PDA

View Full Version : ПОМАГАЙТЕЕЕЕ!



m0nZz
05-04-2010, 19:46
1. Прави ли ни свободни любовта
(есе - "Крадецът на праскови)

2. Защо Рамадан се превръща в слуга на Руфат - онзи, който е осакатил живота му
(интерпретативно съчинение - "Дервишо семе")

3.Разказващия "аз" и другите
(интерпретативно съчинение - "Преди да се родя")

4.Нима сте духом голи на остров там?
(интерпретативно съчинение - "Японски филм")

5.Фантастиката и истината за човека
(интерпретативно съчинение - "В един есенен ден по шусето")



:-) :-) :-)

SmilezZz
05-06-2010, 11:23
Любовта - изпитание за свободни хора

Темата и динамиката на любовта вибрира във всеки живот и душа, развивайки всичките и вариации, често толкова различни една от друга, но всеки усетил проявата им от една първична природа - кога роби, кога владетели на чувствата си, любовта не ни остава свободни да избираме. Във всеки случай сме в неин плен, защото тя или по-точно това, което стои зад тази дума, е един многоизмерен процес, съществуване и природна даденост и дори свободния ни избор можещ да ограничи пълния потенциал на разгръщането и в индивидуалния ни живот - няма човек, който да избяга или да се отвърне изцяло от нея.

Невъзможно е човешката ни същност сама да преодолее себе си при условие, че в изначален вид не се е самосъздала и няма тази власт да промени природата си, а само двустранната сила на развитие на заложеното ни или неговата деградация. И тези продължения на същността ни, както могат да извисят любовта ни, така могат и да ни изведат далеч от нея. Но не и да прекъснат нишката ни с нея - да живеят върху друга основа, защото любовта е преди човека, тя е началото като матрица и продължение като реалност на вселената. Любовта не се съдържа само във взаимното споделяне на чувства, емоции и мисли, произтичащи от дълбочината на душите ни (различавайки се от тези на реактивното поведение, отразявайки средата ни), в симбиозата на тела и съдби - това е само ограничената и форма в общия човешки живот като начин на осъзнатото и съществуване в него. Любовта като състояние, енергия и модел на развиващото се съзнание или този многоизмерен процес е неизменен и свободни хора от неговото присъствие и влияние не съществуват - темата дали свободата на хора, необвързани с други в дълбок взаимообмен на самите същности, е изпитание за тях - т.нар. земна любов само определя въпроса дали и доколко човек може да се освободи от любовта като начин на живот, но не и от любовта като принцип и явление. Природата на човека е и природа на цялата вселена, тъй като той я отразява като проява на съзнателната и част. Вселената е създадена от любовта (нейните закони) също като човека (не като биологическа единица, а като същност), а любовта в чистия си вид е всъщност приемане, споделяне и поддържане помежду си на съставляващите части на целостта. Законът на любовта като процес е този, който прави нещата така, че те не могат да бъдат отделени едно от друго, те са свързани помежду си. И от тази даденост не може да избяга, да се освободи нито една цялост - било вселената, човека или всяка друга. Първичното състояние на любовта в човека се проявява в организма му - отделните му части са свързани в съвършени взаимодействащи системи, позволяващи физическия ни живот и запазването на целостта ни.

Тази любов не е продукт на човешките чувства и желания, тя е продукт на самата себе си.

Отразена в нас, тази космическа сила ни прави пълноценни и самоподдържащи се, тъй като сами за себе си сме цялост. Живеем многоизмерен живот, в който участваме както в осъзнатия си вътрешен духовен живот на лични преживявания, така и в неосъзнатия си вътрешно биологичен и същевременно в този на другите до нас, с които сме пряко свързани чрез многостранни връзки, както и в този на колективното човечество, чрез последствията на нашите действия и еволюция - и всички те са свързани в едно. А любовта е обединяващото звено. Така, както е в нас и извън нас, еднозначен отговор или положение по този въпрос едва ли е възможно. Определяйки любовта, ще разберем, че едновременно можем да сме свободни от нейния психологически човешки еквивалент, но не и от цялостната и природа. След постигането на такова разбиране свободно можем да си позволим разглеждането на тази нейна част от контекста на темата, подразбираща се от само себе си, без да ограничим нейната цялостна сила, пълнота и величие.

И така, в междуличностните отношения, в емоционалния и духовен живот измерението на идеалистичната любов се явява учител, урок и изпитание по пътя на осъзнаването ни като Човек. Любовта ни учи за това, че нейната природа е и наша природа, дава ни урока, че без нея животът няма смисъл, щом лежи върху нейната основа и е изпитание за свободния човек, защото в опитите си да се освободи от нея - като нещо извън него, приемайки това ограничение за любовта, налагайки му да мисли, че по този начин не е самостоятелна цялост и пълнотата на съществуването му зависи от някаква си "половинка", може да погуби индивидуалността си, преди още да я е осъзнал напълно и така да не постигне свободата си в най-широк спектър от проявления, която осъзнаването на последната дава. Свободният човек не е същия като самотния - първият е необвързан, защото това е неговата воля и търси (дори и да е несъзнателно) истинската любов - изпитание за духа му и неговата стойност, а вторият е сам, защото е приел любовта като изживяване извън себе си и е допуснал да бъде зависим от него - изпитание за волята и индивидуалността му. Свободният човек е преминал фазата на зависимостта, която не е освобождаващата и пълноценна любов, а форма на емоционален и според отделните нужди всякакъв паразитизъм. Самотният човек страда, като се е оставил да бъде зависим - и независимо от всичките му връзки, които винаги се рушат поради това, че служат на всичко друго, но не и на любовта, в крайна сметка остава вътрешно самотен и неудовлетворен. Влюбването и неговото траене за това и не издържа във времето, защото подобно на всяка заблуда, си има своя край - тази за зависимостта. Много животи илюстрират тази заблуда, уроците са навсякъде около нас, само трябва да се вгледаме и да се вслушаме. За пример служи и тази част от песен:


"... превръзка черна вечерта ми върза на очите... без теб внезапно ослепях и сляпа ще съм вече - нищо аз не виждам, не виждам... сляпа съм без твоя дъх, кажи къде - тръгна си покоя? - стой, аз ще полудея! - викам те и страдам, в бездната пропадам, кой ще ме прегърне, светлината да ми върне.."


Очите като символ на душата ясно сочат любовта като душевен процес при човека, но и съответно възможността да пропаднем в бездната на безсмислието, ако тази ни душа не развием до такава степен, че да не бъдем зависими от тази на някой друг. Подобно на пеперуди еднодневки много хора, в стремежа си да опитат нещо, което не са осъзнали напълно - в случая любовта - и в избързването им под въздействието на предразсъдъци и ползването на ограничени мисловни модели за времето, често ослепяват в притеглянето си към изкуствената светлина на една връзка, която не е плод на истинска любов, някои само временно се заслепяват, а други напълно изгарят и символично душата им умира. А пред всеки стои по-трудния и наистина свободен избор да дочака преминаването нощта на незнанието в работа върху овладяване на себе си и после смело да посрещне светлината на деня, където нещата са такива, каквито са и не се изкривяват от сенките, които хвърлят. Нощта винаги е белязана с борба със страховете ти и с всичко, което те кара да изпадаш в състояния, независещи от волята ти, но за да има победа и награда - усилията и борбата са оръжието, от което не бива да бягаш... иначе без да се усетиш, можеш да избягаш от любовта.

И тъй като любовта е процес на вътрешно преживяване и външна промяна едновременно, изпитанието на прага, на което застава свободния човек, е да приеме, че любовта е колкото в него, толкова и в живота му и че като осъзната част от него, тя не може в никакъв случай да обремени свободата му - всъщност тя му я дава. Разбирането за нея те освобождава като от затвор и така си позволяваш да я изживееш свободно във форми, които същността ти определя. Само така запазваш индивидуалността си и целостта си разбрал, че истинската любов не е нито романтична, нито трагична. Тя е просто осъзнаване на себе си, събиране на частите на твоята идентичност, превръщането ти в пълноценен човек и така, обичайки себе си, можеш свободно да решиш къде и как да вложиш тази любов - в работата си, в грижите за други хора или в пълното сливане с друг човек, не защото си длъжен да го направиш, за да придобиеш илюзорна цялостност - мисъл на обвързващо ограничение, от където произтича душевното страдание - не заради себе си, или заради другия, а заради самото състояние на осъзната и сублимирана реална любов - да приемеш друг човек и съдбата му изцяло в твоя живот и път с отговорност равна на тази, която проявяваш спрямо себе си.

SmilezZz
05-06-2010, 11:26
Защо Рамадан се превръща в слуга на Руфат

Кръгът около Рамадан се затваря: ( “... а на моите
ръце остави детето,жената и Руфатя”). Трудностите в новия живот , който води героят ,
му помагат да израсне духовно. Омразата отстъпва все повече на заден план
,надделява любовта,която твори добро. Желанието на Рамадан да убие смъртния враг
е заменено с грижи към болния Руфат. Но тези грижи са плод не на човеколюбие (той
продължава да го мрази) , а на обичта му към Силвина, силното желание да й помогне
в трудностите. Тя облагородява съществуването му. Крепи го мечтата да се върне към
щастето и красотата на първата си любов.
Пътят на Рамаданчо няма да бъде гладък,той дълго „ще тъпче на
кръстопътя” между рода и човешкото.Преодолявайки примитивното,
първичното у себе си , Рамадан успява да се превърне в мъж . Той се
изгражда и става смела и благородна личност , достатъчно силна да
надживее омразата и да се примири със положението в името на по
възвишени ценности

SmilezZz
05-06-2010, 11:29
ИВАЙЛО ПЕТРОВ - „ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ И СЛЕД ТОВА”
С ИРОНИЯ И НОСТАЛГИЯ КЪМ ПРЕОБЪРНАТАТА КАРТИНА НА ВРЕМЕТО

Повестта „Преди да се родя” на Ивайло Петров представя пространствените измерения на действието от нова гледна точка. Тя преобръща посоката на времето и всичко става различно. Авторът е „свидетел” на събития още „преди да се роди”, рисуващи родната Добруджа в далечни, непознати времена. Познатият ни опоетизиран Йовков патриархален космос - носител на човешките ценности, е разколебан.

Героят на Ивайло Петров с жадни и любопитни очи ще опознава света и ще се сблъсква с противоречията му. Още в самото начало на повестта се „преобръщат” духовните ценности. Иронично е отношението на разказвача към баща и дядовци: „Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца.” Родовите ценности сякаш са разколебани. Авторът се „вглежда” в миналото с духовните ценности на настоящето. Живеещият в края на XX век има самочувствието на интелектуално превъзхождащ зависимия от рода и традицията патриархален човек.

В парадоксалната си автобиография Ивайло Петров изгражда чрез смешното иронична представа за света. Осмивайки го, той се дистанцира от него и налага своя естетически идеал. Чрез ироничния, но тъжен смях на разказвача са отречени невежеството, примитивността, грубостта. Иронията на автора към преобърнатата картина на родовото време въвежда в художественото повествование пародията, която иронизира традицията. Хората се проявяват като хитри, глупави, пресметливи. Проблемът за женитбата и продължението на рода е проблем на старейшината или на главата на семейството, а не на момъка. „Баба и дядо решиха да се сдобият с още две работни ръце", споделя героят и той е длъжен да се подчини на тяхната воля. За тях женитбата е сделка и не е свързана с любовта, с дълбоките и трайни чувства. Да продължат рода, да народят деца е дълг на младите хора към патриархалните традиции. Но новородените, въплъщение на изпълнения дълг, са практическа необходимост, полезна работна ръка. А това снижава традиционните ценности. Примитивно е мисленето на пъдаря Доко, изразено в обръщението му към бъдещата майка: „ Тези дни ще имаш момче, значи! Ще има кой да ви пасе добитъка. ”

Според правилата на тогавашната етикеция, откупът, зестрата, пазарлъците решават съдбата на младоженците: „Бъдещите съпрузи трябваше да се срещнат поне веднъж преди сватбата и непременно да се харесат, тъй като бракът им биваше предварително решен от техните родители.” Увлечени от своята алчност, сватовниците и сватбарите се озовават в комична ситуация - открадването по погрешка на майката, която с радост би останала в богатата къща: „Майка ми погледна през прозореца към широкия двор, напъстрен с кръстчета от кокоши крака, и тихо заплака за този двор, за голямата къща, за градината и за цялото село, в което можеше да живее отсега нататък. ”

В патриархалното общество се отделя особено внимание на ритуалите за доказване на честта и достойнството и на младите, и на старите от рода. Приятелството и любовта не са движеща сила за съхранението на родовите ценности. Нямат значение душевните терзания. Съмненията, колебанията на тези, които започват нов живот, не вълнуват никого.

Личността в това общество се стреми да се изяви и да се докаже, но за осъществяване на себеизявата на героя са необходими освен желание, воля, твърдост и упоритост. Синът (героят - разказвач) не следва примера на своя баща, останал верен на патриархалните закони. Той се устремява към новия, модерен свят. Представителят на следващото поколение се отделя от идилично-то родно село. Градът ще го приюти, а там патриархалните нрави са безвъзвратно загубени. В съвременните градски условия човекът с променен поглед към света ще търси нов хоризонт за личностния си АЗ.

Разказвачът в повестта представя сцени и картини, образи, като изразява ироничното си отношение към тях. Похватите на ироничното, които писателят използва, са най-разнообразни. Главният е постоянното смесване на образи и представи от двата свята. Отнасяйки се към миналото с насмешка, той изпитва до известна степен и носталгия заради безвъзвратно загубените родови ценности. В новия си пристан героят не се чувства сигурен и защитен от бурите на живота.

Иронията на автора се задълбочава. Тя прониква във всеки детайл от изобразения художествен свят. Езикът е наситен с иронични обрати. Просторечие съжителства с абстрактни названия и понятия от различни нива на словесното общуване. Ироничният поглед на Ивайло Петров разкрива истината за чуждия му, див съвременен свят: „Разбира се, времето безпощадно променя всичко, променя традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвременява. Сега например... Никой не краде вече моми посред бял ден, тази работа се смята за варварщина, каквато си е, пък и момите не чакат да ги крадат, сами отиват, при когото си искат... И кражбите от частни лица се смятат за... предразсъдък. Крадат от държавата..., служат си с всевъзможни бумаги и много умело се изплъзват от съдебните власти... ”

Ивайло Петров не бърза да обвинява и да отхвърля миналото: „Не, не бива да избързвам с предварителни заключения. ” Едва ли самият той е убеден в превъзходството на новия начин на живот. Авторът провокира критично отношение към действителността. Крайните изводи са прибързани.

Иронията често се преплита с носталгичен копнеж, за да бъдат определени онези далечни времена като „диви и чудесни”. Мечтае да се завърне в света на чистите детски образи, на светлите пориви: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци!” Разказвачът не би могъл да се чувства щастлив сред дивата власт на съвременната агресия.

Ироничният свят на Ивайло Петров в „Преди да се родя” е свят на разколебаните ценности. Героят разказвач извървява дълъг път към себе си и преосмисля дълбоко истината за правото на избор на личността. Родът е началото, духовният корен на човека, но личността е тази, която трябва да избере как да живее в мир със себе си и със света.

SmilezZz
05-06-2010, 11:30
ИВАЙЛО ПЕТРОВ - „ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ И СЛЕД ТОВА”
ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ПОВЕСТВОВАНИЕТО, ОПИСАНИЕТО И РАЗСЪЖДЕНИЕТО

Нетрадиционният поглед към темата за родовата памет, новаторската стилистика и разчупеното традиционно виждане за човека и времето дават основание на литературната критика да оцени трилогията на Ивайло Петров „Преди да се родя”, „И след това” и „След моята смърт” като „събитието на годината” (Валери Стефанов). Още първите страници на повестта правят очевиден факта, че думите конфликтуват помежду си и провокират читателския интерес към подтекста, носен от сюжетното действие. Чувството за хумор, скептицизмът и ироничното отношение към живота издават вътрешната потребност на твореца да намери необичаен зрителен ъгъл към проблемите и времето. Симеон Султанов обръща внимание на „силната му писателска интуиция”. И други заглавия на твореца пораждат необичайни асоциации за нестандартното отношение на Ивайло Петров към писателския труд („Мъртво вълнение”, „Хайка за вълци”, „Объркани записки”).

Чрез избраната аз-форма на изказ повествователят постига по-голяма обективизация на изображението. Биографичният жанр провокира наблюдателността на разказвача и го подтиква към детайлизация на изображението. Независимо от вътрешното смущение, което в първия момент изпитва въз-приемателят, когато се среща с героя на Ивайло Петров, естествено е да се вслуша в неговите забележки и коментари за желаното и постижимото в рамките на това привидно спряло време, в което се развива сюжетното действие на повестта. Гласът на индивида се откроява в „многогласното повествование” (Иван Велчев) като представа на разказвача (въпреки че племенникът чичо Мартин дава основание да се говори за пробив в рода). Все още колективният човек дава тон на живота — въпреки зараждащата се съпротива у идващото поколение срещу традиционното и недемократично отношение към живота на човека.

В сравнение с „Автобиография” на Бранислав Нушич, в жанрово отношение произведението на Ивайло Петров също може да се характеризира като такова. Заради сюжета и подхода към житейските ситуации трилогията е точно автобиографична (въпреки всички необходими резерви от страна на възприемателя относно „достоверността” на събитията). В действителност необичайният зрителен ъгъл издава друга нагласа за възприемането на живота в неговата цялостност или фрагментарност, в двуединството или двуделността му. Произведението влиза в противоречие с основните изисквания на автобиографията, защото никой човешки живот не би трябвало да се приема за толкова незначителен, че да не се свърже с този на общността (следователно - и в исторически аспект).

Авторовата позиция към избрания от него разказвач показва привиден стремеж към идентификация. Със симпатия и насмешка се „влиза" в действието, но въпреки първоличната форма на изказ е трудно да се говори за истински автобиографизъм: „Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца. За негова чест, която отпосле трябваше да бъде и моя, веднага трябва да поясня, че баба и дядо имат вина за тази работа.” (гл. 1) Провокативно, дистанцирано, антитезно се тълкуват събитията и фактите, преди да се изясни цялата ситуация, в която участват всички заинтересовани лица.

Ивайло Петров се интересува от „съвременния човек в безкрайно противоречивата му същност”. Писателят се насоча към изображението на колективния човек, изтъкан от наивна лудост и невежество, лишен от духовен полет, пресметлив и алчен. Големанщината, демонстрирана от страна и на двете сродяващи се семейства, не почива на никаква реална основа. Готови да се надлъгват докрай, те все пак трябва да направят най-важното - да се сватосат. Метафорично-образно е пресъздаден ритуалът: „След като се наядоха така, че се издуха под мишниците, Патладжана вдигна тост и тържествено заяви защо са дошли да разлайват могиларовските кучета. Тъй и тъй, значи, ние си имаме капак, вие си имате тенджера. Капакът открай време си търси тенджерата, за да я захлупи, а пък тенджерата си търси капака, за да бъде захлупена... Патладжана познаваше магическото въздействие на образното слово... И като истински художник не обичаше да повтаря. „Ние си имаме гвоздей, вие си имате дъска, а какво е дъската без гвоздей?" Неговите сравнения бяха точни и безспорни и се помнеха от поколенията.” (гл. 5)

Провокативният подход към героите ангажира вниманието на възприемателя, който се чувства длъжен да извърви пътя от нелицеприятното минало с неговото невежество до модерния свят, в който всичко би трябвало да дойде на мястото си. Така авторът отправя своето послание за същността на родовите ценности, които не са дадени веднъж завинаги, а биха могли да се погледнат и от един обективен зрителен ъгъл от по-младото поколение, търсещо своята опорна точка в живота. Неслучайно разказвачът стига до една важна истина: „...хората винаги играят на онова или, поточно, за онова, което им липсва”, (гл. 5)

Интересно е да се проследи доколко светът на разказвача съвпада с този на неговите роднини и близки. Трудно е пълното му дистанциране, защото, макар и представители на различни поколения, те имат кръвна връзка. И нищо, че всеки би могъл да каже думите, че бебето „е одрало кожата на нашия род” (II, 1) - не всеки би имал смелостта да се опита да се дистанцира от него: „Тежко ми и горко, мислех си, но дано отпосле превъзмогна някак проклетия наследствен закон. Иначе ще остана нисък на ръст, с чувствителна липса на умствени способности, а на всичко отгоре и плешив като тебе. Че как ще се оженя такъв-онакъв? ”

Персонажите в книгата на Ивайло Петров са разноезични. В техния речник съвсем свободно се смесват думи и изрази от различни епохи. Стилово неуместните думи само придават колорит на речта и събуждат смях у възприемателя. Бащата „потъна в дълбока нелегалност", когато идват годежарите (гл. 6). Желанието на героите да се представят за такива, каквито не са в действителност, ги кара също да използват думи от пасивния си речник. С думи от гражданската история са изпълнени „речите" на Патладжана и Каракачанката. И понеже в диалог влизат герои от различни съсловия, естествено е и животът да е показан разнолик и провокативен. Смях събужда начинът, по който е „извинен” бащата, неумеещ да се държи кавалерски към бъдещата си съпруга: „...той мълчеше и от скромност, боеше се да направи някакъв комплимент на бъдещата си съпруга, за да не я наскърби и изобщо не желаеше да говори излишни приказки и да се заплита в любовни интриги...” (гл. 3) Живеещи в едно и също сакрално пространство, участниците в събитията би трябвало да намерят общ език. Но в действителност се разминават и със самите себе си в стремежа да надскочат своя ръст. Подмяната на истинските с привидните стойности не позволява да се докоснат световете им. Неслучайно чичо Мартин е единственият, който има сродна душа с бъдещия нов член на рода: „Чичо Мартин смяташе, че от време на време трябва да се хвърля камък в блатото, за да се нарушава еднообразието на живота.” (гл. 10)

Автобиографичният момент м профанирането на общоприетите представи се намират в определена връзка помежду си. Те са съподчинени посредством инвенцията и художествената условност. Различните гледни точки не могат една без друга. Неслучайно разказвачът изисква по-внимателно вглеждане в света заради неговите постоянни изненади и игри на съдбата. Той не стига изведнъж до „философското" прозрение за необходимостта от оцеляване в този свят: „Не, природата не само че не е демократична, ами си е изпечен диктатор. На нейно място, преди да създам човек, аз бих направил така, че той да наблюдава живота известно време и ако се наеме да стане човек, да си вдигне ръката в знак на съгласие, ако не - да си остане в Нищото.” (гл. 13)

Несъвпадението между очакването и резултата поражда опита на човека да се справя с проблемите, следователно познавателната гледна точка е особено важна. Но прицел на ироничния поглед е нравствеността на героите. Неслучайно в основата на изображението стои комичното като естетическа оценка. Така в едно се събират трите гледни точки на разказвача: познавателна, морална и естетическа. И ако първоначално той съвсем искрено само поставя въпроса: „Недоумявах как така някой създава някого, без да иска съгласието му, за да го набута в кипящия казан... ”, по-късно неизбежно намира верния отговор: „...щом се заситих, затворих уста и млъкнах. Изпитах непознато удоволствие и разбрах, че животът си има и добри страни и че човек вика и рита, докато му запълниш устата. Запълниш ли я, той се умълчава и става послушен. Тъй че първопричината на всички революции и народни движения ми стана ясна още при първото засукване. ” (гл. 13)

Родовите ценности са съотнесени към променящия се нов свят хумористично-иронично и притчово-иносказателно. На основата на антитезата (бит, чувства, общуване, ключови думи и образи) се изгражда и гледната точка на примитивното битие, което потиска духовния полет на мислещия човек. Бащата, който „знаеше само стотина думи от родната си реч” (гл. 1), и словоохотливият му наследник са двете лица на живота, настъпващ и изявяващ правото си - независимо от желанията и обстоятелствата.

С повествователната си техника Ивайло Петров застава срещу прекалено идиличното разкриване на патриархалното минало. Той се надсмива над закостенелите представи за достойнство и чест, за грях и престъпление. Като гражданин не приема двуличието и фалша, алчността и грандоманията, класовите предразсъдъци и ограничеността на хората с „оскъдна култура”. Затова на фона на бита са изградени и представите за героите, участници в разказаната от „очевидеца” история: „Материалното благополучие винаги е било по-убедително пропагандно средство от словесното и баба ми знаеше тази работа още по онова време..., тя бе привърженица на идеалистическото мировъзрение, бе набожна, ходеше всяка неделя на черква, без да си мие главата, за разлика от дядо, който ходеше само на Великден, но пък си миеше главата. ” (гл. 2)

Преодоляването на инерцията в порива към промяна е трудно. Но разказвачът в повестта на Ивайло Петров се опитва да използва писането като терапия. Във всички случаи знае, че е по-добре да потърси промяна, отколкото да престане да се интересува какво става в живота му. Затова и Първата част на книгата зазвучава в унисон с търсенията на всеки мислещ човек, който приема, че „животът, това е едно безкрайно човешко любопитство”, (гл. 13)

Повествователната реч, предпочетена от автора, е фолклорно-наивистична. Симеон Янев говори за „наивизъм”, защото писателят акцентува на неподправения изказ, присъщ само на обикновените хора. Прозаизацията на живота провокира стремежа на разказвача към създаването на илюзия за автентичност. Героите виждат делничния си живот, деформиран и профанирай до безкрайност. Иронично-афористично и възвишено-патетично става „влизането” в света на персонажите, натоварени с неблагодарната задача да се самохарактеризират предимно чрез слабостите и недостатъците си, отколкото чрез достойни за уважение прояви. Хиперболизацията на нечистоплътността в семейството (изхвърлените седем кофи боклук, ужасът от водата за къпане) само допълва картината на дома, в който няма място за красиви пориви и чувства: „Дядо... бе принуден от изключителните обстоятелства да падне на четири крака пред коритото. Баща ми не намери кураж да се потопи в коритото. Боеше се да не се удави тъкмо пред най-значителното събитие в живота си и се скри някъде из двора. За него бе достатъчно да си изтърка ръцете със сняг и да ги избърше с ръкавите на антерията.” (гл. 2)

Ритуално-обредната система на патриархалната родова общност е пресъздадена в творбата с реалистични детайли и с иронично-профаниращ поглед заради престореното старание на човека да изглежда такъв, какъвто в действителност не е и никога няма да стане. Чувството за хумор заразява с находчивостта си: „Седна дума, посещението на годежарката предизвика истинска революция в домашната хигиена на нашия род.” (гл. 2) Чрез натуралистичните детайли се постига по-голяма правдивост и се улеснява процесът на пародиране на човешките нрави: „Каракачанката... продължаваше да играе ролята на добре законспириран шпионин, без да подозира, че ходовете й са вече дешифрирани... Каракачанката яде така, че на дядо му се досвидя. Като я гледаше как потапя черните си пръсти в яхнията, дядо си мислеше, че стомахът й е пробит и храната изтича някъде изпод шарената й фуста. А когато Каракачанката почна да унищожава баницата съвсем безогледно и да пие на един дъх цели паници вино, дядо завинаги прокле своята щедрост и загуби настроение... Привечер Каракачанката си отиде с натежал корем и пълна престилка с армагани...” (гл. 2)

Лирическите отстъпления в повестта изпълняват определена художествена функция. Те отправят погледа на възприемателя към бъдещето и разнообразяват с дисонансното си звучене тягостната атмосфера. Носят определено реалистично послание за перспективите за развитие. Неслучайно читателят потръпва при описанието на „Бухенвалд” в повестта: „Ужасите на смъртта и насилието, които видяхме там, могат някак да се вместят във възможностите на човешкото зло, но 18-те бесилки буквално вцепениха хората, които искаха да се Зърнат назад и не можеха да поместят крака. А гидът обясняваше, че на тези бесилки лагеристите били принуждавани да се бесят сами. Един дърпа примката на своя приятел, после неговата примка дърпа друг приятел, а понякога се случвало брат брата да обеси... Когато излязохме навън от бесилницата, повечето от туристите изглеждаха не толкова покрусени, колкото изумени от тези братски бесилки, като че бяха видели нещо отвъд злото, пред което дори не можеш да се Вълнуваш по човешки." Така чрез лирическите отстъпления писателят напомня за повторяемостта на събитията, ако човек не се обърне назад и не се опита да промени битието си не само в исторически, но и в личностен план. Разказаната от Ивайло Петров история в „Преди да се родя” едва ли може да има край. Фактът, че досега са излезли три книги, доказва, че животът продължава. Писателят е убеден, че винаги може да се промени зрителният ъгъл към явленията, предполагащи нееднозначно тълкуване. Много често видимото и привидното сменят местата си, за да се открои абсурдността на илюзиите за завършеност на жизнените процеси. Ако се имат предвид характеристиките на живота, дадени от разказвача, човешката екзистенция непрекъснато ще търси промени, защото е едновременно „безсмислена игра на природата”, „дяволски кръг, в който се въртим”, „арена на живи роботи", „едно безкрайно любопитство” и „бог знае още какво”.

В повествователното пространство смешното и трагичното се срещат посредством текста и подтекста. Те са двете лица на времето. Писателят подсказва, че не е излишно вглеждането на историческата личност в колективното проявление на родовия човек. Неромантичният подход към темата за родовата ценностна система, която започва да се разколебава, доказва необходимостта от промяна на зрителния ъгъл към проблемите на времето. Така чрез повествованието, описанието и разсъждението писателят изгражда един свят, в който животът тече пълнокръвно и интересно, независимо от повтарящия се ритъм в пулса на всекидневието.

m0nZz
05-06-2010, 20:15
мерси.. остава ми да намеря 4то и 5то :D :oops:

SmilezZz
05-07-2010, 08:42
мерси.. остава ми да намеря 4то и 5то :D :oops:Ми мисля,че 4 и 5 тема ги има в помагалото..Провери там