ЛИС върху "Гераците" HELP!!! [Архив]

Norty

06-20-2010, 14:30

Тъжна е житейската и нравствена съдба на Елин-Пелиновите „Гераци”. Посред жътва, в най-усилното време от природния календар на българина, сякаш спира плавният ход на житейския кръговрат. В календара на човешката душа настъпва обрат. Времето спира. Обгръща с мъчителна нега съзнанието на Елин-Пелиновите герои и действието обръща поглед към миналото, към спомена за „лятото” на човешкия живот, когато живописните платна на природните сезони „текат” в човешката душа като пълноводна река с цялото великолепие от багри на красивата българска земя.
Но тъкмо човешката душа трябва да понесе спомена за последното патриархално „лято” като лично наказание за нарушения таен обет за вечно единение между душевните изповеди на земя и човек. Душата на Герака се „къпе” в знойното слънце на своето човешко, но и наследено родово „лято” до мига, в който един от синовете му разкъсва връзката между човешка душевност и природни стихии. Най-малкият - Павел, като трагично белязания блуден син от Библията, носи идеята за отродяването, за последното патриархално „лято” на Гераците в условията на нов социален живот.
Осланена е душата на стария Герак. Времето за него спира. И целият му вътрешен човешки свят тъжи за летния зной на онази последна жътва в патриархалния свят на неговия живот, когато в „човешки пот” се е къпела „майката земя”. Душата му остава трагично слята с последния пожънат сноп. Духът му е самотно изправен на границата между две епохи: залеза на патриархалното „лято” и тъжния изгрев на ново социално време. Новият екзистенциален ритъм на живот преобръща хода на времето в душите на хората и те се разделят. Граничната бразда между две епохи ще разкъса общия родов корен на Гераците със земята. Всеки от тях ще понесе наказанието в душата си. Никой няма да бъде пощаден. Усещането за вина тегне над всички Елин-Пелинови герои.
Повестта „Гераците” е тъжен поетичен разказ за социалния кризис на българската душевност, за смяната на социалния ритъм на времето в човешката душа, когато „патриархалните” изгреви са заменени със студени „социални” залези; когато есента в човешкия живот настъпва преди лятото и душата миражно боледува за онази „жътва”, преди злото „да се излупи” в човека и дяволът да отвори бакалница в душата му.
За този художествен обем на социалните промени разказва чрез душите на своите герои Елин Пелин в „Гераците”.
Последната жътва свършва и есента завинаги се настанява в душата на Герака след смъртта на баба Марга. Огънят в общото родово огнище загасва, тъмни сенки гасят красивата багра на лятото.
Елин Пелин въвежда мотива за душевната самота още в началото на повестта с описанието на особената поетическа усамотеност на бора в двора на Гераците. Сякаш метафорично проектира душевното уединение на последния патриархален кълн - стария Герак - като емоционално-психологичен еквивалент на есента - символен израз на нов социален кръговрат в душата на човека.
Но ако душата на Герака е пространство за извайване природните обеми на човешката самота, то вътрешният мир на Павел - последната надежда на Гераците - е първото погазено нравствено пространство на патриархалната българска душевност от новия социален повей, обхванал българското село. Чрез тежките - сякаш „есенни” -обеми в душата на Павел, Елин Пелин разгръща картината на безкрайното „есенно” поле с пожънати, но неприбрани снопи: най-точен душевен еквивалент на социалната самота, обхванала живота на българския селянин в началото на XX век.
Старият Герак въплъщава нравствения кризис на българското село, Павел - социалната драма на човешката душа.
През три нравствени изпитания преминава разпокъсаният душевен мир на дядо Йордан, за да познае раздвоението и тъмната сянка на несторения, но разпнал душата му нравствен грях.
Личната болка - смъртта на стопанката - го изправя срещу злото. Студен есенен вятър „нахлува” в душата и в къщата на Герака. Героят осъзнава с ранимостта на бащиното и човешко съзнание, че доброто и злото воюват помежду си единствено в пространството на човешката душа. Но защо именно в душата на неговите деца и под покрива именно на неговия дом злото „свива” гнездо, от което пълзят „сръдни, недоразумения, крамоли” като змии?! Тъмната сянка на страшното, извечно като света и човешката болка, екзистенциално „защо?” обезсмисля с трагичното си съмнение живота на Герака. Но тъкмо това съмнение ражда парливите трепети на надеждата със завръщането на Павел.
Не с „осланена”, прекършена душа посреща своя син старият Герак, а с озарени от много „слънце” вътрешни сетива. Сякаш вижда възкръсналата си човешка младост, потопена е багрите на знойно'' о лято. Заради тази приказна феерия от цветове, звуци и човешки гласове, която „разцъфва” душата на стареца като последен вик на надеждата, той е наказан. Открива, че ,,Бог бяга от човешките сърца” и „хората не са вече братя”. Това е вторият социален въртоп, през който преминава душевният свят на Йордан Герака.
Кулминация на преживения нравствен кризис е самотният размисъл на бащата пред чужденеца-син, завърнал се не за изкупление к бащин благослов, а за наказание и хищно разделение душевността на минали и сегашни поколения ш родовия корен на Гераците. Дяволът първо в душата на Павел отваря „бакалница” и първа душата на стария Герак пада в тъмния греховен въртоп на бакалската сметка. Баща и син сключват тайна сделка със злото. Грехът ляга като тъмна „есенна” сянка върху съгрешилата от бащина любов душа на Герака. Той заплаща с душевното наследено „имане” на дедите греха на социално от-родения Павел.
Последният патриархален кълн в дома на Гераците - дядо Йордан - пръв понася в душата си горчивия плод на новото социално време като наказание на дедите за неопазената ритуална връзка на свещенодействие с корените на родовия дух: „...Душата на стареца не намери ни съчувствие, ни утеха от сина си - и отново се усети самотна, обидена и изоставена...”
Простил се с миналото, с горещото „лято” на своята последна патриархална „жътва”, старият Герак навлиза в „есенното” тъжно мълчание на мисълта си за срамната бакалска сделка с дявола, обсебил душата на най-обичния му син Павел. Цената на сторения нравствен грях е петдесет хиляди лева: „... Тия пари аз ще ти дам, но ми дай дума, че няма да кажеш никому. Нито на братята си.”
Пръв Герака ограбва душите на децата си. Прекрачва принципа за патриархално равенство на дедите си. Пръв той посява зърното на социалното зло и каиновската неприязън в душата на синовете си. И старият Герак, пръв изтъргувал доброто в душата си с дявола, понася тежкия кръст на човешкото си, бащино и родово наказание. Сам да раздели земята на дедите си, както сам разделя в тъмна сделка със злото пушите на децата си. Сам избира студеното „есенно” мълчание като наказание за живо погребаната си човешка душа.
„Умира” патриархалният мир в дома на Гераците. Душите им потъмняват, изгубили златистия цвят на прегоряло пшенично зърно като овлажнените есенни стърнища след последното лято на погубената от новите социални времена патриархална душа на Герака. Един свят на красиви идилични „изгреви” и „залези” в календара на човешката душа чезне в сянката на спомена. Есенното зловоние на разрухата, обхванала един дом, хармонично прелива според новия социален ритъм на човешките душевни терзания в безжизнената мъртва белота на зимата. Умира Елка. З новия социален кръговрат на времето изчезват Павел и Захаринчо. Божан самотно споделя единствено със себе си, със своя страх, тъмната тайна сметка на натрупаното богатство. Петър отсича самотния, „осланен” от времето бор в разделения двор на Гераците тихо догарят дните на стария Герак.
Лятото, според новия социален ритъм на живота в българското село, принадлежи на Божан. Той е човекът с нова социална душевност, подчинена на времето, което променя нравствения критерий на българина през първото десетилетие на XX век.