PDA

View Full Version : ...Моето Място..



DqVoLsKoJeLaNiE
08-08-2010, 19:54
Слънцето нахлуваше в малката стаичка, в която аз и братовчед ми спяхме по време на престоя ни на село... Лъчите му-като дълги мъртвешки ръце се промъкваха в стаята и като че ли разтваряха клепачите ни, подсказваха, че е време да ставаме за закуска.
Отдалече се носеше миризма на пържени филийки, която като че ли ни повдигаше от леглата и ни замъкваше към стола, на който бяхме метнали дрехите си предната нощ.
Аз тромаво станах, сграбчих купчината тениски и панталонки с една ръка и тръгнах към другата стая, за да мога да се преоблека на спокойствие. Отворих скърцащата врата и застанах пред огледалото. Бях направо ужасна! Подутото ми и сънливо лице подсказваше, че ако не бяха мъртвешките ръце на слънцето, щях още да спя..Едвам намъкнах блузката, която скриваше коремчето ми..То не беше голямо, нито грозно, просто не ми харесваше.Заради модела на банския ми две черти го пресичаха като белези след операция, чувствах се неловко да показвам коремчето си, въпреки че доста хора казваха, че съм добре сложена. Приятелски измислици,ако питате мен. Всъщност, приятелите са нещо много странно...Когато имаш нужда някой да те излъже, че изглеждаш добре, трябва да се обърнеш към тях, но когато имаш нужда от помощ, по добре да разчиташ само на моралната им подкрепа...и, да, отново приятелските лъжи, които попринцип са нещо лошо като цяло, но щом са за успокоение, изречени от някой, който ти желае доброто, не е чак толкова лошо, нали?
”Приятелите са сал над вълните”-казал е някой. Е, този някой изобщо не знае как този сал при по-силните вълни се преобръща и те изоставя, точно когато имаш нужда от него. Глупав предателски сал!...Поне с такива изводи останах аз-пухкавото момиче по бельо пред огледалото. Намъкнах късите се панталонки и се върнах в детската стая, за да намеря джапанките си. Обух и тях и се заклатушках по стълбите по пътя към лятната кухня.Това беше просто подредена стая, в която подремвахме на обяд и прекарвахме времето си за отдих през пролетта, лятото и ранната есен, зимата беше прекалено студено и пренаселено с паяци и мишки-двете фобии, които водеха списъка ми „Не ми се иска да го виждам”. Тази сутрин отметнах комарника и на масата ме очакваше чиния, пълна с пържени филийки и мини-купчина пирожки. Братовчед ми вече беше нападнал част от тях и се радваше толкова много.На него му беше лесно, беше мъж.., а да си жена е истинско приключение, свързано със 7-дневни месечни кръга на ада, поддържане на идеалното тегло (49-50 килограма), маникюр, педикюр, прическа, грим.. и на всичкото отгове трябва да изглеждаш естествена, но не амазонка, непринудена, но не запусната, красива, но не като Барби,, слаба, но не анорексична, пищна, но не прекалено...Списъка няма край. Трябва и да си добра с децата и да можеш да готвиш, да имаш търпение да чистиш, ако може да лепиш тапети и да боядисваш дребни детайли и козметични ремонти, но БЕЗ ДА СЕ ВМАНИАЧАВАШ, ще си жената-мечта. Именно затова излапах набързо една филийка със сладко и чаша мляко.
Днес бяхме запланували да ходим на риба, затова колата чакаше изкарана пред кафявата висока ограда. Дядо излезе иззад лятната кухня, където се намираше една много малка барака, в нея държахме стръвта, въдиците и мрежите за риба. Старецът беше подбрал три въдици и малко стръв, останалото вече беше в колата.

* * *

Слънцето проблясваше, като че се оглеждаше в зеленикавите води на язовира.Замислих се, как ри щеше да изглежда то ако беше човек.Може би момче с лунички и обемна рижава коса и светло кафяви изразителни очи...Или русокосо момиче с червени бузи и големи шарени очи..Не знаех, но се надявах някой ден да мога да видя едно такова Дете на Слънцето.
А колкото до мен... Аз бях легнала по корем на едно одеало и бях изцяло погълната от книгата, която четях. Дядо мяташе въдици и хвърляше по някоя рибка в огромната кофа..А братовчед ми..., той търчеше наляво-надясно и се опитваше да залови една чисто бяла пепепруда, която се опитваше да избяга от него. Горката, той беше такъв инат и докато не получеше каквото иска, не спираше да досажда и тормози хората около себе си, но ние бяхме свикнали с него, ала горката пеперудка...Тя не знам как точно го приемаше...
По едно време ми писна да чета и метнах книгата настрани, обърнах се по гръб и затворих очи. Замислих се...За това колко много бях преживяла за едно обикновено момиче, което никому нищо кой знае колко лошо не бе сторило.Вече се убедих, че любовта може да я има, може да я няма, същото се отнасяше и за истинското приятелство...През ума ми минаха като на лента няколко лоши момента..Разклатих глава, като че ли за да се отърся от тези неприятни мисли.Оставих слънцето да ме огрее, обичах слънцето и жегата. Доста хора предпочитаха дъжда, зимата и спокойствието,което те носеха, но аз бях по-скоро будна личност, ...и затова обичах жегата и горещите летни нощи, в които луната като че ли не те оставя да спиш и постоянно се прокрадва в стаята ти, тази досадница! Ако беше жива същество, щях да я цапардосам!
Взрях се към другия бряг, който представляваше малка горичка. Беше тих и живописен с огромните си дървета, които хвърляха дебели сенки. Беше като убежище, беше като място, на което можеш да се спасиш за миг от хорските погледи и да премислиш целия си живот на спокойствие, нещото от което имах нужда в момента. Е,поне вече се знаеше, че е решено-довечера щях да се промъкна и да отида на това място.


* * *

Последните лъчи на слънцето оцветяваха пухкавите облаци в розово и лилаво. Това беше най-голямата красота, която бях виждала! Искаше ми се да се издигна, за да докосна някое облаче и да се сбогувам със слънцето, което така бързо се движеше и си отиваше, че не те оставяше да се насладиш на живописните му картини. Аз бях седнала на пейката с книга в ръка, не можех да се съсредоточа в текста, думите те сливаха и минаваха като че ли през сито с много едри процепи, препрочитах една глава за трети път, но умът ми беше изцяло зает с измислянето на плана как ще се измъкна и ще отида сама на мястото, което не беше на повече от километър от къщата.
Навън се смрачи, слънцето си отиде и седнахме да вечеряме. Нямах апетит, нещо като че ли човъкраше стомаха ми отвътре и не ми даваше да си хапна от топлите картофи на жар с масло и домашното сиренце. Всички мълчахме, заболи вилици в чиниите си, но усещах, че има нещо нередно..Дали не бяха разбрали какво съм намислила?-Не, не беше възможно, аз го мислех без да кажа и думичка...Нито дядо, нито братовчед ми можеха да четат мисли, затова забодох вилицата надълбоко в картофчето си и престанах да се тормозя със глупости.
Трябваше да изчакам всички да заспят, за да мога да се измъкна. Това щеше да стане към единайсет, след сериалите по телевизията. Дядо ми тихо взе дистанционното и превключи на любимия си канал и загледа телевизора. Нервно движеше поглед по оста часовника-мен, беше знак да се качваме в къщата и да си лягаме. Най-накрая! ...с малко късмет малкия пор щеше да заспи дори преди единайсет, а дядо...Дядо беше прекалено загледан в историята за шерифа, който се бори с неправдата, за да си покаже носа извън лятната кухня. Беше девет, имах два часа да се измъкна и да се върна.
Чу се тежко дишане..ДА! Иво,братовчед ми беше заспал дълбоко. Метнах в чантичката си телефона и фенерчето и навлякох черното си горнице и анцуга, нямах нужда от нищо повече, за да стигна до моят Рай. Отворих прозореца и се покатерих на купчината от стари дрехи, която ме повдигаше достатъчно, за да изляза. Тупнах на земята и петите ми се набиха, но сега беше важно да мина много тихичко покрай останалата част от двора,където бяха вързани кучетата, които щяха да издадат цялата работа, а аз не можех да го допусна. Затова реших, че е по-безопасно да прескоча оградата. Преметнах единия си крак, после другия и ...цоп-в локвата! Гадост...! Няма значение, нали се измъкнах.
Уличната лампа осветяваше изключително тясна и кална пътечка, която водеше до язовира. Включих фенерчето и закрачих по нея. След 20 минути се озовах в Моето Място. Огромните дървета създаваха приятен вятър, който разрошваше косата ми, тревите, високи до коленете ми миришеха на влага и полски цветя! Рай под небето..Място за усамотение. Пльоснах се в тревата и се загледах в звездите и напълняващата луна. Замислих се...Първото ми гадже, първото ми разочарование, най-добрият ми приятел, в който тайно бях влюбена, момчето, което не отвръщаше на любовта ми, мечтата ми за истинска любов..На това място всичките ми мъки като че ли се изпаряваха, премислях всичко и осъзнах, че съм едно щастливо момиче...,нямаше нито една причина за киселото ми настроение напоследък. Почувствах се жива, във вените ми протече кръв, буйна и жива, носеща живота. Стана 10, реших да ставам и да тръгвам, макар че никак не ми се искаше да напускам Моето Място. Тръгнах по пътечката, прескочих оградата и влязох през вратата към къщата, щях да кажа ,че съм била до тоалетна, ако някой ме хванеше, ала как щях да обясня чантата и калта, не знаех…


...СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

DqVoLsKoJeLaNiE
08-10-2010, 10:41
Побутнах скърцащата врата и плахо пристъпих вътре. Чуха се тежки стъпки и дишане..Пода скърцаше толкова отчаяно, като че ли искаше да ме предупреди да бягам...Това можеше да бъде само дядо..Спипаха ме..край, свършиха прекрасните мигове в Моето Място. Мисли, мисли, мисли..! Отстрани имаше храсти, нямах друг избор. Метнах се в шубрака и преди да се усетя, тънките клонки вече бяха разрошили косата ми и бяха надраскали лицето ми. Закрих лице сред клонките, докато дядо ми отмина и трясна вратата на лятната кухня след себе си. Сърцето ми така биеше, че имах чувството, че ще изскочи през ушите...Когато тежката метална врата се затвори и лампана угасна, се успокоих, вдишах дълбоко и заситних към вратата. Побутнах я леко-не се отвори, побутнах я по-силно-не се отвори.Развъртях дръжката, но пак не се отвари. Тъпа врата!!! Дядо беше заключил..Сега как щях да вляза?-Нямах друг изход, освен да се катеря.
Заобиколих къщата..Хванах се за перваза на първия етаж, който беше достатъчно нисък, за да то достигна, но беше прекалено висок, за да скоча на него.С всичка сила се набрах нагоре, единия лакът вече беше горе горе, другия-също. А, така! ...и сега, краката ми увиснаха..Падам, падам, падам, падам! Охх, тъпа твърда земя!
...Хайде, сега пак. Хващам се за перваза, но..ръцете ми са потни. Изпускам се..Охх, задника ми посиня!!
Мамка му! Някой идва..Кучето дойде точно до мен и започна да върти опашка и да подскача наляво-надясно.
- Млъкни, бе!Къш! –простенах аз.
- Кой е там?!-чу се гласа на дядо.-Кой е?
...и сега нямах изход, освен да се предам,..да се предам или да бягам. Затичах се бързо по калната улица, която водеше към язовира..Затичах се по-бързо, а след себе си чувах лая на кучето и шума от звънчето, вързано на колелото на дядо. Краката вече не ме държаха, имах чувството, че ще се строполя всеки момент. На уличката се появиха доста отбивки. Свих бързо в пърата отбивка. О,спасение. Ще продължа да тичам, докато избягам. Пфуу, отскубнах се!
-Ама какво..? –учудих се аз.
Преди да се усетя, бях цопнала в една кална локва и бях цялата кафява, дори косата! Как щях да се прибера сега?! Приличах на негърче и ми нямаше чантата... Бях я изпуснала някъде, ако дядо я намереше-край! Трябваше да се върна бързо и да я намеря. Дядо щеше да си тръгне скоро.., щях да успея..!!...Надявам се.
Подадох главата си от ъгъла между двете улици. Всичко беше тихо, а лампата в лятната кухня светеше. Дядо щеше да дойде да ни провери, за да види дали сме наред, но ако мен ме нямаше, щеше да се получи конфузна ситуация..Но, чантата.., къде ли беше чантата?
-Ето я!-извиках аз и после запуших уста с ръцете си. Грабнах я бързо и прескочих оградата и се натресох право в копривата. Добре, че още не пареше толкова много... Сега трябваше да взема ключа, който седеше под постелката в лятната кухня,или да се покатеря по перваза отново и да опитам да преметна единия си крак..Усещах как всяко мускулче в тялото ми се напряга и се опитва да се извъкне заедно с мен. Положих лактите си на перваза и със всичка сило отблъснах единия си крак от стената, перваза беше широк и легнах по корем като бързо покатерих висящия се крак и влязох през притворения прозорец на нашата стая, озовах се върху купчината дрехи и завивки. По коридора вече се чуваха стъпките на дядо и аз трябваше да се скрия. Съборих купчината и я натъпках под леглото, а аз се метнах в леглото и се завих през глава. Стиснах очи и когато ги отворих, вече беше сутрин.
Слънчевите лъчи отново нахлуваха в стаята. Аз седнах в леглото и си помислих какъв странен сън бях сънувала. В момента, в който огледах стаята, осъзнах, че това не беше сън. Наистина бях успяла да се отърся от мислите за всичко, случило се преди, бях щастлива. Днес имах необичаен апетит, разтичах се по двора, заирах се с кучето. Радвах се на най-малкото нещо-на отварящ се цвят, на четирилистна детелинка, на птичките, на слънцето, на облаците, на света! Чувствах се готова за нови приключения, готова да понеса още болка, още страдания, дори това сега ми изглеждаше страхотно...Но един глупав телефон обърка всичко. Телефонът ми винаги беше с мен, докато бях извън града, той беше връзката ми със света. Докато си седях на одеалото и се четях книжка, телефонът се раздвижи в джоба ми, имах съобщение. Когато го отворих, цялата июция за щастие, чистота, радост, готовност за приключения се срина. Пак трябваше да избягам от себе си, от желанието да набера номера на човека, изпратил ми съобщението. Нека го наречем Той. С Него сме се виждали само един път, този ден в живота си обичам и проклинам, искам да се върне, но и да не се връща повече, поражда смесени чувства..Плаче ми се, и ми се смее, щом си спомня. Та..., с Него се видяхме веднъж, секундата, в която осъзнах, че отново ще ме нараняват и отричат, отблъскват, но нямаше ли шанс да ме обичат...? Тръгнах си от мястото, на което се запознах с усмивка, но нещо ме дърпаше назад. Сега съжалявам, че не хванах първия автобус завкъщи...Днес, съм тъжна отново, живота няма смисъл, няма... Исках пак да отида на онова място, то ми въздействаше добре. Миризмата на полски цветя, високата трева, дебелите сянки и язовира бяха моето успокоение, моето място...Взех плажната кърпа и банския си от простора и тичах да се преоблека. След малко бах напълно готова да отида на Моето Място и да си почина , да забравя.
Изскочих на улицата и се затичах по засъхналата кал. Моето Място беше отново така пусто и тихо. Метнах плажната кърпа, роклята и джапанките си и скочих в язовира. Водата беше ледена! Усещах как всяка част от мен се наслаждава да привидно неправилната ми и детинска постъпка. Потопих се под вода и усетих как косата ми се движи бавно около лицето и тялото ми...Излязох от водата и вързах косата си, взех си очилата и се потопих отново. Сега виждах всичко. Водата не беше особено чиста, он все пак беше страхотна! На дъното имаше малки рибки, а стената беше на няколко метра от мен. Балончета въздух танцуваха около мен и изчезваха на повърхността. Няколко рибки се стрелнаха близо до мен…Подадох глава над водата и излязох набързо. Увих се с кърпата и легнах на одеалото... Сега наистина ми беше по-добре.
Мина един час, в който се излежавах и по едно време чух стъпки. Станах мързо и намъкнах роклята си. Пред мен се появи чернокосо момче със светло кафяви очи. Стъпваше в уверена крачка и се носеше...одеяло и книга!! Май не бях аз единствената, която релаксираше тук. Момчето отвърна с дълбок и възмъжал глас:
-Ъ,здравей! Какво...правиш тук?
-Какво ти изглежда?!-сопнах се аз. Не исках компания точно сега, колкото и хубава,висока, симпатична и с изваяни плочки да беше тази компания.-Чета книга. Ти какво търсиш тук?!
-Открих мястото преди месеци. Идвам тук всеки ден.
-Е, и аз идвам тук от...-замилих се. Той идва от месеци, а аз дойдох от снощи. Той имаше правото да ме изрита..-от..няколко години, но..не живея тук и сега ми се отдаде...
-Възможност да дойдеш?-предположие той с повдигнати вежди.
-Да,..да, възможност да..дойда.
-Ами, нека си поделим мястото. Какво четеш?
-„Чичо Томовата колиба”.-казах аз, като забелязах, че той държеше една много по-дебела и луксозна книга от моята.-А ти?
-„Оливър Туист”.
И двамата се зачетохме в книгите си, аз непрестанно поглеждах..Беше красив. Непокорните му къдрици се полюшваха от вятъра и аз отново се изкуших да погледна...В този момент погледите ни се засякоха, зяпахме се така няколко секунди, докато не осъзнахме, че не се познаваме и на всичкото отгоре, той се опитваше да ми открадне мястото!
-Аз....-започнах аз.
-Съжалявам-допълни той. И двамата се разсмяхме.-Не, наистина съжалявам. Ако искаш, ще те оставя сама, поляната е достатъчно голяма за двамата.
-Не, няма проблем.Когато съм сама дори е малко скучновато.
Така прекарахме следобеда, вече беше време да се прибирам. Дядо не влизаше в стаята сутрин, защото аз обичах да си поспивам до късно, затова нямаше опасност да ме хванат. Дотичах довкъщи и се покатерих отново, този път паднах върху леглото. То изпращя и се срути! Браво, страшна си, страхотна си, номер едно си!

zoreto
08-10-2010, 10:59
Много ми е интересно това и този неочакван край с леглото :D супер е

Stellsy
08-10-2010, 11:59
Доста зарибяващо. Дано да има продължение :grin:

DqVoLsKoJeLaNiE
08-16-2010, 02:50
След секунди се намерих, цялата покрито в прах, седях на счупеното легло, чиито части се бяха разхвърчали из цялата стая. Дядо щеше да дойде всеки момент...Чувах скърцането на пода..Аз се поизтупах и затворих вратата.Дойде братовчед ми и каза:
-Искам да вляза!
-Не може...Вътре има...Има..Голяма..Страшна..М шка!
-Ще викна дядо!
-Не, не!Аз я хванах...сега ще я изкарам и ще те извикам. Не казвай на дядо..
-Може ли да ми дадеш мишката?-попита той съвсем неочаквано.
-Не..., тя е много..,много....опасна! Ще те зарази със...ще станеш момиче!-откъде я измислих тази глупост?
-Иууу, момиче!-намръщи се той и си тръгна.
Влязох вътре и набутях няколко дюшека под пружината на леглото и сложих отгоре одеяло, висящо до земята. Така вече нямаше да се разбере какви съм ги вършила. Изтичах в кухнята, където нямаше никой...Седнах да гледам телевизия и така мина денят ми. Бах отново тъжна и сама, така минаваха дните,часовете между срещите ми с него като че ли нарочно се точеха бавнно..А аз живеех от среща на среща с него. През другото време бях тъжна, сама, объркана...
Беше поредната сутрин, в която тичах към язовира, седнах с книгата си и зачаках той да дойде и да ме спаси, но той не дойде. Чаках час, чаках два...Проряза ме остра болка, проряза всяка частице от мен...Очите ми се напълниха със едри сълзи, които замъглиха погледа ми и усетих как се стичаха по бузите ми. Остатъкът от шибания ми свят се срина. Бях сама, с разбито сърце и мечти..Исках да се стегна, исках да спра, но сълзите и болката не спираха..”Трябва да спра, да се стегна!!”-помислих си аз...След което заплаках с глас. Не исках да живея повече, отчаяна и от живота, и от смъртта, и от щастието, и от тъгата, и от любовта и от омразата..Не исках да съществувам повече, нямаше за какво, нямаше кой да оцени дори една сълза. Сгуших се в одеалото и заспах...След час се събудих, все така немощна..Не исках да дишам, да живея...
Станах тромаво, натъпках нескопосано одеалото си и закрачих тромаво по пътя към дома. Прибрах се и се пльоснах на леглото. Очите ми се напълниха със същите тези едри сълзи...Сега те капеха по възглавницата и отново ме приспиваха.Утеха намирах единствено в съня.Така мина седмица без него, без лъч щастие.
Същата сутрин, еднотипна, празна, сива...Нямах желание да ставам. Надигнах бавно главата си, постепенно седнах на леглото. Навлякох някакви дрехи и слязох долу в кухнята. Нямах апетит..Метнах се на кантара..48 килограма. Поне едно добро нещо от цялата работа.
Очите ми пак се напълниха със сълзи, сдържах ги колкото да се метна на удобната градинска люлка. Там прекарах деня сама, тъжна..Обещах си да се стегна, не успях, нямаше и следа от предишната мен..Облаци започнаха да си появават и за секунди заваля силен дъжд, който ме обливаше цялата...Скриваше сълзите ми, като че ли искаше да ги отмие и да ги накара да спрат.
Така се нижеха дъждовни дни, един от един по-сиви. Знаех къде е алкохола, знаех къде е покрива, имаше начин да сложа край, но нещо ме караше да се мъча още...
Дъждът спря...Слънцето пак се появи, като че ли ме приканваше да изляза. Подадох глава през прозореца и то веднага проблясна в очите ми. Излязох да подишам чист въздух и погледнах на горе. Покрива..как не се бях сетила.Домъкнах стълбата и се покатерих горе. Виждаше се всичко...По едно време забелязах не кой да е, а онова момче. Като го видях, стъпих върху счупена керемида, хлъзнах се и се завъргалях по покрива, докато кракът ми не се цапардоса в улука.
-Ей, здрасти!-каза той.
-Здравей...-подех.
-Съжалявам, че не дойдох последните дни. Имах малко работа.
-Да...,добре.
-А ти какво търсиш там?
-Аз така попринцип си падам от покриви...
-Това е опасно, а ще е жалко да загубим сладурче като теб.-каза той. „Моляя?!Не ми се явяваш една седмица и после „сладурче” ще ми викаш.?!”, но не му казах.
-Не се тревожи за мен.
Изчаках да си тръгне и станах. И съвсем неочаквано, той се върна.
-Утре съм там.
-Да, супер.-пророних, едвам крепяща се.
На другия ден пак станах, когато отидох, го заварих да си чете книгата. Подкани ме да седна на одеалото до него. Аз седнах и се направих на погълната от книгата си. Оставих ръката си на одеалото, само тя ни делеше. Виждах с периферното си зрение как ме изпива с очи. Съвсем неочаквано, той преплете пръсти с моите. Двете ни ръце като че ли се бяха сляли в едно...Пуснахме се бързо и неловко. Цял ден гледах усмивката му.
-До кога ще ми се подхилващ?-попитах аз, правейки се на раздразнена.
-Да видим..,не знам.
-Мразя те..
-Аз те мразя повече.-каза той и се наведе към мен. Преди да усетя, вече се целувахме...Целия следобяд прекарах така. Вечерта, не исках да си тръгвам, казах му, че ще съм на покрива.
-Чакаме се там.
В 10 часа, той седеше там с по една бира в кутийка и тесте карти и някаква странна жълта чанта.
-Сантасе?
-Дай да те бия наколко пъти.-отговорих уверено.
-Който загуби, трябва да свали част от дрехите си.-каза той ухилено.
-Съгласна.
Накрая той остана по къси панталони, а аз...аз бях по бельо..По-късно взех неговия суичър, защото ми стана студено.
След играта се подпрях на него и загледахме звездите. Ръцете ни отново се преплетоха, устните ни- с тях. Летях на седмото небе от щастие. Той внимателно свали суичъра и започна да ме целува по врата. Изведнъж се отдръпна и извади от жълтата чанта кубче лед, разбира се, това бе хладилна чанта.Прокара леда по врата и ръцете ми. Не исках това никога да свършва.., но ето че свърши. Стана 12 часа и той се отдръпна, облече се и каза, че трябва да си върви. Наведе се, погледна ме за последно тази вечер и се целунахме за последно..е, за следващите три секунди, в които не искахме да се пускаме.., но наистина беше време да си върви.Аз се вмъкнах в стаята си и заспах. На сутринта, на перваза на прозореца лежеше червена роза. Да, той щеше да е там. Обляках се, хапнах и изчезнах. Дядо ме изгледа странно и попита:
-Къде отиваш?
-На язовира.
-До 7 да си тук за вечеря.
-Добре.-казах аз и се затичах по улицата. Стигнах там, той лежеше в тревата със същата идиотско жълта чанта.
-Сядай.-подкани ме той.
Седнах до него и пак ме прегърна, беше топъл..По едно време се чуха стъпки, ние се отдалечихмме един от друг и разделихме тестето на две равни купчинки. Щяхме да се преструваме, че играем на Война.
-О,Богомилчо!-обади се някой зад мен..това беше дядо!!
-Здрасти!
-Виждам, че сте се запознали с внучката..
-Да. Бие ме на карти.
-Виждам.С дядо ти отиваме на палатка, обаче не ни стигат палатките, имате ли нещо против да се биете на карти довечера в една и съща палатка?
-Ами..,добре.-каза той, преструвайки се на замислен.
-Добре, аз тръгвам към вкъщи, ще ви вземем в седем. Едва изчакахме да си тръгне.
-Значи, се казваш Богомил..
-Да.-каза той неуверено
-Супер!-ухилих се ...
Богомил ме прегърна и така прекарахме следобяда, зачетени в „Оливър Туист”. Стана 7 и старците дойдоха, отидохме в гората. Малкия спеше с дядо, дядото на Богомил спеше сам, а аз и Богомил бяхме в една палатка. Цяла вечер пихме бира и играхме на карти. Стана време за лягане, но на мен ми беше неописуемо студено, треперех.
-Ела по-близо.-каза той и придърпа спалния ми чувал, заедно с мен към себе си.
Беше малко по-топъл, но достатъчно за да ме стопли. Сутринта се събудих в един и същи спален чувал с него и то..върху него. Ужас! Пробвах да стана
-Къде бягаш?
-Ще ни видят.
-Ние сме на половин километър оттях.-ухили се той.
Знаех едно, обичах това момче. Друго не знаех, и не исках да знам.



Надявам се да ви е харесало. :)

Stellsy
08-17-2010, 13:57
Определено ми хареса :) Това ти ли го измисляш или описваш твоят живот?

xrusinka
08-17-2010, 14:47
Супер е :) :)

DqVoLsKoJeLaNiE
08-19-2010, 01:52
Определено ми хареса :) Това ти ли го измисляш или описваш твоят живот?

И двете.. 8-)