PDA

View Full Version : Става въпрос за сборника ''Под манастирската лоза''



Valencianist
06-08-2010, 17:49
Става въпрос за сборника ''Под манастирската лоза'' на Елин Пелин . Трябва ми някакъв анализ или разработка , възможо най-скоро ;) Предварително благодаря ;)

crazygirl13
06-08-2010, 19:34
“Под манастирската лоза”

Оригинална интерпретация за жизнелюбието на националния дух Елин Пелин разгръща в белетрезтичния си цикъл “Под манастирската лоза”. Макар, че герои в него не са селяните, а монасите и светците; макар че тук традиционният конфликт човек – природа, човек – държава е транспониран в проблема човек – бог, цикълът носи ведрост – мъдрост. Книгата е обект на две коренно различни оценки. Искра Панова пише, че това е отстъпление на традицията на късия разказ у Елин Пелин, а Емилиян Станев я оценява като най-философската книга в българската литература. Нравствено-философската проблематика на цикъла определя жанровите му особености. Текстовете са издържани в притчовата стилистика. Подобно на притчата те заявяват поуката, която носят в себе си и поучават. Не е случайно тежнението на повествователя към максимална обобщителност. Отец Сисой говори: “Книгите са като хората, когато остареят стават мъдри”. “Под манастирската лоза” апелира към четене на книгата на самия живот. Ако трябва да се резюмира посланието, то е, че човек е такъв, какъвто е сътворен от бог. Човешката същина не търпи насилието, а търси баланс между доброто и злото.
Въпреки жанровите различия, цикълът разработва основни мотиви на Елин-Пелиновото творчество – мотивът за култ към живота, за абсурдността на религиозните догми, на фалшивата праведност и светата греховност. Всъщност обединяваща за цикъла е темата за греха на светците, но тък грехът не е изобличен, а защитен. В този смисъл водещ е не патосът на сатирическото отрицание, а хуманистичният патос, защитаващ правото на човека да живее по волята на своите природни импулси.
Сборникът съдържа единадесет разкази – легенди, композиционни въвлечени във двойно зависими художествени връзки. При анализ на заглавието в граматическо отношение то представя обстоятелството за място, уточнено от подлога “под”. Това не е обикновено сенчесто кътче, а света обител. Думата “лоза” е ключова в общия смисъл на сборника. 1В своята семантика тя носи усещането за святост и тишина. Според библейската знаковост лозата води произхода си от райската градина. 2Тя е съкрално растение и символизира невинната христова кръв. Чрез смисъла на виното като причастие. От друга страна 3лозата присъства в легендите с най-собствения си смисъл, препратен от езическите култове – виното като опиянение, като изначална човешка слабост. От изброените значения отчетливо се очертава опозицията високо, в смисъл на значимо от религиозно – обредния модел и битово, ежедневно по посока на приземеност. Тази опозиция се проектира върху художествената структура на целия сборник.4Лозата е видяна и през друга парадигма, изведена от образната система на легендата, която внася свое значение. Мислите на отец Сисой пъплят бавно и се разлистват гъсто, а фантазията на Павел Блаженния се разплита и разгръща като лозите, които подрязва. Тук лозата става символ на познанието, на духовното проникновение, на промисъла. Мотото на цикъла, който представлява откъс от псалмите. Той също е двойно подчинен компонент. Освен, че обхваща начално легендите със смисъла си на автентична библейска поука, но и сигнализира, че тук ще се обсъждат нови човешки проблеми. Смислово и графически мотото носи организацията на бъдещия сборник. Формално разказвачът в отделните творби се покрива с лицето, което води разказа от “аз” форма. Това анонимно лице е натоварено с единствената мисия да разкаже легендите, чути от отец Сисой, чийто образ е маркиран. Първият разказ има повече за композиционно, отколкото за идейно-смислово значение. Разказите са отдалечени исторически и от конкретното изображение на действителността. В тях са иносказателният лик на легендата. Повествователят разглежда вечните въпроси за доброто и злото, за истината и лъжата.
Още в 1905 година в очерка си “Флорентинска вечер” Елин Пелин показва интерес и осведоменост за западноевропейското духовенство. Някои ранни разкази като “Пролетна измама” и “Изкушение” говорят за наблюденията на автора върху проявите на духовници, които той придава с чувство на смях, а понякога и ирония. В края на живота си той споделя, че имал вуйчо свещеник, който “ме водеше из нивите и ми разказваше интересни работи за светци…и от там ми хрумна да напиша “Под манастирската лоза”. Цикълът е писан повече от 25 години. Още в първото изречение на разказа “Отец Сисой” се появява логическият извод, доказващ мистификацията. Авторът скрива името на манастира, но казва името на игумена, по което може да се открие кое е мястото. В основата на разказа е чутото от вуйчото свещеник. От изказването се прави асоциация, че нивите, из които са се разхождали е манастирът. Полето у Елин Пелин е онова съкрално място ,където се извършва свещенодействието труд. Манастирът носи идеята за свещеното, а трудът е земен. Разказът-въведение е възлов по отношение на художествената уговорка. Той е разказ на границата между предговорът и същинското повествование. Няма жанрови особености, а уговорка, характерна за предговора – изчита се в последните редове: “Ще ви разкажа някои от неговите приказки, пълни с поучения и дълбока мъдрост”. Неговите мъдрости се възприемат като синоним на слова. Приказката като жанр носи фантастичното, нереалното. Чрез библейското се представят реални, земни характеристики.
Цикълът обособява два типа герои – на греховния праведник и на праведния грешник. В проблемния център на разказите е поставено взаимоотношението човек - бог, в което е проектирана Елин-Пелиновата концепция за доброто и злото. По принцип релацията човек – бог е проблемно ядро на българската литература. Тя има разлчини интерпретации. Богът може да бъде принизен като представа (Ботев – “Моята молитва” и “Борба”, Яворов “Евреи”). Той може да бъде свален от високия си пиедестал, за да бъде възкачен на него човекът (“Септември” на Гео Милев). Човек може да бъде духовно отъждествен с бога (Вазов “Епопея на забравените”). В “Под манастирската лоза” богът не е отречен като висша духовна инстанция. Той упътва човека към добро като му праща знамение – връща зрението на св. Спиридон, човешкия лик на св. Христофор и звука на занемелите камбани. Тук богът не е безучастен към човешките страдания, както е очертан в разказа “Лудата”, а сдобива светците с познания за доброто и злото. Човекът няма дързостта да се съизмерва с него. Но образът на бога тук е ценностно раздвоен. В цикъла присъстват два образа на бога: единият е фалшивият, богът на догмата на фалшивата праведност, на фанатичния аскетизъм, на немилостивото наказание, богът-фикция, отнемащ правото на човека да живее според повика на душата. Другият бог е истинският, справедливият, нетираничният. Той дава възможност на човека да живее в съзвучие с естествените си духовни и физически потребности. Този бог е моделиран според езическата концепция на Елин Пелин за правото на човека да живее освободен от социални и църковни догми, така както природата му повелява. Разкриването на този бог се осъществява чрез основния сюжетен елемент на цикъла – чудото. То е формата на божие явление, знак на небесна оценка. Вкаменяването на пророка от едноименния разказ е израз на божията воля. Така се отрича тази криворазбрана праведност – грубите заплахи, жестокото насилие като средство, с което грешниците да бъдат принудени към покаяние. Истинският милостивият бог се утвъърждава, като чрез своето знамение той развенчава фалшивата, погрешната представа за праведност. Чудото е знак, че със своята фанатична борба срещу греховете на хората пророкът е служил всъщност на дявола, а прекалената му праведност се е превърнала в грях. Оказва се, че идеята за дорото може да бъде жестоко сатанинска, когато за нейното постигане се използва сурово средство за нравствено превъзпитание – насилието. Моралното послание на разказа е ясно: хората не могат и не бива да бъдат упътвани към доброто чрез насилие.
Развенчаването на фанатичната праведност е внушение и на легендата “Очите на св. Спиридон”. Воден от желанието да постигне греховните си плътски пориви и така да се доближи до бога, обущарят само самоинквизира сетивата си. Физически и духовно се самоослепява за радостите на живота. Творбата е притча. Подчертани са добродетелите присъщи на човека в неговото съвършенство – трудолюбие, вяра в бога, добродетелност. През неговите очи е предадена красотата на земния пейзаж. Лирическите внушения на пейзажа са заместени в легендите с пейзажи – фрагменти, места на повествователно действие. Пресъздадено е портретното описание на героя. Разкрита е виталността. Контрапунктно е отношението му към света на съблазните. Разказът разкрива неспособностите на средновековния човек да разреши една екзистенциална дилема как да спаси душата си без да погуби тялото си, без да наруши хармонията между душата и тялото, как човек да запази равновесието между двете начала – материалното и духовното. Този екзистенциален въпрос е поставен и в разказа “Чорба от греховете на отец Никодим”. Елин Пелин дава недвусмислен отговор – очевидно човек не може да подтисне телесните си пориви. Наказвайки тялото си той нарушава духовното си равновесие. Знамението на бога – възвръщането на зрението на св. Спиридон е разрешение на конфликта душа – тяло. Авторът отрича аскетизма, духовното ограничаване и паралелно с това утвърждава виталността. Така Елин Пелин заема позицията на хуманист, защитавайки правото на човека да живее в хармония и със стремленията, поривите на душата и с потребностите на тялото.
Подобно дуалистично схващане Елин Пелин защитава и в разказа огледалото на св. Христофор. Но тук противоречието между човешката душа и тяло е заменено от антагонистичното противопоставяне на доброто и злото като базисни същности на света. Идеята за необходимостта от съществуване на противоречащи си, но допълващи се начала е образно реализирана в двете страни на реката – жителите на едната са дадени от природата с прекрасни жита, а от другата са богати с добитък и дивеч. Но и едните и другите търпят лишения, защото не могат да разменят благата си. По същият начин е разкрито противоречието между добродетелите и пороците. Те са коренно противоположни категории, но не могат да съществуват поотделно. Така Елин Пелин внушава идеята, че светът се крепи на равновесието между доброто и злото. Ако пороците изчезнат, добродетелите ще умрат, защото няма от какво да живеят. Но освен тази философска концепция разказът внушава и друга. По съществото си християнската идея е, че злото не се изкоренява със зло. Срещу него се воюва с добро. Тази идея се утвърждава чрез божието знамение – ревностен защитник на правдата св. Христофор не е избрал правият път в борбата със злото. Той действа с насилие. И грехът е наказан като му е отнет човешкия лик и е превърнат в песоглавец. Възлов момент в текста е пренасянето на дявола. Двата образа на Христос и на Сатаната са в опозиция. Те са носители на доброто и злото. Злото преследва човека. Тази идея битуваа чрез тежестта, която усеща песоглавецът, когато пренася през реката дявола. Той не унищожава злото – дявола, подчинен на християнската максима, че човек трябва да прощава и на враговете си. Тогава се извисява над злото. Като прави добро на дявола, Бог му връща човешкия облик и говор. Св. Христофор разбира истината за пречистването: “Очистих се, защото направих добро на най-лошия”.
В разказа “Светите застъпници” се усеща характерната за Елин Пелин ирония. Тук обаче тя е безобидна. Като основен мотив се налага библейският. За да бъдат оборени светците се изобличават собствените им прегрешения и съблазни. Те носят човешки слабости – обиждат се, карат се помежду си. Подобно на Омировата “Илиада” Елин Пелин показва слабостите на безсмъртните и ги доближава до чисто човешките отношения. Контрастно е представен образа на бунтовника, разпнат до Христа. Според думите му: “… бог ме удостои с вечната съдба да бъда между вас, така както съвестта ходи с човека” повествователят извежда обобщения като сентенции. Идеята за греха се разкрива по интересен начин – чрез деянието на Иван Златоуст, който привидно осолява чорбата. Като поанта са изведени думите му “И нека земнии подвиг на човека да бъде стремление на душата към бога чрез красотата и истината”.
Сблъсъкът между аскетичния и природния човек е разкрит чрез срещата между отец Никодим и овчаря в разказа “Изповед”. Овчарят битува като трансформируем образ в съзнанието на отец Никодим. В началото той се очертава като абсолютен праведник, недокоснал се до грях, не е нарушил божиите заповеди, които забраняват лъжата, кражбата. Неговите помисли са чисти, речта пряма, неподправена. Доказателство за безгреховността на овчаря е неговата жаловитост към най-малките и нищожни животинки – “мравчици, пчелици, буболечки”. Отец Никодим разпознава в непознатия овчар светец, пратеник от бога. В края на творбата представата за праведността на овчаря се разколебава от изповедта за плътските прегрешения (според разбиранията на духовника, който в овчаря разпознава дявола). Във финала настъпва нов обрат. На църковната догма се противопоставя езическото разбиране за човешката природа. Естествените природни потребност за човека не могат да бъдат грях. Тази идея отново доближава образа на овчаря до представата за безгреховност. Овчаря е горе в планината, а долу са догмите на човешките взаимоотношения, на греха и мълвата. Ключът на разказа е в думите на изповедника: “Тоя човек може би е по-близко до божията истина. Той живее под само звездите”.
Развенчаването на фалшивата догматика на църквата Елин Пелин осъществява и чрез други свои разкази, които не са включени в цикъла – “Изкушение”, “Пролетна измама”, “На оня свят”, “Братя”.
В тях той разкрива абсурдния парадокс, върху който е изграден църковния свят. Грешните духовници са призвани да учат на правдивост миряните. Духовниците се поддават на светски пороци. (Слабостта на поп Серафим от “Изкушение” към виното; подвластността към плътски желания на отец Игнатий от “Пролетна измама”). Тези разкази не целят изобличението на божиите служители, затова не са сатири, а защиита на човека да дава воля на своите естествени желания. Ето защо в разказите на Елин Пелин духовниците и светците стоят по-далече от бога, отколкото селските труженици. Те нямат страх от божа санкция, не раболепничат пред бога, не симулират праведност. Чрез героите си селяни Елин Пелин утвърждава своето философско верую – онова, което се определя от природните закони не е грях. Всички човешки закони трябва да се подчиняват на върховния природен закон. Така “лозата” утвърждава ренесансовото право на човека да живее природосъобразно. Затова св. Спиридон и св. Христофор стават пълноценни личности, когато разбират безсмислието на своя аскетизъм. Така “лозата внушава, че човекът не е фатално греховен, че границите между доброто и злото са подвижни, че греховността може да бъде свята. Това снизхождение към човешките слабости е всъщност израз на Елин-Пелиновото уважение към човека. Въплъщение на това разбиране е образът на отец Сисой: “земен човек, който владее златната нравствена мярка”. Той не се страхува от божие наказние, не робува на религиозни постулати. Неговата вяра не е фанатична, защото той пригажда небесните догми към своето демократично разбиране за правотата на човек да живее в духовна свобода. В този смисъл той въплъщава скептицизма на народния дух към всякакви отвлечени идеи и морални крайности.
Мотивът за пречистването битува в разказът “Занемелите камбани”. В него се налага и идеята за доброто и греховното, за силата на майчиното чувство. Самото заглавие отвежда към оксиморон и задава идеята. Чрез детайли се утвърждава смисъла на чистотата – душевна и физическа. Жената отправя своята молитва към Богородица да спаси болното дете. В опозицията са показани чистотата на храма и дрипавата, забрадена с нечиста кърпа жена. Отчаянието Ј битува чрез детайлите – сълзите, горестта Ј. Образът на отец Йоаким е предаден чрез представата – прогонва от божия храм страдащата, а църквата е място за успокоение на човешката душа, на болката. То е място за молитва, за търсене на връзка с бога. Игуменът държи на светското. Това е предадено чрез вътрешния монолог – “И владиката може да дойде”. На неговия грях е противопоставено жертвеното отношение към майката – бедна тя дава единственото, което има, за да измоли помощ за детето си. Прогонена е от игумена, защото божият служител не е осъзнал истината, че не е важно какво ще дадеш, важното е да го дадеш от сърце. Тогава, когато разбереш греха си ще получиш опрощение. В разказа тази идея се носи от визията – занемелите камбани зазваняват сами, когато отец Йоаки осъзнава греха си. С финалът на разказа се визира осъзнаването на греха. Звъна на камбаните на Жрелинския манастир носи визията за божието знамение – знак, който Елин Пелин утвърждава в цикъла.
Синтезирано своята концепция за виталността на народния дух Елин Пелин разгръща в разказа “Веселият монах”. Заглавието е провокиращо – думата “монах” асоцира за аскетизъм, отричане от светския живот. Съчетава се парадоксално с определението “весел”, свързващо се с виталност, безгрижие. Така парадоксално е предаден и портрета на монаха – лицето му е озарено от божествена красота, а тялото му е силно и гъвкаво, въпреки въздържанието и поста. Физическата красота на Еникий е несъвместима с тъмния манастир, с бледите лица на светиите от иконите. Образът на красивия монах се свързва по-скоро с езическата античност, когато красотата се е ценяла като висш дар на природата, отколкото с тъмното Средновековие, когато красотата е била знак на греховност. Но външният портрет на Еникий не е толкова объркващ, колкото духовните му качества, жизнеността, безгрижието. Емблематичен поведенчески жест на монаха са веселите му песни, ярко контрастиращи с безжизнената тишина на манастира. Чрез противоречието между образа на веселия монах и манастира е положен конфликтът между жизнелюбието и аскетизма като противоположни форми на светоусещане в живота. Така се поставя въпросът къде е естественото място на човека – сред шума на светския живот или в тъмната мрачна килия? Защо е създаден човека – за да се радва на живота или за да се подготва за края му? Разказът поставя и друг обезпокояващ въпрос – дали аскетизмът, отшелничеството са образец на християнско поведение. Чрез избора на Еникий да се посвети в служба не на бога, а на хората се утвърждава идеята, че смисълът на живота е в изживяване на всеки миг от човешкото съществуване, в труда, в мъката и радостта. С жизнеутвърждаващата се философия, Елин Пелин не отрича култа към бога, а внушава идеята, че почитта към него се изразява не чрез молитви, а чрез песни, славещи живота – най-ценния божи дар. Тези свои идеи Елин Пелин утвърждава и чрез емблематичното противопоставяне между образа на запустелия манастир, определен като “мъртвило” и образа на гроба на веселия монах, покрит с пъстри цветя, заобиколен от кротки животни. Противопоставено е и отношението на хората – докато манастира не се посещава от никой, гробът на монаха е оживен от човешко присъствие – непрекъснато идват хора, търсещи изцеление на душевните си рани.
Цикълът “Под манастирската лоза” разработва проблема за виталността на народния дух в различни образни модели. Като висш нравствен закон се утвърждава и природния противовес на църковните догми и канони. Налага се разбирането, че задоволяванеот на природните потребности осигурява душевна хармония, докато подтискането на естествените импулси тласка към грях и духовна катастрофа. Виталността и жизнелюбието се утвърждават като висша добродетел на народния дух.