PDA

View Full Version : ПОМОЩ



pench0o0
05-09-2010, 14:43
Трябва ми есе на тема ,,Характеристика личността на Паисий според История славяноболгарская'' най-късно до утре обед,мерси предварително

firestone224
05-09-2010, 16:12
намерих едно но то е Есе,ако можеш си го обработи:

Паисиевата „История славянобългарска” ( 1762 година ) отразява важни тенденции в българския обществен живот през 18 век. Тя възкресява историческата памет за славното минало и е съществен фактор за формирането на националния дух през епохата на Възраждането. Атонският монах патетично отстоява идеята за светостта на родното и сурово заклеймява всички опити за заличаването на народностната идентичност.
„История славянобългарска” е ориентирана колкото към събития от времето на Първата и Втората българска държава, толкова и към настоящето на автора. Паисий възстановява традицията, чието начало е поставено от старобългарския книжовник Черноризец Храбър – патриотичната кауза да се защитава не само със спокойните аргументи на историческия разказ, но и с вдъхновението на ораторското слово. Възрожденецът възхвалява пламенно българското в неговите свещени измерения – народ, отечество, език, християнска вяра, културни достижения. Апологията като възторжен славослов на непреходното величие на нацията ни се преплита с темпераментна полемика с противниците на националната идея. Използвайки реторични похвати, Паисий спори с представители на гръцкото духовенство и с отродили се българи, като с възмущение оборва недостойните им твърдения. Синтезът на възхищение и гняв, любов и омраза, определя своеобразието на Паисиевата „История”, която страстно призовава истинските патриоти към опознаване на миналото, гордост от делата на предците им и отхвърляне на жалкия срам от родното.
Родолюбивият светогорец издига в култ всичко, което е белег на българската духовност, на някогашната църковна независимост и културен възход. Основният обект на патетичната възхвала е народът, представен като творец на своята история, господар на историческата си съдба и грандиозна сила, с която са се съобразявали дори великите владетели. Демократичният дух на Паисиевото произведение изпъква именно в тази апология на свещената народна воля, която е сваляла от трона недостойни царе и е въздигала силните и неустрашимите: „ Телезвий нямал сполука. Гърците го разбили при първата война... След това българите убили Телезвия и поставили на престола Сабин. ” Паисий изгражда романтично извисен образ на българите и разкрива чрез градирани експресивни епитети и изразителни сравнения онези народностни добродетели, които могат да пробудят у съвременниците му гордост, себеуважение, национално достойнство: „Но не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове. ” Създавайки митологизираната картина на миналото величие, възрожденският будител изпълнява родолюбивата мисия да формира самосъзнанието у сънародниците си и да им внуши, че са наследници на славни деди. За светогорския книжовник историческото знание е щит срещу духовната асимилация на народа, затова то е издигнато на пиедестал като необикновена сила, която преобразява хората и ражда вярата в бъдещето на родината. Разсъжденията в първия предговор за изменчивата съдба на „големи царства” внушават идеята за нетрайността на робството, което не е дълговечно, и изразяват надеждата за скорошно избавление. Вдъхновената прослава на свободолюбивия и непокорен български дух има за цел да докаже несъстоятелността на фатализма и робското примирение с трагичните обстоятелства. Чрез разказа за превратностите на драматичното ни битие възрожденецът, макар и понякога в разрез с историческата истина, извайва идеализирания лик на българския народ, който има духовната мощ сам да променя съдбата си: „ Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим. ” „Понякога гърците ( ... ) искали да ги покорят под своя власт, но Бог отново издигал силни и храбри български царе у българите и тъй те пак побеждавали. ”
За хилендарския монах идеята за родното включва свещената триада народ – език – отечество. Българското слово, осветено от вековната книжовна традиция, е прославено като крепител на народностния дух във време на сурови изпитания. То е упора за формиращата се нация и изразява съкровената същност на православната вяра, съхранява националното своеобразие, укрепва гордостта от изключителните постижения в сферата на културата. Сътвореното на родния език извисява българите сред другите славянски народи и дава основание на историографа да изяви възторга си от родолюбивото дело на първостроителите: „ От целия славянски род най – напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение ” , „ българите по-рано от всички славянски народи приели православието и започнали да четат на своя език ”. Паисиевата апология възкресява святото начало, което са поставили предците ни, и завещава като неизменен патриотичен дълг защитата на езика, благоговението пред майчиното слово – символ на връзката с народа, с миналото, настоящето и бъдещето на родината: „Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език! ”
Възрожденският будител внушава своите идеи чрез преки обръщения към онези сънародници, които милеят за отечеството си. Тази диалогична ориентираност на Паисиевия текст му придава облика на непосредствено общуване с родолюбивите „ читатели и слушатели ”. Чрез реторични езикови средства – повелителни глаголни форми, повторения, синонимни изрази, лаконични или разгърнати обръщения – книжовникът недвусмислено показва основния адресат на пламенните си думи: „ Написах я за вас, които обичате своя род, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество ... ”. Градацията в патетичните слова на просветителя утвърждава раждането на една нова общност – на истинските патриоти, чиято възвишена мисия е да помагат на изстрадалата родина.
Наред с този романтично възвеличен образ на духовно издигнатите и осъзнали своя дълг българи Паисий откроява и тъмните страни на робското битие на съвременниците си. Образът на българското е ценностно раздвоен и поражда контрастните емоционални оценки на твореца публицист. Апологията на безкористното родолюбие рязко преминава в сатирично изобличение на отродяването. Това противоречиво единство на любовта и омразата е изтъкнато от изследователя на възрожденската литература Георги Гачев: „ За пръв път любовта към народа зазвучава като омраза към всичко робско в националния характер на българина ”. Атонският монах не е безучастен към денационализаторските прояви на „ отцеругателите ”, разпалено спори с тях и в тази полемика изразява гнева и презрението си към недостойните за уважение българи. Всъщност полемичният патос, категоричното несъгласие с неверните твърдения са първопричината за създаването на „ История славянобългарска ”. Полемизирайки с опонентите си – гръцки и сръбски монаси и българи, отчуждили се от родното, - възрожденецът излага аргументи в подкрепа на святата патриотична кауза.
Основният обект на Паисиевото възмущение са онези сънародници, които са дистанцирани от драмата на своята родина и отправят най – жестоките обвинения към съотечествениците си. Хилендарският книжовник е непримирим към чуждопоклонниците и саркастично заклеймява отричането от народностната принадлежност: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? ” Експресивната емоционално – оценъчна лексика, презрителните обръщения ( „ глупавий човече ”, „ безумний ” ) издават несдържания гняв и болката на родолюбеца. Просветителят, който издига в култ знанието и разума, е възмутен от заслепението на заблудените. Предвиждайки техните необосновани тези и възможни възражения, в ораторски стил Паисий полемизира с противниците си и изобличава ограничеността на мисленето им: „ Но, рече, гърците са по – мъдри и по – културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи. Затова, казва, по – добре да се присъединим към гърците. Но, виж, неразумни, от гърците има много народи по – мъдри и по – славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумний ( ... ) ”. Сатиричната острота на Паисиевите думи не може да прикрие страданието на възрожденския книжовник, чиято мъка е породена от робската психика на родоотстъпниците. Безпощадният сарказъм на патриота се преплита с елегията, с тъжните, пропити с пареща болка констатации за отродяването от българското. „ История славянобългарска ” е сътворена от любовта, но и от омразата на възрожденеца, от благоговението, но и от възмущението, от възторга, но и от гнева. Паисий адресира своята „ книжица ” колкото към българите с чувство за национално достойнство, толкова и към „ отцеругателите ”, които се стреми да изобличи, но в същото време и да поучи. Светогорският монах не може да пренебрегне дълга си на пастир, затова укорът изразява и неговата загриженост, тревога, желание да просвети „ неразумните ”. Будителят упреква и наставлява, настойчиво търси път към съзнанието на опонентите си. Той не е изгубил надеждата, че може да ги спечели за националната кауза, и поради тази причина привежда толкова много аргументи, за да обоснове възгледите си. Доводите му са библейски, историографски и народопсихологически. С особена сила са изводите на Паисий за своеобразието на националния характер, който е основание за гордост, а не за срам: „ По – добра е българската простота и незлобливост. Простите българи в своя дом приемат и гощават всекиго и даряват милостиня на ония, които просят от тях. А мъдрите и културни ( гърци ) никак не правят това, но и отнемат от простите и грабят несправедливо ( ... ) ”
Когато заговаря за гръцкото духовно робство, книжовникът е язвителен, безпощадно ироничен в преценките си. Той не скрива негодуванието си от опитите на фанариотите да изопачат българската история. На тенденциозните и подигравателни твърдения, подменящи историческата истина с груба фалшификация на фактите, Паисий противопоставя знанието за миналото. Мисията на книжовника е да разпръсне безпросветния мрак на неведението и чрез писменото слово на своята книга тържествено да прогласи свещеното право на един забравен от цивилизованите държави народ да бъде нация. Паисий полемизира с поддръжниците на консервативната идея за безвремието и застоя, на които са обречени българите. Самият акт на създаването на „ История славянобългарска ” влиза в конфликт със стремежа да се наложи безпаметството и дръзко вписва българската народност в потока на времето, в руслото на всеобщите тенденции и закономерности. За просветителя възкресяването на миналата слава е основание за бъдещата достойна историческа съдба на народа ни: „ И от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно – написах речи и думи ( ... ). Завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия Господ Исус Христос ”. Един от основните аргументи в защита на националната кауза е богоизбраността на българите, чийто драматичен исторически пт винаги е бил определян, според историографа, от волята на висшата божествена сила: „ Но то било воля божия да се насели славянобългарският народ в тая земя и издигнал Бог царството на българите против гърците ”. Чрез този свещен паралел между земните и божиите дела Паисий откроява забележителното присъствие на българския народ на европейската историческа сцена. Будителят апологет създава новото самочувствие на изграждащата се нация както чрез възвеличения спомен, така и чрез специфичната форма на разпространение на ръкописния текст. Призивът на книжовника към родолюбивите сънародници отеква като апел да се приобщават към идеите на възрожденската епоха и да съхраняват като свят завет словата му: „ Преписвайте тази историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне! ”.
През епохата на Възраждането „ История славянобългарска ” е сакрализирана като националната библия, която съдържа митологизираното предание за миналото и пророческото прозрение за бъдещето на отечеството. Гласът на атонския монах, стоически превъзмогнал личното страдание, достига до младото поколение на България, за да формира у него патриотична гражданска позиция – да се брани непоколебимо и всеотдайно достойнството на народа и да се издигат в култ родният език, народностните добродетели, духовното знание.

ashdh
05-10-2010, 08:11
Някой да помогне спешно . Имам интерпретативно за Дервишовото Семе на тема " Раздвоената душа на Рамадан " и не мога да го измисля :( :-o

firestone224
05-10-2010, 16:47
ashdh писах ти в другата тема :)