Чакам и други мнения :)