DqVoLsKoJeLaNiE
08-08-2010, 18:54
Слънцето нахлуваше в малката стаичка, в която аз и братовчед ми спяхме по време на престоя ни на село... Лъчите му-като дълги мъртвешки ръце се промъкваха в стаята и като че ли разтваряха клепачите ни, подсказваха, че е време да ставаме за закуска.
Отдалече се носеше миризма на пържени филийки, която като че ли ни повдигаше от леглата и ни замъкваше към стола, на който бяхме метнали дрехите си предната нощ.
Аз тромаво станах, сграбчих купчината тениски и панталонки с една ръка и тръгнах към другата стая, за да мога да се преоблека на спокойствие. Отворих скърцащата врата и застанах пред огледалото. Бях направо ужасна! Подутото ми и сънливо лице подсказваше, че ако не бяха мъртвешките ръце на слънцето, щях още да спя..Едвам намъкнах блузката, която скриваше коремчето ми..То не беше голямо, нито грозно, просто не ми харесваше.Заради модела на банския ми две черти го пресичаха като белези след операция, чувствах се неловко да показвам коремчето си, въпреки че доста хора казваха, че съм добре сложена. Приятелски измислици,ако питате мен. Всъщност, приятелите са нещо много странно...Когато имаш нужда някой да те излъже, че изглеждаш добре, трябва да се обърнеш към тях, но когато имаш нужда от помощ, по добре да разчиташ само на моралната им подкрепа...и, да, отново приятелските лъжи, които попринцип са нещо лошо като цяло, но щом са за успокоение, изречени от някой, който ти желае доброто, не е чак толкова лошо, нали?
”Приятелите са сал над вълните”-казал е някой. Е, този някой изобщо не знае как този сал при по-силните вълни се преобръща и те изоставя, точно когато имаш нужда от него. Глупав предателски сал!...Поне с такива изводи останах аз-пухкавото момиче по бельо пред огледалото. Намъкнах късите се панталонки и се върнах в детската стая, за да намеря джапанките си. Обух и тях и се заклатушках по стълбите по пътя към лятната кухня.Това беше просто подредена стая, в която подремвахме на обяд и прекарвахме времето си за отдих през пролетта, лятото и ранната есен, зимата беше прекалено студено и пренаселено с паяци и мишки-двете фобии, които водеха списъка ми „Не ми се иска да го виждам”. Тази сутрин отметнах комарника и на масата ме очакваше чиния, пълна с пържени филийки и мини-купчина пирожки. Братовчед ми вече беше нападнал част от тях и се радваше толкова много.На него му беше лесно, беше мъж.., а да си жена е истинско приключение, свързано със 7-дневни месечни кръга на ада, поддържане на идеалното тегло (49-50 килограма), маникюр, педикюр, прическа, грим.. и на всичкото отгове трябва да изглеждаш естествена, но не амазонка, непринудена, но не запусната, красива, но не като Барби,, слаба, но не анорексична, пищна, но не прекалено...Списъка няма край. Трябва и да си добра с децата и да можеш да готвиш, да имаш търпение да чистиш, ако може да лепиш тапети и да боядисваш дребни детайли и козметични ремонти, но БЕЗ ДА СЕ ВМАНИАЧАВАШ, ще си жената-мечта. Именно затова излапах набързо една филийка със сладко и чаша мляко.
Днес бяхме запланували да ходим на риба, затова колата чакаше изкарана пред кафявата висока ограда. Дядо излезе иззад лятната кухня, където се намираше една много малка барака, в нея държахме стръвта, въдиците и мрежите за риба. Старецът беше подбрал три въдици и малко стръв, останалото вече беше в колата.
* * *
Слънцето проблясваше, като че се оглеждаше в зеленикавите води на язовира.Замислих се, как ри щеше да изглежда то ако беше човек.Може би момче с лунички и обемна рижава коса и светло кафяви изразителни очи...Или русокосо момиче с червени бузи и големи шарени очи..Не знаех, но се надявах някой ден да мога да видя едно такова Дете на Слънцето.
А колкото до мен... Аз бях легнала по корем на едно одеало и бях изцяло погълната от книгата, която четях. Дядо мяташе въдици и хвърляше по някоя рибка в огромната кофа..А братовчед ми..., той търчеше наляво-надясно и се опитваше да залови една чисто бяла пепепруда, която се опитваше да избяга от него. Горката, той беше такъв инат и докато не получеше каквото иска, не спираше да досажда и тормози хората около себе си, но ние бяхме свикнали с него, ала горката пеперудка...Тя не знам как точно го приемаше...
По едно време ми писна да чета и метнах книгата настрани, обърнах се по гръб и затворих очи. Замислих се...За това колко много бях преживяла за едно обикновено момиче, което никому нищо кой знае колко лошо не бе сторило.Вече се убедих, че любовта може да я има, може да я няма, същото се отнасяше и за истинското приятелство...През ума ми минаха като на лента няколко лоши момента..Разклатих глава, като че ли за да се отърся от тези неприятни мисли.Оставих слънцето да ме огрее, обичах слънцето и жегата. Доста хора предпочитаха дъжда, зимата и спокойствието,което те носеха, но аз бях по-скоро будна личност, ...и затова обичах жегата и горещите летни нощи, в които луната като че ли не те оставя да спиш и постоянно се прокрадва в стаята ти, тази досадница! Ако беше жива същество, щях да я цапардосам!
Взрях се към другия бряг, който представляваше малка горичка. Беше тих и живописен с огромните си дървета, които хвърляха дебели сенки. Беше като убежище, беше като място, на което можеш да се спасиш за миг от хорските погледи и да премислиш целия си живот на спокойствие, нещото от което имах нужда в момента. Е,поне вече се знаеше, че е решено-довечера щях да се промъкна и да отида на това място.
* * *
Последните лъчи на слънцето оцветяваха пухкавите облаци в розово и лилаво. Това беше най-голямата красота, която бях виждала! Искаше ми се да се издигна, за да докосна някое облаче и да се сбогувам със слънцето, което така бързо се движеше и си отиваше, че не те оставяше да се насладиш на живописните му картини. Аз бях седнала на пейката с книга в ръка, не можех да се съсредоточа в текста, думите те сливаха и минаваха като че ли през сито с много едри процепи, препрочитах една глава за трети път, но умът ми беше изцяло зает с измислянето на плана как ще се измъкна и ще отида сама на мястото, което не беше на повече от километър от къщата.
Навън се смрачи, слънцето си отиде и седнахме да вечеряме. Нямах апетит, нещо като че ли човъкраше стомаха ми отвътре и не ми даваше да си хапна от топлите картофи на жар с масло и домашното сиренце. Всички мълчахме, заболи вилици в чиниите си, но усещах, че има нещо нередно..Дали не бяха разбрали какво съм намислила?-Не, не беше възможно, аз го мислех без да кажа и думичка...Нито дядо, нито братовчед ми можеха да четат мисли, затова забодох вилицата надълбоко в картофчето си и престанах да се тормозя със глупости.
Трябваше да изчакам всички да заспят, за да мога да се измъкна. Това щеше да стане към единайсет, след сериалите по телевизията. Дядо ми тихо взе дистанционното и превключи на любимия си канал и загледа телевизора. Нервно движеше поглед по оста часовника-мен, беше знак да се качваме в къщата и да си лягаме. Най-накрая! ...с малко късмет малкия пор щеше да заспи дори преди единайсет, а дядо...Дядо беше прекалено загледан в историята за шерифа, който се бори с неправдата, за да си покаже носа извън лятната кухня. Беше девет, имах два часа да се измъкна и да се върна.
Чу се тежко дишане..ДА! Иво,братовчед ми беше заспал дълбоко. Метнах в чантичката си телефона и фенерчето и навлякох черното си горнице и анцуга, нямах нужда от нищо повече, за да стигна до моят Рай. Отворих прозореца и се покатерих на купчината от стари дрехи, която ме повдигаше достатъчно, за да изляза. Тупнах на земята и петите ми се набиха, но сега беше важно да мина много тихичко покрай останалата част от двора,където бяха вързани кучетата, които щяха да издадат цялата работа, а аз не можех да го допусна. Затова реших, че е по-безопасно да прескоча оградата. Преметнах единия си крак, после другия и ...цоп-в локвата! Гадост...! Няма значение, нали се измъкнах.
Уличната лампа осветяваше изключително тясна и кална пътечка, която водеше до язовира. Включих фенерчето и закрачих по нея. След 20 минути се озовах в Моето Място. Огромните дървета създаваха приятен вятър, който разрошваше косата ми, тревите, високи до коленете ми миришеха на влага и полски цветя! Рай под небето..Място за усамотение. Пльоснах се в тревата и се загледах в звездите и напълняващата луна. Замислих се...Първото ми гадже, първото ми разочарование, най-добрият ми приятел, в който тайно бях влюбена, момчето, което не отвръщаше на любовта ми, мечтата ми за истинска любов..На това място всичките ми мъки като че ли се изпаряваха, премислях всичко и осъзнах, че съм едно щастливо момиче...,нямаше нито една причина за киселото ми настроение напоследък. Почувствах се жива, във вените ми протече кръв, буйна и жива, носеща живота. Стана 10, реших да ставам и да тръгвам, макар че никак не ми се искаше да напускам Моето Място. Тръгнах по пътечката, прескочих оградата и влязох през вратата към къщата, щях да кажа ,че съм била до тоалетна, ако някой ме хванеше, ала как щях да обясня чантата и калта, не знаех…
...СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...
Отдалече се носеше миризма на пържени филийки, която като че ли ни повдигаше от леглата и ни замъкваше към стола, на който бяхме метнали дрехите си предната нощ.
Аз тромаво станах, сграбчих купчината тениски и панталонки с една ръка и тръгнах към другата стая, за да мога да се преоблека на спокойствие. Отворих скърцащата врата и застанах пред огледалото. Бях направо ужасна! Подутото ми и сънливо лице подсказваше, че ако не бяха мъртвешките ръце на слънцето, щях още да спя..Едвам намъкнах блузката, която скриваше коремчето ми..То не беше голямо, нито грозно, просто не ми харесваше.Заради модела на банския ми две черти го пресичаха като белези след операция, чувствах се неловко да показвам коремчето си, въпреки че доста хора казваха, че съм добре сложена. Приятелски измислици,ако питате мен. Всъщност, приятелите са нещо много странно...Когато имаш нужда някой да те излъже, че изглеждаш добре, трябва да се обърнеш към тях, но когато имаш нужда от помощ, по добре да разчиташ само на моралната им подкрепа...и, да, отново приятелските лъжи, които попринцип са нещо лошо като цяло, но щом са за успокоение, изречени от някой, който ти желае доброто, не е чак толкова лошо, нали?
”Приятелите са сал над вълните”-казал е някой. Е, този някой изобщо не знае как този сал при по-силните вълни се преобръща и те изоставя, точно когато имаш нужда от него. Глупав предателски сал!...Поне с такива изводи останах аз-пухкавото момиче по бельо пред огледалото. Намъкнах късите се панталонки и се върнах в детската стая, за да намеря джапанките си. Обух и тях и се заклатушках по стълбите по пътя към лятната кухня.Това беше просто подредена стая, в която подремвахме на обяд и прекарвахме времето си за отдих през пролетта, лятото и ранната есен, зимата беше прекалено студено и пренаселено с паяци и мишки-двете фобии, които водеха списъка ми „Не ми се иска да го виждам”. Тази сутрин отметнах комарника и на масата ме очакваше чиния, пълна с пържени филийки и мини-купчина пирожки. Братовчед ми вече беше нападнал част от тях и се радваше толкова много.На него му беше лесно, беше мъж.., а да си жена е истинско приключение, свързано със 7-дневни месечни кръга на ада, поддържане на идеалното тегло (49-50 килограма), маникюр, педикюр, прическа, грим.. и на всичкото отгове трябва да изглеждаш естествена, но не амазонка, непринудена, но не запусната, красива, но не като Барби,, слаба, но не анорексична, пищна, но не прекалено...Списъка няма край. Трябва и да си добра с децата и да можеш да готвиш, да имаш търпение да чистиш, ако може да лепиш тапети и да боядисваш дребни детайли и козметични ремонти, но БЕЗ ДА СЕ ВМАНИАЧАВАШ, ще си жената-мечта. Именно затова излапах набързо една филийка със сладко и чаша мляко.
Днес бяхме запланували да ходим на риба, затова колата чакаше изкарана пред кафявата висока ограда. Дядо излезе иззад лятната кухня, където се намираше една много малка барака, в нея държахме стръвта, въдиците и мрежите за риба. Старецът беше подбрал три въдици и малко стръв, останалото вече беше в колата.
* * *
Слънцето проблясваше, като че се оглеждаше в зеленикавите води на язовира.Замислих се, как ри щеше да изглежда то ако беше човек.Може би момче с лунички и обемна рижава коса и светло кафяви изразителни очи...Или русокосо момиче с червени бузи и големи шарени очи..Не знаех, но се надявах някой ден да мога да видя едно такова Дете на Слънцето.
А колкото до мен... Аз бях легнала по корем на едно одеало и бях изцяло погълната от книгата, която четях. Дядо мяташе въдици и хвърляше по някоя рибка в огромната кофа..А братовчед ми..., той търчеше наляво-надясно и се опитваше да залови една чисто бяла пепепруда, която се опитваше да избяга от него. Горката, той беше такъв инат и докато не получеше каквото иска, не спираше да досажда и тормози хората около себе си, но ние бяхме свикнали с него, ала горката пеперудка...Тя не знам как точно го приемаше...
По едно време ми писна да чета и метнах книгата настрани, обърнах се по гръб и затворих очи. Замислих се...За това колко много бях преживяла за едно обикновено момиче, което никому нищо кой знае колко лошо не бе сторило.Вече се убедих, че любовта може да я има, може да я няма, същото се отнасяше и за истинското приятелство...През ума ми минаха като на лента няколко лоши момента..Разклатих глава, като че ли за да се отърся от тези неприятни мисли.Оставих слънцето да ме огрее, обичах слънцето и жегата. Доста хора предпочитаха дъжда, зимата и спокойствието,което те носеха, но аз бях по-скоро будна личност, ...и затова обичах жегата и горещите летни нощи, в които луната като че ли не те оставя да спиш и постоянно се прокрадва в стаята ти, тази досадница! Ако беше жива същество, щях да я цапардосам!
Взрях се към другия бряг, който представляваше малка горичка. Беше тих и живописен с огромните си дървета, които хвърляха дебели сенки. Беше като убежище, беше като място, на което можеш да се спасиш за миг от хорските погледи и да премислиш целия си живот на спокойствие, нещото от което имах нужда в момента. Е,поне вече се знаеше, че е решено-довечера щях да се промъкна и да отида на това място.
* * *
Последните лъчи на слънцето оцветяваха пухкавите облаци в розово и лилаво. Това беше най-голямата красота, която бях виждала! Искаше ми се да се издигна, за да докосна някое облаче и да се сбогувам със слънцето, което така бързо се движеше и си отиваше, че не те оставяше да се насладиш на живописните му картини. Аз бях седнала на пейката с книга в ръка, не можех да се съсредоточа в текста, думите те сливаха и минаваха като че ли през сито с много едри процепи, препрочитах една глава за трети път, но умът ми беше изцяло зает с измислянето на плана как ще се измъкна и ще отида сама на мястото, което не беше на повече от километър от къщата.
Навън се смрачи, слънцето си отиде и седнахме да вечеряме. Нямах апетит, нещо като че ли човъкраше стомаха ми отвътре и не ми даваше да си хапна от топлите картофи на жар с масло и домашното сиренце. Всички мълчахме, заболи вилици в чиниите си, но усещах, че има нещо нередно..Дали не бяха разбрали какво съм намислила?-Не, не беше възможно, аз го мислех без да кажа и думичка...Нито дядо, нито братовчед ми можеха да четат мисли, затова забодох вилицата надълбоко в картофчето си и престанах да се тормозя със глупости.
Трябваше да изчакам всички да заспят, за да мога да се измъкна. Това щеше да стане към единайсет, след сериалите по телевизията. Дядо ми тихо взе дистанционното и превключи на любимия си канал и загледа телевизора. Нервно движеше поглед по оста часовника-мен, беше знак да се качваме в къщата и да си лягаме. Най-накрая! ...с малко късмет малкия пор щеше да заспи дори преди единайсет, а дядо...Дядо беше прекалено загледан в историята за шерифа, който се бори с неправдата, за да си покаже носа извън лятната кухня. Беше девет, имах два часа да се измъкна и да се върна.
Чу се тежко дишане..ДА! Иво,братовчед ми беше заспал дълбоко. Метнах в чантичката си телефона и фенерчето и навлякох черното си горнице и анцуга, нямах нужда от нищо повече, за да стигна до моят Рай. Отворих прозореца и се покатерих на купчината от стари дрехи, която ме повдигаше достатъчно, за да изляза. Тупнах на земята и петите ми се набиха, но сега беше важно да мина много тихичко покрай останалата част от двора,където бяха вързани кучетата, които щяха да издадат цялата работа, а аз не можех да го допусна. Затова реших, че е по-безопасно да прескоча оградата. Преметнах единия си крак, после другия и ...цоп-в локвата! Гадост...! Няма значение, нали се измъкнах.
Уличната лампа осветяваше изключително тясна и кална пътечка, която водеше до язовира. Включих фенерчето и закрачих по нея. След 20 минути се озовах в Моето Място. Огромните дървета създаваха приятен вятър, който разрошваше косата ми, тревите, високи до коленете ми миришеха на влага и полски цветя! Рай под небето..Място за усамотение. Пльоснах се в тревата и се загледах в звездите и напълняващата луна. Замислих се...Първото ми гадже, първото ми разочарование, най-добрият ми приятел, в който тайно бях влюбена, момчето, което не отвръщаше на любовта ми, мечтата ми за истинска любов..На това място всичките ми мъки като че ли се изпаряваха, премислях всичко и осъзнах, че съм едно щастливо момиче...,нямаше нито една причина за киселото ми настроение напоследък. Почувствах се жива, във вените ми протече кръв, буйна и жива, носеща живота. Стана 10, реших да ставам и да тръгвам, макар че никак не ми се искаше да напускам Моето Място. Тръгнах по пътечката, прескочих оградата и влязох през вратата към къщата, щях да кажа ,че съм била до тоалетна, ако някой ме хванеше, ала как щях да обясня чантата и калта, не знаех…
...СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...