Адът-това са другите" есе

[miloto925]

есее по темата "Адът-това са другите" мерси предварителноо

Липсва описателно заглавие.
kalpazanka

[SmilezZz]

Адът - това са другите (есе по философия)

Мисълта на Жан Пол Сартр „Адът - това са другите“ изразява, че няма нищо хубаво на света освен, че си съвсем сам. В тълпата човек е с другите, но не е с никого. Неговото качество там е количество. Той е единица в множеството, песъчинка в навалицата. Това е, защото в днешно време не съществува приятелство, а само предателство, завист, лъжа и други подобни качества. Ето защо малко хора издържат продължително време на пребиваване в безлико и сиво съществуване. За да спаси себе си, човек напуска тълпата и навлиза в света на размишлението. А всяко сериозно размишление вглъбява. Следователно всяко размишление усамотява. Известен е случаят със Сократ, който веднъж така дълбоко се замислил, че повече от денонощие седял на едно място, унесен в своите мисли. Характерен е също случаят с Декарт. При темата за съмнение, Декарт е достигнал до истината, до „Мисля, следователно съществувам“, с цената на съзнателно дистанциране от външните неща, от чуждите мнения, дори от собственото си тяло. Самотата има различни екзистенциални форми. Самотен е човекът, изостанал от темпа на времето. Но човек не е сам. Той е пред погледа на Другия. Срещата с другия е борба за признание.
„Адът - това са другите“, казва Сартр, защото всеки опитва да плени свободата на Другия. И любовта, и омразата са опит за пленяване на чуждата свобода.

[SmilezZz]

Адът - това са другите
есе

От древни времена съществува схващането за задгробен живот, представляващ два крайно противоположни свята – ад и рай. Религиите днес говорят за ада като наказание, като изкупление на земните грехове.
Но нима понякога адът за човек не се оказва на земята, нима понякога той не се открива в другите хора? Адът тук не са деветте кръга на Данте Алигери, вечно горящ пъкъл или подземен свят, но той е не по-малко страшен. Има моменти, в които човек се чувства затворен в огнения обръч на страданията, причинени от тези, които го заобикалят. Понеже хората сме обществени същества, не можем да се изолираме, не можем да се предпазим от болките, които могат да ни причинят останалите. Любовното разочарование е едно от неприятните неща, които разрушават вътрешната хармония на човека. То за миг претворява рая в ад за влюбените. Следва го разочарованието в лицето на „приятелите”. Едно предателство с разрушителна сила събаря до основи нещо, градено с обич, разбирателство и търпение. Навсякъде около човек властват: завистта, следваща по петите всеки успех и спотайваща се в сянката на всеки триумф; лъжата – криеща се зад всеки ъгъл, усмихваща се дори през екрана в очите на иначе „лоялните” политици, които обаче никак не ги е грижа за ада, в който живеят голяма част от хората – бедността. Мъката от неизвестността – дали ще има с какво да нахранят децата си днес, ами утре?! Не е ли това адът?
Могат да се дадат още много примери за човешки качества, които превръщат живота в ад – егоизъм, коварство, интригантство... И всички те взети заедно правят иначе тази райска на пръв поглед земя с всеки изминал ден, все повече да заприличва на един малък ад.
И колкото и по детски наивно да звучи, ние сме тук, за да преодолеем страданията, които срещаме и да се преродим в далеч по-мъдри и по-истински хора. „Страданието е като железният прът, който скулпторите поставят вътре в глинената маса: то поддържа, то е сила” – това е казал Балзак и ако съумеем да използваме тази сила, може би един ден другите ще са по-малко „ад”, а повече „рай”, светът ще е по-скоро „рай”, отколкото „ад”.

[SmilezZz]

Адът, това са другите” - Жан Пол Сартр



Спри, спри да дишаш - не искам да чувствам горещата струя въздух, която изтласкваш. Мразя тази струя, която докосвайки кожата ми се превръща в малки капки студена пот. Те се стичат по гръбначния ми стълб и стигат чак до кръста ми, където спират за момент. Бога ми... този момент е вечност за мен! Настръхвам и кълна се, тогава усещам с цялото си съществувание твоето гнусно присъствие, което ме задушава с властта си над мен. Вече не помня дните, през които съм се чувствала различно. До такава степен си ме обсебил, че вече не различавам себе си сред теб. Сякаш ти си целият свят, в който аз съм просто една незабележима прашинка - ненужна на никого и нуждаеща се от всичко. А всичко - това си ти. Тази мисъл ме измъчва от... не знам, може би откакто съществувам, а може би от както ти съществуваш. Знаеш ли… дори не съм сигурна кой е дошъл първи на този свят. Трябва да си бил ти. Да, живял си повече от мен, по-опитен си и знаеш как да ме измъчваш - затова те ненавиждам! Искам да крещя, докато не изпадна в безсъзнание от моята истерия, или поне докато не бъда погълната от собственото ми безумство, чрез което да забравя. Но аз няма да крещя, макар и слаба в моята личност, сякаш на инат, се е насъбрала една непоклатима гордост и непотъпкано достойнство. Не ще крещя, защото само ти си този, който би могъл да ме чуе, моите стенания ще ти доставят удоволствие, което ти не заслужаваш. На инат ще мълча и ще продължа да...

Спри, престани да ме наблюдаваш - твоят поглед ме изгаря. Поне за миг затвори очи за да усетя и аз веднъж прохладата под сянката на миглите ти. Но ти няма да престанеш, нали? Вече нямам гордост. Нямам глас да викам. Нямам сила да те мразя. Умирам. Умирам в мъката си, че със загубата на живота си, аз не губя нищо, защото никога нищо не е било мое. Губиш само ти - губиш нещо, което ти принадлежи - животът ми. Тогава изведнъж другият затвори очи и почувствах как студеният вятър облекчи изгорените ми меса. ДРУГИЯТ спря да диша и тогава за първи път се почувствах някакси чиста и защитена - сякаш никога никой не беше притежавал и частица от мен. Другият ми даде едно празно местенце, от света си само за мен - където да съществувам както намеря за добре. То беше напълно празно, аз бях тази, която щеше да го построи. А, да сега си спомням, че в моя празен свят намерих само един стол с петна от кръв по него и една книга с някакво листче по средата, навярно оставено, за да показва последната прочетена страница. И тук започва една тъжната история за една тъжна истина. Ето ме и мен в началото на един нов живот в един нов свят който трябваше да бъде мой. Аз трябваше да се чувствам щастлива - само че не бях. Това беше обаче, напълно разбираемо - все още чувствах незарасналите рани по тялото ми. Но с укрепването ми моята присъща гордост се възвръщаше, докато най-накрая не бях напълно волна и свободна. Свободна да бъда себе си. Но как да бъда себе си след като не се познавах и не знаех нищо за мен? През целия си минал живот аз бях такава каквато другият искаше да бъда. Аз не бях проектирала нито една черта от характера си, а този факт ме караше да мисля, че дори сега, когато другия го нямаше, аз отново не си принадлежах. И тъй като не се познавах, аз реших, че трябва построя моя свят само от огледала, които ще ми показват истинската ми същност. Вече знаех, че съм горда -някой, не помня точно кой, но помня, че много му вярвах, ми го каза някога. Започнах да се чудя - Дали съм добра? Можеше да ми отговори само огледалото. Вгледах се в него, но не видях нищо. После се осъзнах, че дори не знам какво е добро и затова си измислих що е добро. ”Добро е…”, казах си „да четеш”. Започнах да чета от книгата, или да се правя, че чета. Аз въобще не четях - просто разтварях книгата и с ръбчето на окото си се гледах в огледалото. Страшно обичах да правя така. Често пропусках да се храня и по цели седмици не ставах от стола. Всичко това ме караше да си мисля, че правя саможертва в името на доброто, а така ставах още по-добра. И когато реших, че съм станала прекалено добра, вече бяха минали... 20 години от моя нов живот. Исках да направя целия свят добър. За първи път бях създала част от себе си и това ме караше да се чувствам истински щастлива. Обикалях с дни, с години моя свят, за да може всяко едно огледало да види, колко съм добра. Но това не ми стигаше, обиколих го пак и пак, но аз отникъде не чух „Браво”. Навсякъде виждах моята собствена самодоволна физиономия , а това ме подтискаше. Сякаш всяко мое отражение се държеше надменно с мен и искаше да ми покаже че ме превъзхожда и... Един ден ужасен трясък разтърси моя свят - това бях аз, аз, която в своето безумство чупех всички огледала, които някога бях обичала. Стоях с разкървавени ръце до блестящите парчета стъкло и отново бях нещастна. Седнах на стола, взех книгата и започнах да чета, но това не ми достави насладата, която ми доставяше някога, защото нямаше кой да ме види и дори и да не каже браво да ме види, че съм добра. Сега знаех всичко за себе си и исках и някой друг също да го узнае. И един ден съзрях, че нещо в моя замръзнал свят помръдна. Това беше едно миниатюрно творение - съвсем черно с множество антени и крачка. Беше една малка мравка. Щом я видях, веднага грабнах един стъклен похлупак и я затворих с него. Бях отново щастлива - имаше някой, който да ме гледа, да ме види, да ме оцени. С мравчето станахме големи приятели - аз я глезех много, давах и храна, дори и построих специално легло върху моя стол, а аз спях на стъклата. Тя наистина ми имаше доверие, както и аз на нея и често я пусках да се разхожда, където пожелае, а тя винаги се връщаше под похлупака. Разговарях с нея по цели нощи, дори реших, че си приличаме. Казвах и: „Ти си точно като мен - горда и добра.” Обичах тази мравка. Но винаги, когато започвах да чета, тя не ме наблюдаваше, никога не казваше какво и харесва и какво не и харесва в мен - това ме дразнеше, чувствах се някак нищожна и безинтересна за моята приятелка. И един ден аз спрях да я пускам навън. Исках да я променя, дори това ми стана фикс идея. Започнах да следя всяко нейно действие, без изключение. Реших, че трябва тя да има по-малко антенки и откъснах няколко от нейните. Тя не стана по-добра, дори напротив, тя искаше да страдам, искаше да ме унищожи, виждах омразата в очите и, но харесвах тази омраза, тя ме караше да се чувствам забелязвана. Когато един ден мравката заспа, аз отворих онази книга и за първи път започнах да чета. Тази книга бе озаглавена със странното име БИБЛИЯ. Там пишеше за лошите неща, поради които човек отива в ада, където го чакат само мъки и нещастие… Затворих книгата и от нея падна листчето. На него имаше текст: „Няма хора без грехове, няма хора без ад!!! ”Погледнах към мравката и видях, че тя не е заспала, а е толкова отпаднала, че вече няма сила да държи очите си отворени. Мравката умираше. Това ме изплаши до смърт, аз не исках тя да умира, тя беше всичко, което притежавах!!! Трескаво повдигнах капака и чух: „Спри, спри да дишаш, затвори очи - твоят поглед ме изгаря, замълчи, аз мразя тембъра на гласа ти!” Веднага пуснах мравката да живее, където желае, но да живее тук на моя свят, за да не бъда сама, но уви, мравката умря.

Сега отново бях сама, сама с онова листче. Някой преди мен го беше оставил с една истина,струвала ми живота, а написана толкова просто. Моите грехове - това са другите, които измъчвах и убивах, за да съществувам, а моят ад са другите, чиито мъчения над мен ме убиваха и без които не можех. От книгата падна друго листче, което не бях забелязала преди. Там беше казано: „Адът, това са другите”. Излезнах от моя свят и се върнах при другия. Той бе истински щастлив да ме види, също както и аз. Сега се пържа в моя ад и най-накрая се чувствам значима!!!

[SmilezZz]

Адът – това са другите (есе по философия)

Седя тук и за пореден път се опитвам да дешифрирам тези думи: "Адът – това са другите". Темата ми звучи много странно, сякаш зад думите се крие някое послание или някаква подтема. Какво ли си е мислел Жан Пол Сартр, изричайки тези думи? Какви ли са били неговите чувства, за да каже нещо подобно? Интересно ... и все пак не мога да се сетя.

Не, адът това определено не са другите. Не мога да определя хората около мен по този начин. Всеки човек е индивидуален – със свое уникално мислене, чувства и емоции, свой собствен смисъл на живота и собствен план за реализация. Понякога ми се струва, че хората пропиляват живота си, вършейки неща, за които после ще съжаляват или бездействайки. Преди ги осъждах, защото пречупвах техния живот през призмата на моя собствен смисъл на живот и това пораждаше несъответствие. По-късно разбрах, че това не е правилно – някои хора искат малко от живота, други искат повече, трети имат живот, изпълнен с мечти и безгранична енергия за реализацията им. Няма да забравя как веднъж една моя съученичка спореше с един мой приятел по някакъв житейски проблем. И двамата имаха добри аргументи и се получи доста яростен спор. Въпреки това, никой не можа да надвие другия. След спора попитах съученичката си "Добре, какъв е твоят смисъл на живот?". Отговорът беше прост, точен и ясен – "Да бъда щастлива." Познавам добре моя приятел и знам, че той има по-различен начин на мислене, има различен смисъл на живота. Той, например, би дал своето щастие за щастието на някой друг. Не взех ничия страна в спора, защото знаех, че и двамата са прави.

"Адът – това са другите" – тази известна мисъл води до противоположната "Адът – това съм аз". Не, аз не съм адът. Не определям себе си по този начин, въпреки че си падам критичен. Една проверка в тълковния речник прави впечатление:

Ад
1. Прен. Място, където пребиваването е мъчително, непоносимо, пълно с ужаси.
2. Прен. Само ед. Крайно мъчително душевно състояние.

Абсолютно не отговарям на тези две определения. Аз харесвам живота си, щастлив съм с това, с което се занимавам, имам чудесни приятели, уча в добро училище... Защо животът ми да е ад? Не знам как би отговорил на този въпрос един песимист, но може би няма да е много убедителен. Аз лично си падам оптимист и определено вярвам в доброто.

Тази мисъл не ми излиза от главата: "Адът – това са другите". Не е това, което се има в предвид, но някак си подтекста ми се губи. Дори адът – това да са другите или самият аз, няма никакво значение, защото човек има способността да промени това. Все пак това, как приемаш даден факт зависи от психиката ти, нали така? А психиката от своя страна се поддава на промяна. Но защо да променяш психиката си като можеш да промениш ада? Аз бих отвърнал на Сартъровите думи така: "Дайте ми ада, пък ще видим може или не може стане рай!"