ЛИС върху "Дервишово семе" [Архив]

TeddyKiller

06-06-2010, 17:05

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ИЗБОРА В КОНТЕКСТА НА
КОНФЛИКТА МЕЖДУ РАЗУМА И ЧУВСТВАТА
Основната дилема, пред която се из правя героят на Хайтовия разказ
„Дервишово семе” - Рамадан, се оказва неразрешима. Много е трудно за момчето да се пребори с чувствата си към Силвина тогава, когато разумът го кара да се подчини на волята на по-възрастните представители на рода. Неслучайно по-късно - след четиридесет години на раздвоение и копнежи, мъжът характеризира вътрешното си състояние като „кръстопътче”. Той напълно осъзна ва, че още в онези далечни дни на грани цата между детството и юношество то в него се е осъществила срещата между доброто и злото. Мисълта за евентуално отмъщение е породена от обстоятелствата. Любимото момиче, останало недокоснато след брака, е насила задомено отново от своите бра тя. Рамадан е с ограбена душа. В сърце то му се борят остарелите разбира ния за родова принадлежност и новоизграждащите се нравствени ценности, подчинени преди всичко на сърдечния из бор.
„Дервишово семе” кореспондира те матично и сюжетно с онези произведе ния в сборника „Диви разкази” на Николай Хайтов, които издават прис трастието на писателя към големия проблем за избора. Неслучайно творе цът споделя: „Новото се напряга да гътне старото, старото се мъчи да види сметката на новото и в тази непрестанна битка ние откриваме себе си във всичките си из мерения. ” Може би заради това на съв ременния читател изглежда странно „питането” за цвета на потурите пре ди сватбата на ненавършилото чети ринадесет години момче с неговата връстничка. Използваният страдателен залог е повече от показателен за мястото на младото поколение в ро довите представи за традиции и мо рал: „Друго питане не ме попитаха. Годиха ме, жениха ме - това беше всичкото пита не: „Вапцани ли потури искам, или сури?” Раздвоени между мигновено родилата се любов и дълга към по-късно
създадените семейства, Рамадан и Силвина са изправени пред най-големия избор: между верността към традицията и повика на сърцето, между привлекателната сила на невкусения плод и хората, с които вече са създали семейства, без да ги обичат. И макар на пръв поглед да изглежда, че за мъжа е по-лесно да направи своя избор, в действителност при об стоятелствата в родовото общест во като затворено пространство из борът се оказва фикция, а не реалност. Може би заради това и инициативата за излизане от конфузната ситуация се подема от момичето - но с твърде трагични и за двамата последици: „Докато се развивахме със Силвина и повивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърце то, се набивало, набивало и когато извед нъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Разказът на Николай Хайтов поставя и още един въпрос: за отмъщението, към което мислено, но не и с поведение то си, върви Рамадан от мига на раздя лата си със Силвина. Много е трудно да се определи категорично дали има нару шаване на брачната връзка тогава, когато в действителност отношенията между момчето и момичето не са на силвани, а се развиват съвсем нормал но за възрастта им.
Отнемането на лю бовта също може да се разглежда нееднозначно, защото и дваматаостават верни на чувствата си (достатъчно показателни са детайлите, чрез които са характеризирани преживяванията им след новите бракове). Така зад външно то, видимото, има нещо много по-сил но - копнежът по недокоснатото мо миче, което завинаги оставя следа в сърцето на порасналия вече мъж, създал дом и деца с нелюбима жена. Не станал насилник в първата нощ, когато оста ва насаме с бъдещата си съпруга, едва ли може да се очаква да бъде такъв по-късно - когато привидно има основа телни мотиви, за да посегне на Руфат. Неговото раздвоение е показано убеди телно и интригуващо четиридесет го дини по-късно с разказа пред непознатия и неназован слушател: „...дера го, душа го, тровя го и насита на душата не намирам. Много пъти съм решавал да го свърша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина - отмалявах и отла гах...” Изборът на сърцето често се разми нава с поведението, продиктувано от разума. Неслучайно съчувствието към съдбата на Силвина, принудена да се грижи за болния си съпруг, кара Рамадан да поеме задълженията й - отново без да я докосне, но с мисълта, че един ден ще бъде с нея така, както мечтае вече четири десетилетия. Думите на Сил вина: „ Ако той беше звяр, не ставай и ти! ”, са достатъчни, за да оправдаят привид ната му нерешителност и да мотиви рат проявите на човешкото у него. Ми сълта за собствения му живот като че ли отстъпва на заден план тогава, ко гато идва осъзнаването на истината за пропиления без любов живот. Веднъж накарала го да се подчини, родовата цен ностна система го оставя на неговото „ кръстопътче ”, при врящите в душа та му „катрани” - едновременно близо и далеч от бавно остаряващата пред очите му жена.
От гледната точка на отразеното патриархално бреме чувствата на два мата герои нямат оправдание. След но вите бракове с хора, които ги обичат по своему, би могло да се очаква, че лу достта ще спре. Но никой не може да заповядва на сърцето. Без истинско право на избор в началото, и двамата герои до края са принудени от обстоя телствата само мислено да нарушават основния етичен закон на общуването. Рамадан не пристъпва към конкретни дела, защото възхищението към някогашното светло и добро момиче не му позволява да развали магията. Затова стената, оградата, прозорецът и неизвървеният път стават неговия ад, от който не намира изход. Вън от утвърдените норми на общ ността, индивидуалният конфликт в разказа „Дервишово семе” практически е неразрешим. Необходима е голяма вът решна сила, за да се преодолее инерция та. Неслучайно като „възел” и „кръстопътче” е видяна тази ситуация и от главния герой. Защото в борбата за Силвина не побеждава никой. Само при видно Руфат до края остава победител - защото получава непокътнато мо мичето, което харесва, още докато е в двора на съседа му. Продадена за два пръча и купена като пред мет, тя завинаги съхранява в сърцето си доверието към първия човек, който я е зачел като личност и никога по-къс но не показва неуважение към нея. А за родовото общество, в което думата на мъжа се зачита безпрекословно, а же ната няма никакви права, това е особе но важно.
Изборът, направен още в юношест вото, е сърдечен. В борбата си за щас тие Рамадан разчита само и единстве но на чувствата в един свят на при видно съхранени стойности, позволя ващи неравенство между половете. Упорит и постоянен в любовта си, до края главният герой не прекрачва грани цата между злото и доброто, защото има достойнството да остане верен на себе си. И в най-трудните мигове на слабост да устои и да остане човек: „ Триста пъти съм го трепал и съживявал... Хиляди пъти го клах и драх. ” За да се стигне до самопризнанието: „И слугувам, инак всичко ляга на Силвина. ”
Отвореният финал на разказа търси надежда за Рамадан, застанал на
житейското „кръстопътче” с мисълта за непостижимостта на щастието. И това раздвоение винаги ще съществува, защото дългът и любовта са еднакво важни в ценностната му система. Той споделя огромното си желание да бъде най-сетне с жената, която обича: „Жена, деца и цяла камара внуци ще прекрача и при нея ще отида...” Рамадан е наясно, че въздейст вието на Силвина е винаги свързано с миналото. Тя е образът на възвишената му любов, дистанцирана от реалното изживяване на чувството. Рамадан никога не я е докоснал: „И се не знае дали, ако легнем със Силвина като жена с мъж, няма да осъмнем като братче и сестриче. ” Героят е усетил със сърцето си, че има връзки, много по-силни от брачните, които
сродяват душите. И те може би са по-сил ни от казаните в брачния обет думи. За това и сакралното пространство на до ма се разширява, за да побере и болката на Силвина. Рамадан осъзнава истината, че навсякъде другаде би се чувствал още по- дискомфортно заради невъзможността да бъде близо до жената, която обича от момента, в който се е осъзнал като личност. Разкрит на фона на планината, сим волизираща високото духовно прост ранство на действения човек, Рамадан до края върви по пътя, който търси - на хармонията и стремежа към съвър шенство в общуването. Затова не е унизителен копнежът му да бъде по-близо до Силвина тогава, когато вече има свои деца от друга жена и внуци. Той няма основание дори да се оплаче от липсата на внимание, защото е обичан: „Добре, че кротка жена се случи, та не викаше и се не караше . Тихом си ронеше сълзите и не продумваше.” Нейното поведе ние не е много по-различно от негово то в края на разказа и доказва, че любов та не може да унижава никого, ако е истинска. По-скоро става въпрос за болка, а не за унижение, понеже обичащият човек е способен да се подчини на чуждата воля без съпротива тогава, кога то осъзнава безизходността на ситуа цията. Животът на Рамадан, разкрит пос редством сказовите форми на приказката („И денем, и нощем”, „И се занизаха дните все такива”, „Много пъти”, „А вре мето... лети”, „Мисля си понякога”), е повторителен и тежък. Желаещ да напра ви избор, но в действителност лишен от него, зрелият вече мъж осъзнава най-важното: трябва да защитава не само жената, спечелила сърцето му за цял жи вот, а любовта. Точно срещата с тези чувства го кара да се замисли за барие рите по пътя - независимо от съвети те на здравия разум. Само мислещият човек би могъл да се чувства свободен - дори когато предварително усеща, че няма шанс да победи предубедеността на хората около себе си: „ И се понесе тъп животът, ден след ден, година след година.” От етична гледна точка може да се приеме като напълно справедливо наказанието на Рамадан, отказал да даде лю бов на собственото си семейство за ради една невъзможна любов към друга жена. Спазеният родов обичай (да сключи брак с момиче, избрано от дядо то) се оказва непреодолима граница. За това и до края на разказа героят все от лага времето за изпълнение на отмъще нието: „Отначало си виках да подрасне де тето, да ги отбие майка му... Сетне си рекох - хайде да проходи!...” Но още от началото личи, че насилието е чуждо на деликатната му човешка природа. Разкъсван между „греха” и разкаянието, между желаното и постижимото, между разума и сърцето, в един момент Рамадан осъзнава с пределна катего ричност „греховете”, които трябва да изплаща: недостатъчната си зрелост при първата среща с любовта, безсили ето да се справи със ситуацията след открадването на Силвина от братята й; любовта към жената, която вече е съпруга на друг; липсата на истинска любов към новосъздаденото семейст во, членовете на което не са назовани поименно... И като лайтмотив зазвучава мисълта за злото, което моти вира повече вътрешния живот на героя, отколкото външното му отношение към неговия най-голям враг: „Чувам ги в махалата да си приказват: „Гледайте ка къв комшия, какъв човек! Ала не видят какво ми е на мене - вътре... Вътре са трапи те, братче, врат ли, врат!” Трудно е на читателя да определи жи вота на героя като греховен. Вярно е, че Рамадан иска да отмъсти на Руфат по най-жесток начин, гневи се на бра тята на Силвина, укорява дядо си - но без да го съди. Липсата на любов и при вързаност към съпругата и децата му също е осъдителна. Но не може да се от рече, че въпреки дългогодишната болка, героят не се поддава на злото, не се ос тавя то да го победи. До края Рамадан върши добро - независимо от вътреш ната си съпротива. Обстоятелства та в живота му са твърде заплетени, за да може категорично да бъде оправ дан или съден. Разказаните дванадесет случки, кои то определят и композиционното пространство на разказа, дават завършен израз на чувствата и мислите, вълнуващи героя. Като че ли всичко идва на мястото си. Четиридесет години се върти в омагьосания кръг на времето човекът - както Мойсей в пустинята, за да умре ипоследният, роден в робство, и да влязат всички (без водача си) в Обетованатаземя: „... как се носят три неща само в едни ръце! Три неща: душманин, дете и жена” Така е назована съдбата, на която човек се подчинява - без да търси изходот създадените ситуации. Затова и проблемът за избора звучи оп тимистично.

Дано да ти е помогнало :)
Източник: Помагало
ако искаш още цъкни в гугъл my school -> за ученика и т.н.