PDA

View Full Version : Малиновата градина



nansyxcullen
06-23-2010, 20:40
Предговор.





На 15 съм. Казвам се Лидия. Казват ми Ли или Лид.
Живея в малко градче с бедния си, зъл баща, който често се напива и ме бие.!
Нямам майка, изоставила ме е, сигурно защото баща ми и нея е биел.Защо ли не ме е взела със себе си. Винаги съм
го мразела. Искам да избягам, няма значение къде, но когатото дойде подходящия момент ще си тръгна завинаги! Ще я намеря.





1. Малиновата
градина





Разхождах се из гората, мислейки си за най – различни
неща.Безмислици както обикновено. Огледах се и осъзнах, че съм се изгубила.
Гледах наоколо в продължение на няколко минути, търсейки признаци на живот,
пътека или дори място, от което мога да се измъкна от гъстата гора. Нямах си
представа къде се намирам. Защо ми трябваше да тръгвам сама, и да отивам в непознатата част на гората? Защо? Вървях
назад, но лошата ми ориентация не ми помагаше особено. Докато се опитвах да се
намеря, чух звук. Обърнах се на всички страни, но нямаше нищо друго освен
зеленина. Имаше дървета, много храсти и дървета. Те скриваха светлината и в гората беше тъмно и студено. Някаква птица излетя от един клон, през пътеката и изчезна някъде в небето. Края на гората не беше далеч. Може би това беше място, което щеше да ми покаже къде съм. Вървях към спасението си. Храстите ме закачваха, сякаш не искаха да ме оставят да се спася. Трудно, но жива и здрава стигнах до мястото. Беше края на скала.Висока скала точно над океана. Вълните бясно я блъскаха, опитвайки се да я съборят. Огледах се и разбрах къде съм. Беше близо до дома ми, тъй като живеех в края на градчето, точно до гората. Смрачаваше се.
Можех да се прибера, но нещо ме накара да се огледам. Сякаш някой ме хвана и аз трябваше да огледам всичкооткъм края на гората преди да си тръгна. Търсех нещо.
Какво търсех само аз можех да зная, а незнаех. Видях розово- червен цвят между
зеленината, долу,отляво. Тоест още по – близо до къщата ми. Беше почти тъмно,
но любопитството ми надделя и отидох да видя какво ме привличаше така. Слязох,
не ми отне много време. Порязах се от всичките клони и тръни. Жалко, че толкова рядко ходех в гората, не бях видяла градината по рано.
Мястото беше красиво, прекрасно. Розовото нещо беше градина. Голяма малинова градина.. Миришеше прекрасно. Явно някой се грижеше добре за нея. В средата на градината имаше някакво местенце. Беше дупка, някой я беше направил, за да се крие. Беше удобно, сенчесто и приятно. Настаних се и в това си положение можех да видя някаква дъска. Явно беше на този някой, който се криеше.
Малка дървена къщурка малко по – далеч от хубавата градина светеше.
Чух шум и се стреснах. Беше тъмно и си тръгнах. Тичах до вкъщи, не от бързане, беше ме страх, от тъмното и от начина, по който баща ми щеше да реагира, когато разбере, че ме няма.
Като се прибрах, нямаше вечеря баща ми беше навън, сигурно пак в кръчмата. Измих си ръцете и си сложих лепенки на дълбоките рани. Болеше. Изпържих му набързо яйца и му извадих хляб. Изкъпах се. Беше Събота и не се налагаше да
лягам рано, затова си извадих книгата. Четох малко, но умората надви и се унесох. Сънувах прекрасната градина, как си събирам багажа и си тръгвам. Как баща ми е
бепомощен да ме спре. Как някой е с мен. Дали мечтата ми щеше да се сбъдне...?!




2. Някой.



На следващата сутрин, Неделя, се събудих рано и, тъй като не можех да чакам
повече оправих се набързо и се затичах по старите, скърцащи стълби. Баща ми
лежеше пред вратата, на пода. Ясно, пак беше пил. Спомних си как изреваваше, когато не можеше да стане.
Без дори да закуся, тичайки отидох на мястото, което някак си силно ме привличаше. Нямах много приятели,
защото ги беше страх от баща ми, затовя отидох сама. Исках да разбера кой живее
там. Защо беше този странен сън. Какво ли щеше да стане.
Стигнах, огледах се. Мириса на малини беше по – хубав отколкото
можех да си представя. Нямаше признаци на живот. Чух звук от къщата, изстрел.
Клекнах. На мястото, което бях открила предишния ден имаше следи, сякаш някой
беше седял там. Видях, че дъската беше местена и по нея беше драскано с нещо, камък най – вероятно. Чудех се да напиша ли и аз нещо. Написах само „Л”. Някой излезе от
къщата тичайки и не можах да видя кой беше. Когато нямаше и следа от него реших
да огледам къщата. Вратата беше открехната. Побутнах я и тя се отвори до края.
Къщичката се състоеше от една стая. Стара кушетка намираше мястото си в края под прозореца. Печка, на дърва беше запалена. Беше
топло, дори горещо. Имаше и маса и стол. По стената бяха закачени глави на
животни. Къщата беше много разхвърляна.
„Тук живее сам мъж! Ловец? Отишъл е на лов!”
Излязох.
Миризмата не ми харесваше. Имаше чешма, която напояваше малините. Имаше
малка колибка.
„Тоалетна..?!”
Реших да не я доближавам.
Седях си сред храстите и си мислех.
„ Утре ще си взема и книгата за да си чета. Тук е
приятно.”
Седях час или поне аз така си мислех. Когато се
прибрах беше 4:30 след обяд. Кога мина толкова време?
Мястото
найстина ме забавляваше.

3. Време.

„Времето е странно, бързо, бавно. Защо
когато си прекарваш хубаво минава бързо и неусетно, а когато нямаш търпение да
измине, то се влачи... „
Понеделник, училище, първа смяна, ставане рано. Това кой го обича? Времето измина много бавно... Сякаш бях обречена
да съм в час по математика до края на живота си.
Най – накрая свърши
Изтичах, дори не се прибрах до дома. Отидох на
прекрасното място. Ароматът на малините беше като наркотик за мен. Мястото ме
привличаше със всяка минута все - повече. Или по – точно – неизвестното.

НА ДЪСКАТА БЕШЕ ПИСАНО...
„Ще съм тук утре вечер, в 7.Ела.” Хмм.... Това е странно. Среща ли имах. За първи път имам среща...Нещо ме караше да се чувствам сигурна. Знаех, че не е някой, който би ме наранил, просто го знаех. Нещо ме караше да не се съмнявам в тва да отида утре. Какво можех да губя.. Единственото, което ми остана е живота ми, а нямаше за какво да живея. Цяла вечер размишлявах, върху този въпрос. Никога не се бях замисляла над това.Не можах да заспя.
На другия ден след училище отидох на мястото. Нямах търпение да видя какво ме очаква. Дали е красив, а забавен, а какво е всъщност момче или момиче. А какво ще стане. Трябва да чакам...

4.Денят

Отидох по – рано от 7. Седнах на тревата, притеснена,
как ли щеше да мине „срещата” ? Какво щеше да се случи? Чудех се момче или момиче беше, в крайна сметка и двете щяха да ме зарадват, нямам много приятели.  Стана малко преди 7. Чух шум. Не ми беше много понятно как трябваше да се държа на среща. Не разбирах хората, незнаех как ще реагират Много се притесних и тръгнах да бягам, някой зад мен извика „Хей върни се!”.Гласът беше на момче,
беше твърд, изгладен, перфектен.
Тичах до вкъщи, и не чувах стъпки зад себе си. Затворих вратата, задъхана и се свлякох по стената. Седях и размишлявах, цялата обляна в пот от тичането, а и от
притеснение. Колко лупаво от моя страна да избягам. Много съм страхлива и срамежлива. Защо избягах? Не трябваше да бягам, трябваше да остана, да се върна ли...? Май трябваше да се върна, но не можех да направя и крачка. Изведнъж някой почука на вратата. Не можех да помръдна. Баща ми ли беше. Не! Той щеше да влезе с трясък без да чука така.... перфектно, прекрасно, в такт, не много силно, но не и много леко. Изправих се леко и отворих вратата, бавно. И тогава видях момчето. Красиво. Беше висок, силен, много силен, едър, беше три пъти по – голям от мен. Беше с бяла риза, разкопчана и черен панталон. Официално облечен? Косата му беше дълга, може би до средата на гърба му.. Беше черна като абанос. Завързана на опашка. Кожата му беше бледа. Приятен аромат на мъжки парфюм се разнесе наоколо. Щях да припадна. Беше прекрасен (По – красив от вампир)


5. Началото

Събудих се в прегръдките му.
-Припаднах ли- учудено запитах със все още затворени очи, не исках да се будя от съня си.
-Амм..сънувах..- започна самоуверено той.- Сънувах..- вече не слушах какво говори, слушах само гласа. Не може да съм се влюбила толкова бързоо.. Не може.. Сърцето ми щеше да изскочи.- Слушаш ли ме..?!- попита гласа ядосано, но прекрасно – ядосано.
-Извинявай- Все още бях в прегръдките му а той ме
държеше силно до гърдите си. Дръпнах се назад, не че исках да го правя просто
той ме гледаше с досада. - Ще продължиш ли?
-Не, няма да продължа.- Скръсти ръце пред гърдите си..-
Може ли да вляза.
-Аааа... разбира се... – Продължихме да се гледаме, но за доста кратко време, не успях да му се насладя на външния вид.
Качихме се горе.
-Е сега моля те продължи.
-Амии сънувах..
-?!?!?!
-Теб сънувах! В сънищата ми не беше толкова красива... – не, пак ли съм припаднала.
-Амм... – гледах и не вярвах да очите си.
-Може лии... Да те целуна..
- Аз...- пребледнях.
- Спокойно не хапя.- „Това най- малко ме притесняваше
но мерси все пак” казах си наум.
Тогава се доближи до мен.. Усетих топлият му дъх близо до себе си и прекрасната му миризма.
-Лидия слез веднага долу. Защо не си направила това,
което ти казах?
-Азз.... – Извиках - Скрий се моля те. Идвам татко. Секунда. Моля те
скрий се под кревата баща ми е опасен, ако те види може да те убие.
Слязох и баща ми започна да ми говори, дори не разбирах, така занасяше думите. Не го бях виждала трезвен от много време, от както се помняя... Никога. Качи се нагоре. Спря пред вратата ми за секунда..
-Лидия?!
-Даааааа.... татко каквоооо...?!
-Хмм... незнам, струва ми се че чух нещо.
-Няма нищо може да е паднал някой предмет. Остави ще проверя-
усещаше се нервноста ми.
Той отвори вратата,огледа се. Наведе се..
-Таткоо...
-Каквоо- извика той и аз паднах от страх.
-Ето какво е паднало, този ангел от скрина.
-Лягам си, да не съм чул шум...!
-Добре татко-казах.
Затворих вратата на стаята. Под кревата нямаше
никой, но прозореца беше отворен и се досетих къде можеше да е.


6. Разговор.

Изчаках баща си да заспи. Изкъпах се и
се направих, че си влизам в стаята и си лягам, но излезнах през прозореца.
Сладкото момче, на което дори името незнаех, не ми излизаше от главата.
Вървях по улицата. Беше ме страх баща ми
да не разбере, че не съм си в леглото, но нямаше шанс да се откажа, не пак, не
и тоя път. Животът ми щеше да се промени.Продължавах да вървя, изведнъж чух
шум. Много странен шум. Сякаш някой летеше на по малко от 10 метра от мен с
хеликоптер, беше като гигантска пърхаща муха. Огледах се около
себе си, не видях нищо. Изплашена още повече се забързах, мислейки си че
съзнанието ми си прави шеги с мен. Чух гласа му.
-Идваш ли.!? Защо се бавиш?
-Оуу... – огледах се- а ти къде си.
-Зад теб.- обърнах се и той седеше на сантиметри от
гърба ми.
-Ноо. как... ти не беше никъде наоколо, нямаше те.. Аз..
видях, че те няма.. и тии..
-И за това има време. Остави сега. Да вървим.
Вървяхме. Стана ми студено и потръпнах.
Той ме хвана за ръката някак си много нежно за момче. Почервенях като домат,
добре, че беше тъмноо.. Вече не ми беше студено.
- Амм.. – поколеба се той. Погледна ме с прекрасната си
усмивка и бялите му зъби блеснаха на уличната лампа близо до нас.- Може ли да
довърша започнатото?
Без да чака отговор, без дори да изчака да се
осъзная за какво говори се запели за мен. Прегърна ме и ме хвана за брадичката
с лявата си ръка. Целуна ме, бавно и нежно докосваше устните ми със свойте. Беше прекрасно, беше първата ми целувка. Беше най – сладкия вкус, който съм вкусвала някога. За момент се почудих на земята ли съм. Чувствах се като най – красивото момиче за него, като принцесата на мечтите му. Дали ме харесваше така както аз него. Обгърна ме с двете си ръце и ме допря още по - близо до себе си. Усещах всяка част от тялото му. Заваля. Беше като сцена във най – прекрасния романтичен филм. Той не спираше да ме целува. Дъжда се увеличи и той ми продложи да се скрием под навеса на спирката, която беше на няколко крачки от нас.
През цялото време ме държеше, когато влязохме и седнахме на пейката понечих да го целуна отново,
но той се дръпна и сложи пръст на устните ми. Целуна врата ми и
каза:
-Трябва да поговорим Лиди – Това „ Лиди” взучеше прекрасно.
Никога не бях харесвала името си, но сега се радвах, че се казвам Лидия. Никога
не ме бяха наричали така. -Найстина трябва да говорим, осъзнай се миличка ! Дори името ми незнаеш. –Засмя се със сладкия си глас. Целуна ме по рамото.
Осъзнах се, найстина незнаех дори името
му. Какъв е всъщност, откъде идва, защо мен, как намери къщата ми и още хиляди
въпроси, на който исках да получа отговор.
Намразих тъмнината. На нея не можех да
виждам прекрасното му изпълнено с живот и любов лице. Усмивката му, тялото му. Сугрна бях, че може да ме вдигне с една ръка без
затруднения. Той ме прегръщаше, обвиваше тялото ми с ръцете си, сякаш шеще да
ме изгуби, ако ме пуснеше.
-Амм.. – започна той- Слушай сега! Аз се казвам Сам..
На 18 съм, тоест две години по голям от теб, въпреки че съм с акъла на 14
годишен хлапак. Сънувах всичко, сънувах това място , сънувах, че сме тук и че
те обичам. Да влюбих се в теб от съня си и сега като те видях направо ме
обсеби. Няма да мога да продължа живота си без теб, а и знам, че искаш да се
махнеш от дома си, така че дойдох да те взема, ако искаш. Аз нямам дом де.
Намерих пещера, която може да си направим като дом. Много е уютна. Тъй като тук е винаги лято ще ни е супер, защото вътре е хладно. Виж, аз.. нямам родители,
нямам си никого. Досега не съм обичал. Отгледан съм от дракон. Тоест тя умря,
но снесе яйце и то се излюпи. Женско драконче. Кръстих я Мадлен. Силна е и няма
да й е трудно да носи и двама ни на гърба си. Ще ти я покажа по – късно, но не
трябва да се плашиш, тя е свързана с мен и те чувства, както аз. Отиваме ли да
си събереш багажа?
-АААааааа..... Дааа.. Хайде.. Ноо.. ъъ.. баща ми е
малко опасен. Моля те изчакай тук..не искам да те нарани.. искам да си тръгна
без сбогуване.. ще му оставя бележка не искам да се събуди така, че по добре да
съм сама..
-Хаха.. Аз съм по тих и от котка.. Спокойно. Искам да
съм с теб. Двамата ще го съберем и ще стане по бързо. Хайде искам да ти покажа
изгрева..
Отидохме до къщата и отново вляохме през прозореца.
Събрах си набързо нещата. Взех си няколко чифта дрехи. Парфюма, разбира се, книгата, любимата плюшена играчка. Написах бележка „Не се опитвай да ме търсиш!”

7. Изгрев.
Събудих се в прегръдките му, беше топъл и мек. Опитах се да не мърдам, за да не го събудя. Толкова се радвам, че се получиха така нещата, имах му пълно доверие, незнам защо, просто знаех, че той никога няма да ме нарани. Никога не съм вярвала, че дракони може да съществуват. Ами, ако всичко това е лъжа, ако той самия е лъжа. Може да съм паднала от високата скала и в момента да съм в кома или мъртва. Не ми пука, в крайна сметка имам всичко, каквото ми трябва.
Беше посред нощ, тъмно. Чувах сърцето му, биеше силно и равномерно. Погалих го по ръката, сякаш за да се уверя, че той е тук.
- Оуу.. Заспал съм, а исках да ти покажа изгрева. Радвам се, че ме събуди.
- Добро утро, въпреки, че си нямам и идея колко е часа.
- Според мен няма значение, нито трябва да ходиш на училище, нито трябва да ходиш където и да било. Няма да ти позволя да си и на крачка по – далеч от мен. Искам да те прегръщам и целувам през цялото време, но ти обещах да ти обясня за Мадлен и останалата част от историята ми.
- Да, така е – Почудих се дали да го целуна, исках пак да усетя огъня в корема си. Реших да изчакам.
- Доколкото си спомням от спомените на майка ми, аа имам предвид дракона, казваше се Алексзтраза. Беше силна, красива, много умна. Люспите й бяха лилави, блестяха във всичките нюанци на лилаво на светлина. Има сестра на име Керистрасза,синя е. Тя ме мрази, защото аз съм причината Алексзтраза да избяга от дома си и да я остави сама. Търси ме за да ме убие, но ти обещавам, че няма да й позволя да те нарани, Мадлен ще ни пази, тя е много по – голяма и силна от нея, защото е по – млада. Тя пък е оранжева и при това има рога. Това е рядкост при драконите, малко е плашещо, но за другите дракони е красиво. Всички оважават Мадлен. Сега ще я извикам – Той сбърчи вежди, сякаш я викаше на ум. – Извън обхвата ми е, ще трябва да изчакаме, сигурно е за храна. През това време ще ти разкажа за себе си, което знам от Алексзтраза. Майка ми и баща ми много са се обичали, когато съм се родил са решили да отидат с мен в джунглата, до някакво село, за да ме кръстят. Те са били Християни, а във града, в който са живеели, не е имало църкви. Но един ездач, нямам си представа защо, ги е убил и е оставил само мен жив. Алексзтраза е била наоколо, не е могла да го спре, но е дошла и ме е взела, решила да ме отгледа. Когато ме показала на сестра си,тя не харесала идеята и затова Алексзтраза е избягала. Незнам как, но ме е отгледала много добре, защото аз съм щастлив и имам всичко, от което се нуждая.
Не говорех, слушах историята му с интерес. Исках да науча още за него, но той отказа да споделя повече, докато не кажа и аз нещо за себе си.
- Ами, моята история е кратка и скучна, не си спомням добре, но знам, че майка ми е жива, някъде. Избягала е, защото баща ми я е биел, чудя се защо не ме е взела със себе си. – Аз се разплаках, никога до сега не бях плакала пред някого, освен пред баща си, когато ме биеше, когато бях малка. Вече бях свикнала на болката, бях свикнала да се държат с мен зле, сякаш бях слуга и не заслужавах нищо.
- Не плачи, моля те, ще се разплача и аз. – Погледнах го учудено, защо пък да плаче за мен.
- Баба ми изчезна, когато бях на 6, това си го спомням, - вметнах аз – но незнам къде е. От полицията много я търсеха, но никога не я намериха и затвориха случая. Не искам да разказвам повече за себе си.
Слънцето започна да изгрява бявно, от хълма, на който бяхме се виждаше чудесно. Слънцето беше червено, после оранжева, а сега вече беше високо в небето, ярко жълто.
- Красиво е нали? – Попита ме той
- Да – отговорих аз и се почудих за секунда – Сам.
Той ме погледна с прекрасната си усмивка.
- Това Сам звучи, доста добре, казано от твоята уста, Лиди. – Той се наведе и ме целуна нежно по челото, но аз не можех да чакам повече и го целунах по устата, настоичиво. Задъхахме се и двамата, той ме притисна към себе си. След секунда, поне на мен толкова ми се струваше, той разхлаби хватката си и ме пусна, аз спрях да го целувам и го погледнах в очите, забелязах, че гледа към слънцето.Изведнъж, стана сенчесто, и чух странен шум. Обърнах се за да резбера какво идваше насам със висока скорост. Когато го погледнах, Сам изглеждаше напрегнат, но не и изплашен. Станах и се обърнах към слънцето. Сянката започна да се очертава в земята и ставаше все по – гомяла. “Алексзтраза”, помислих си,но не се оказах права.. Разбира се, тя беше мъртва. Това беше Мадлен. Оранжевият цвят се разнесе наоколо и ни заслепи, беше красива, много по – красива отколко си я представях.
Драконът се приземи много елегантно и тихо, почти невъзможно за нещо толкова голямо. Рогата й бяха къси, но плашещи. Зъбите й бяха много остри и бели. Шиповете на гърба й я правеха да изглежда още по дива. Тя ме погледна с недоумение. Какво ли си мислеше? След миг премести погледа си на Сам и аз го последвах. Той я гледаше загрижено, с обич в очите и й се усмихваше. Погледна ме и ми обясни, че си говорят, четат си мислите, така и я вика, но все още не са толкова силно свързани,че да им е неограниченяа връзката. След това се доближи до мен и ме прегърна, след което остави ръката си на кръста ми. Сърцето ми биеше лудо, колкото и въздух да поемам не ми стигаше. Познавахме се от едва два дена, но се чувствам толкова сигурна с него, знам че друг няма да искам.
- Тя мисли, че си по – красива отколкото във мислите ми. Харесва те, много се радвам. Казва, че е по – добре да тръгваме скоро, защото може да ни видят. – Осъзнах, че тя беше дракон, около 10 метра широк и 15 висок. Съгласих се – кимайки.

8. Залез
Летенето на гърба на дракон не се оказа толкова страшно, за колкото го мислех. Много ми хареса, надявах се това да не е последният път, в който го правя. Мадлен знаеше, че ми е за първи път и не искаше да ме уплаши, затова летеше бавно и не много високо от земята, но след време Сам я предупреди да се дигне за да не ни видят.
Беше дълго и изморително. Пристигнахме на върха на някаква планина по залез. Видях малка дупка в скалата, това сигурно беше пещерата, за която ми каза Сам по – рано.




Нямам време да го допиша. Може би, когато свърша училище ще седна и ще попиша малко.
НАДЯВАМ СЕ ДА ГО ХАРЕСАТЕ!

Elenichkaa
06-24-2010, 11:16
да,хареса ми!

stoteen4o
06-24-2010, 21:58
Много е хубаво...Имаш голямо въображение и описваш по невероятен начин. Браво! Прочетох го с удоволствие :)

pepsinka
07-01-2010, 06:19
бих искала да видя продължението, ако можеш да ни отдадеш тази чест :)) Аз лично много го харесвам и с удоволствие го четох!