theImmoral
05-18-2010, 04:50
Дали светът на Мирчо е объркан, или обърканият е вашият - това ще си го решите вие. Голяма част от събитията и участниците са реални, а голяма част са реални само в съзнанието на автора. Всички изводи, до които можете да стигнете, зависят напълно от личното ви състояние, мнение и въображение.
Мирчо, събуждайки се от поредното нощно видение, отново чу гласа на Ваня, която говореше по телефона и сякаш тогава слънцето изгря. Вън валеше и гърмеше, а това прекрасно слънце обясняваше на майка си, че всичко е наред, и няма за какво да се тревожи.
Нека прекъсна за малко, та да обясня ролята на Ваня. Тя беше семейството на Мирчо, който беше сираче (за което хич не съжаляваше). Момичето беше това, което го крепеше в най - лошите и най - добрите моменти на живота му. Той не си спомняше как се е присламчила в този негов живот, ала и го беше срам да попита...
Та нашият стана, (до)облече се и отиде да я прегърне, пренебрегвайки нейния стреснат писък, породен от това, че тя не знаеше, че се е събудил. Беше направила кафе и спагети. Той изпи кафето и тайно хвърли спагетите в коша. Излегна се назад и зачака Ваня да завърши разговора си.
Това чакане доведе до едни приятни изживявания (изглежда кафето беше такова, каквото го обичаше). Мирчо извади една тетрадка и кутия с моливи от сака си, който беше на метър от него, но този метър беше изминат толкова бавно, сякаш беше съставен от километри. Нашият герой имаше около сто различни цвята, всеки уникален и интересен, но нито един способен да изрази цветовете на Мирчовите мисли. За това той не можеше да нарисува точно това, което иска, но пък можеше да се опита да го имитира. Всяко движение на даден молив върху съответстващата част от листа беше изпълнено с неповторим патос и джазово усещане, а миризмите и усещанията, които предоставяше, бяха винаги нови, различни, ала толкова естествени и очаквани... Той загуби представа за време и пространство, а след като изля съзнанието си (или това от него, което можеше да бъде изляно) на листа, се излегна и се остави на фантазиите. Светът беше страхотен, дъждовната вода се лееше и образуваше нереални, и невиждани картини по прозореца, докато хората по улицата бързаха да се приберат и да свършат нещо ползотворно, пък и да се изсушат. Смаляваха се по улицата и се движеха прекалено бързо, но отминаваха бавно. Щяха да отворят вратата си и да се лепнат на своите печки, които магически вземаха студения, неприветлив въздух и го правеха топъл и уютен с помощта на малко магнити, топлина ит.н.. Тези хора се разбираха, защото бяха подобни и в този свят сякаш цареше щастие и единство...
Ето че Ваня беше до Мирчо. Беше изпила своето кафе и изпадаше в подобно състояние. Изглеждаше точно така плитко и замечтано, както Мирчо. Тя правеше неговия живот цял, точно както правеше и този момент цял. Без нея светът нямаше да бъде толкова цветен.
Този ден вече беше написан. Щяха да си останат двамата и да се наслаждават на живота.
Небето посиня, въздухът се стопли, слънцето изгря, ала нашите герои все още бяха замечтани, този път прегърнати и завити в топлата прегръдка на чергата, която по принцип беше предназначена за покриване на диванчето. Те се размърдаха, макар и мислите им все още да не бяха напълно приземени и продължиха със своето забавно, студентско ежедневие.
Мирчо не спа у тях тази вечер. Беше у един приятел и се забавляваше през почти цялата нощ, макар и хората там да не бяха като него. Те бяха малко по - тъпи и не знаеха защо живеят, ала това него не го тормозеше и той се носеше вълните на забавлението. Тази нощ не спа и тялото му искаше сън, ала съзнанието му беше по - будно от всякога. Сякаш нощта го беше заредила като кафе, но не от тези, които той харесваше. Сутринта Ваня му звънна и беше бясна, защото беше видяла спагетите в коша. Мирчо, щото се беше отдал на мечтите, беше забравил да укрие уликите и тя му беше много обидена. Всички ще се съгласите, че постъпката му беше много груба. Той съжаляваше, ала това не помагаше, тъй като държанието му беше такова доста често, а на Ваня вече и писваше. До обяд Мирчо вече му бяха писнали тези хора, които наистина някак изглупяваха и сякаш вече не можеше да ги понася след тази цяла нощ. Беше видял достатъчно простотия и искаше да се поотърси от нея като се прибере.
Прибра се. Прибра се, ала у тях положението не беше толкова цветно. Ваня не му говореше, а той беше прекалено горд и уморен, за да я умолява. Направи си едно кафе от любимите си и отново се отдаде на изкуството. Моливите сякаш бяха повече, а дъгите по - реални. Листът беше достатъчно голям, патосът се губеше, а усещанията вече бяха познати. Джазовото усещане се превърна в по - припряно и неспокойно чувство, което едва ли мога да опиша с думи, или жестове.
Мирчо се отказа от рисунката, но тя изглеждаше толкова завършена, колкото и в съзнанието му. Ваня спеше, обърнала гръб и той си позволи да я обиди наум. Мислите му отново излетяха на улицата. Там валеше отново. Водата отмиваше цветовете, които съставляваха света. Хората притичваха, сякаш водата щеше да ги нарани и се смаляваха без да имат шанса да направят своето впечатление. Бяха толкова еднакви и все пак се различаваха. Бързаха, да се приберат, сякаш щяха да направят нещо полезно. Глупости... Просто щяха да седнат пред печките си и да се опиянят от топлия въздух, забравяйки тревогите и отлагайки решенията на проблемите. Хората не бяха толкова прекрасни, колкото си мислеха. Губеше се този мистичен цвят, с който се покриваха до сега техните сякаш уникални характери.
На Мирчо не му се мислеше. Легна да спи, но сънищата вече ги нямаше. Беше просто едно голямо черно платно.
Събуждайки се, той имаше чувството, че само си е затворил очите за пет секунди, но бяха минали около дванайсет часа. Умората не го беше напуснала, но не можеше повече да спи, а имаше и работа. Не искаше да я върши, ала трябваше, тъй като така беше устроен светът и Мирчо беше просто поредната пионка. Ваня я нямаше. Беше излязла по работа, неизбежна като неговата. Той си излезе, а денят му не вървеше. Слънцето печеше прекалено жарко и правеше всичко непоносимо. Работата му беше още по - непоносима и той едва издържа на всичката глупост и цялото напрежение, които бяха излезли на разходка точно този ден и бяха облечени в ярки дрехи и Мирчо не можеше да ги заобиколи, поради големината им. Вечерта беше поканен от приятели за още една весела нощ и нямаше търпение да поотпусне от този тежък ден. Едвам пристигна при своите приятели и се намести на своето място, решен да не мърда до сутринта. Уви, обратно на всичките му очаквания, развлечението не дойде. Той тръгна да се прибира и по пътя усети колко приятна е хладината. Нямаше нищо по - хубаво от това прекалено ранно утро, което да ощипе неговите мисли и да не ги оставя да бягат прекалено надалеч от важните неща. Ето, че пак започна да вали, но Мирчо вече почти се беше прибрал. Дъждът успя да го понамокри и освежи, а той нямаше търпение да види Ваня, да я целуне отново и да и се извини за всичките глупости, които е свършил, а после да вземе това свое мъдро кафе, което отваряше съзнанието му към всичко важно и прекрасно, та да забрави за всичките неща, които е преживял точно този ден.
Ваня я нямаше. Той си направи кафето и го изпи възможно най - бързо, а после забеляза, че нещо не беше съвсем наред. Нещо липсваше. Липсваха нещата на Ваня, но за сметка на тях имаше едно нещо повече. На масата лежеше бележка, показваща обидата на момичето, както и лошите черти в характера на Мирчо. Бележката твърдеше, че той никога повече няма да я види. Не искаше да повярва. Всичко това бяха глупости, това е просто бележка - тя няма от къде да знае. Просто глупава бележка... Той реши, че ще потърси Ваня, но колкото повече мислеше - толкова по - невъзможно му се струваше това. Не знаеше много за нея. Не познаваше приятелите и. Не знаеше къде е живяла преди да отиде при него. Не се сещаше къде може да е тя. Може би трябваше да бъде по - внимателен и да погуби своя егоизъм, но вече беше прекалено късно. Нея я нямаше и светът, който и без това беше малък, бе разкъсан на две. Той хвана бележката, взе един графит от своя сак и започна отново да рисува. Беше изключил въображението си. Всичко, което притежаваше беше съзнанието, което като всичко беше съставен от две неща. Земя и въздух... Топлина и студ... Единици и нули... Бяло и черно... Това беше единственото, което Мирчо виждаше. Черното от графита и белият лист изразяваха сивотата във въображението му и емоциите му като цяло. Картината беше реалистична, подтисната, симпллистична... Сива... Дъгите бяха съставени от два цвята, които пораждаха трети. Черното, което поглъщаше всичко и бялото, което отблъскваше всичко правеха сивото, което беше безразлично, загубено и безусетно. Нямаше усещане - нямаше емоции. Патосът беше погубен напълно. Мирчо дори не се сещаше какви бяха тези неща. Старите драсканици му изглеждаха глупави, несмислени и детински.
Отказа се. Рисуването не беше за него и това, което излезе беше прекалено плашещо и тъжно. Той погледна през прозореца и се сети за дъжда, който беше прерастнал в буря. Хората по улицата бягаха, едвам видими, а дъждът отмиваше техните контури, цветове и емоции. Всички бяха напълно еднакви и не се понасяха, защото всеки се мислеше за по - велик от другия. Бързаха да се приберат до тях си, за да свършат техните велики дела. Щяха да загреят въздуха със своите машини, защото на тях им трябваше само физически комфорт, тъй като не знаеха как да мислят. Бяха толкова празни, ала пълни с егоизъм. Не можеха да мислят за себе си, камо ли за другите. Единствените проблеми за тях бяха личните и не се усещаха, че за да се решат те, трябва да се мисли по - масово. Беше ги страх да направят каквото и да е, защото не искаха да се парнат, макар и да нямаше как. Мирчо пък беше просто едно малко човече, по - невлиятелно дори от онези, дето бягаха по улицата и мнението му не беше интересно. Никой нямаше да чуе неговия вой сред блеенето на обществото, което го обграждаше, точно като четири тесни, черни стени. Светът беше объркан и Мирчо знаеше какво точно му има, знаеше какво не е наред с нашите животи, ала никой не го интересуваше. Даваха му смляна информация, която му налагаха като вярна и не го оставяха да мисли сам, но той накрая успя и загуби всичко. Светът посивяваше със всяка следваща мисъл и смисълът се губеше с времето и загубените каузи. Вече нямаше какво да се губи, всъщност, този смисъл беше изчезнал безследно още преди доста, или малко време. Спомените се размиваха, измеренията се сливаха и цветовете се връщаха. Реалността беше далечна картинка, фокусирана някъде си в една малка точка между съзнание и въображение. Там, където се сливаха всички реални, или нереални цветове и по - точно там, където черното и бялото показваха своето сиво. Джазът и патосът се върнаха и бяха само част от всичките нови и уникални усещания. Ограниченията бяха вдигнати - светът беше безкраен. Мирчо беше изпаднал в едно такова състояние, откъснат от света и затворен във своето съзнание. Той не мърдаше. Физически беше жив, но едва ли щяхте да го определите като жив, ако го бяхте видяли. Важното е, че беше щастлив. Не му пречеха хората. Той живееше на едно място, където всичко беше различно и неописуемо. Прекалено малко бяха хората, които можеха да го разберат, а сега съвсем ги няма.
Уви, от Мирчо остана само историята. Така Мирчо победи света.
Мирчо, събуждайки се от поредното нощно видение, отново чу гласа на Ваня, която говореше по телефона и сякаш тогава слънцето изгря. Вън валеше и гърмеше, а това прекрасно слънце обясняваше на майка си, че всичко е наред, и няма за какво да се тревожи.
Нека прекъсна за малко, та да обясня ролята на Ваня. Тя беше семейството на Мирчо, който беше сираче (за което хич не съжаляваше). Момичето беше това, което го крепеше в най - лошите и най - добрите моменти на живота му. Той не си спомняше как се е присламчила в този негов живот, ала и го беше срам да попита...
Та нашият стана, (до)облече се и отиде да я прегърне, пренебрегвайки нейния стреснат писък, породен от това, че тя не знаеше, че се е събудил. Беше направила кафе и спагети. Той изпи кафето и тайно хвърли спагетите в коша. Излегна се назад и зачака Ваня да завърши разговора си.
Това чакане доведе до едни приятни изживявания (изглежда кафето беше такова, каквото го обичаше). Мирчо извади една тетрадка и кутия с моливи от сака си, който беше на метър от него, но този метър беше изминат толкова бавно, сякаш беше съставен от километри. Нашият герой имаше около сто различни цвята, всеки уникален и интересен, но нито един способен да изрази цветовете на Мирчовите мисли. За това той не можеше да нарисува точно това, което иска, но пък можеше да се опита да го имитира. Всяко движение на даден молив върху съответстващата част от листа беше изпълнено с неповторим патос и джазово усещане, а миризмите и усещанията, които предоставяше, бяха винаги нови, различни, ала толкова естествени и очаквани... Той загуби представа за време и пространство, а след като изля съзнанието си (или това от него, което можеше да бъде изляно) на листа, се излегна и се остави на фантазиите. Светът беше страхотен, дъждовната вода се лееше и образуваше нереални, и невиждани картини по прозореца, докато хората по улицата бързаха да се приберат и да свършат нещо ползотворно, пък и да се изсушат. Смаляваха се по улицата и се движеха прекалено бързо, но отминаваха бавно. Щяха да отворят вратата си и да се лепнат на своите печки, които магически вземаха студения, неприветлив въздух и го правеха топъл и уютен с помощта на малко магнити, топлина ит.н.. Тези хора се разбираха, защото бяха подобни и в този свят сякаш цареше щастие и единство...
Ето че Ваня беше до Мирчо. Беше изпила своето кафе и изпадаше в подобно състояние. Изглеждаше точно така плитко и замечтано, както Мирчо. Тя правеше неговия живот цял, точно както правеше и този момент цял. Без нея светът нямаше да бъде толкова цветен.
Този ден вече беше написан. Щяха да си останат двамата и да се наслаждават на живота.
Небето посиня, въздухът се стопли, слънцето изгря, ала нашите герои все още бяха замечтани, този път прегърнати и завити в топлата прегръдка на чергата, която по принцип беше предназначена за покриване на диванчето. Те се размърдаха, макар и мислите им все още да не бяха напълно приземени и продължиха със своето забавно, студентско ежедневие.
Мирчо не спа у тях тази вечер. Беше у един приятел и се забавляваше през почти цялата нощ, макар и хората там да не бяха като него. Те бяха малко по - тъпи и не знаеха защо живеят, ала това него не го тормозеше и той се носеше вълните на забавлението. Тази нощ не спа и тялото му искаше сън, ала съзнанието му беше по - будно от всякога. Сякаш нощта го беше заредила като кафе, но не от тези, които той харесваше. Сутринта Ваня му звънна и беше бясна, защото беше видяла спагетите в коша. Мирчо, щото се беше отдал на мечтите, беше забравил да укрие уликите и тя му беше много обидена. Всички ще се съгласите, че постъпката му беше много груба. Той съжаляваше, ала това не помагаше, тъй като държанието му беше такова доста често, а на Ваня вече и писваше. До обяд Мирчо вече му бяха писнали тези хора, които наистина някак изглупяваха и сякаш вече не можеше да ги понася след тази цяла нощ. Беше видял достатъчно простотия и искаше да се поотърси от нея като се прибере.
Прибра се. Прибра се, ала у тях положението не беше толкова цветно. Ваня не му говореше, а той беше прекалено горд и уморен, за да я умолява. Направи си едно кафе от любимите си и отново се отдаде на изкуството. Моливите сякаш бяха повече, а дъгите по - реални. Листът беше достатъчно голям, патосът се губеше, а усещанията вече бяха познати. Джазовото усещане се превърна в по - припряно и неспокойно чувство, което едва ли мога да опиша с думи, или жестове.
Мирчо се отказа от рисунката, но тя изглеждаше толкова завършена, колкото и в съзнанието му. Ваня спеше, обърнала гръб и той си позволи да я обиди наум. Мислите му отново излетяха на улицата. Там валеше отново. Водата отмиваше цветовете, които съставляваха света. Хората притичваха, сякаш водата щеше да ги нарани и се смаляваха без да имат шанса да направят своето впечатление. Бяха толкова еднакви и все пак се различаваха. Бързаха, да се приберат, сякаш щяха да направят нещо полезно. Глупости... Просто щяха да седнат пред печките си и да се опиянят от топлия въздух, забравяйки тревогите и отлагайки решенията на проблемите. Хората не бяха толкова прекрасни, колкото си мислеха. Губеше се този мистичен цвят, с който се покриваха до сега техните сякаш уникални характери.
На Мирчо не му се мислеше. Легна да спи, но сънищата вече ги нямаше. Беше просто едно голямо черно платно.
Събуждайки се, той имаше чувството, че само си е затворил очите за пет секунди, но бяха минали около дванайсет часа. Умората не го беше напуснала, но не можеше повече да спи, а имаше и работа. Не искаше да я върши, ала трябваше, тъй като така беше устроен светът и Мирчо беше просто поредната пионка. Ваня я нямаше. Беше излязла по работа, неизбежна като неговата. Той си излезе, а денят му не вървеше. Слънцето печеше прекалено жарко и правеше всичко непоносимо. Работата му беше още по - непоносима и той едва издържа на всичката глупост и цялото напрежение, които бяха излезли на разходка точно този ден и бяха облечени в ярки дрехи и Мирчо не можеше да ги заобиколи, поради големината им. Вечерта беше поканен от приятели за още една весела нощ и нямаше търпение да поотпусне от този тежък ден. Едвам пристигна при своите приятели и се намести на своето място, решен да не мърда до сутринта. Уви, обратно на всичките му очаквания, развлечението не дойде. Той тръгна да се прибира и по пътя усети колко приятна е хладината. Нямаше нищо по - хубаво от това прекалено ранно утро, което да ощипе неговите мисли и да не ги оставя да бягат прекалено надалеч от важните неща. Ето, че пак започна да вали, но Мирчо вече почти се беше прибрал. Дъждът успя да го понамокри и освежи, а той нямаше търпение да види Ваня, да я целуне отново и да и се извини за всичките глупости, които е свършил, а после да вземе това свое мъдро кафе, което отваряше съзнанието му към всичко важно и прекрасно, та да забрави за всичките неща, които е преживял точно този ден.
Ваня я нямаше. Той си направи кафето и го изпи възможно най - бързо, а после забеляза, че нещо не беше съвсем наред. Нещо липсваше. Липсваха нещата на Ваня, но за сметка на тях имаше едно нещо повече. На масата лежеше бележка, показваща обидата на момичето, както и лошите черти в характера на Мирчо. Бележката твърдеше, че той никога повече няма да я види. Не искаше да повярва. Всичко това бяха глупости, това е просто бележка - тя няма от къде да знае. Просто глупава бележка... Той реши, че ще потърси Ваня, но колкото повече мислеше - толкова по - невъзможно му се струваше това. Не знаеше много за нея. Не познаваше приятелите и. Не знаеше къде е живяла преди да отиде при него. Не се сещаше къде може да е тя. Може би трябваше да бъде по - внимателен и да погуби своя егоизъм, но вече беше прекалено късно. Нея я нямаше и светът, който и без това беше малък, бе разкъсан на две. Той хвана бележката, взе един графит от своя сак и започна отново да рисува. Беше изключил въображението си. Всичко, което притежаваше беше съзнанието, което като всичко беше съставен от две неща. Земя и въздух... Топлина и студ... Единици и нули... Бяло и черно... Това беше единственото, което Мирчо виждаше. Черното от графита и белият лист изразяваха сивотата във въображението му и емоциите му като цяло. Картината беше реалистична, подтисната, симпллистична... Сива... Дъгите бяха съставени от два цвята, които пораждаха трети. Черното, което поглъщаше всичко и бялото, което отблъскваше всичко правеха сивото, което беше безразлично, загубено и безусетно. Нямаше усещане - нямаше емоции. Патосът беше погубен напълно. Мирчо дори не се сещаше какви бяха тези неща. Старите драсканици му изглеждаха глупави, несмислени и детински.
Отказа се. Рисуването не беше за него и това, което излезе беше прекалено плашещо и тъжно. Той погледна през прозореца и се сети за дъжда, който беше прерастнал в буря. Хората по улицата бягаха, едвам видими, а дъждът отмиваше техните контури, цветове и емоции. Всички бяха напълно еднакви и не се понасяха, защото всеки се мислеше за по - велик от другия. Бързаха да се приберат до тях си, за да свършат техните велики дела. Щяха да загреят въздуха със своите машини, защото на тях им трябваше само физически комфорт, тъй като не знаеха как да мислят. Бяха толкова празни, ала пълни с егоизъм. Не можеха да мислят за себе си, камо ли за другите. Единствените проблеми за тях бяха личните и не се усещаха, че за да се решат те, трябва да се мисли по - масово. Беше ги страх да направят каквото и да е, защото не искаха да се парнат, макар и да нямаше как. Мирчо пък беше просто едно малко човече, по - невлиятелно дори от онези, дето бягаха по улицата и мнението му не беше интересно. Никой нямаше да чуе неговия вой сред блеенето на обществото, което го обграждаше, точно като четири тесни, черни стени. Светът беше объркан и Мирчо знаеше какво точно му има, знаеше какво не е наред с нашите животи, ала никой не го интересуваше. Даваха му смляна информация, която му налагаха като вярна и не го оставяха да мисли сам, но той накрая успя и загуби всичко. Светът посивяваше със всяка следваща мисъл и смисълът се губеше с времето и загубените каузи. Вече нямаше какво да се губи, всъщност, този смисъл беше изчезнал безследно още преди доста, или малко време. Спомените се размиваха, измеренията се сливаха и цветовете се връщаха. Реалността беше далечна картинка, фокусирана някъде си в една малка точка между съзнание и въображение. Там, където се сливаха всички реални, или нереални цветове и по - точно там, където черното и бялото показваха своето сиво. Джазът и патосът се върнаха и бяха само част от всичките нови и уникални усещания. Ограниченията бяха вдигнати - светът беше безкраен. Мирчо беше изпаднал в едно такова състояние, откъснат от света и затворен във своето съзнание. Той не мърдаше. Физически беше жив, но едва ли щяхте да го определите като жив, ако го бяхте видяли. Важното е, че беше щастлив. Не му пречеха хората. Той живееше на едно място, където всичко беше различно и неописуемо. Прекалено малко бяха хората, които можеха да го разберат, а сега съвсем ги няма.
Уви, от Мирчо остана само историята. Така Мирчо победи света.