peace94
08-21-2010, 15:46
Здравейте! За първи път се престрашавам да си публикувам нещата където и да е. Всъщност за първи път ги показвам... Ако не ви се чете всичко, изберете едно, но просто моля ви кажете си мнението. :)
Това е недовършено, но се чудя дали има смисъл да го продължавам, имам някои идеи все пак.:
Петър вървеше по горската пътека, нарамил сноп пръчки за огъня. Долу в селото го чакаше баба му в кирпичената къща на края на улицата. Той живееше с нея и й помагаше, защото след смъртта на родителите му не му бе останало нищо друго на света. А тяхната загуба за него беше най-тежка.
Очите на Петър се насълзиха и той се опита да прогони спомена за опожарената къща насред снега, в чиито останки той намери единствено пръстена на майка си и огледалото за бръснене на баща си. Той още ги пазеше в раклата до леглото си. Често ги вадеше от дървената кутия и без да сдържа сълзите си, горко оплакваше съдбата си.
Студеният есенен вятър брулеше клоните на ясените, обрасли покрай пътеката, а недалеч реката бясно се блъскаше в надвесените клони на върбите. Залезът се отдалечаваше все по на запад и по на запад, отстъпвайки благородно мястото си на нощта. Погледът на Петър, зареян в далечината, остана чужд за снежинките, които вече обрамчваха лицето му. И макар парцаливата му дреха да се вееше, разкривайки на гората, премръзналото тяло на момъка, в неговото съзнание оставаше само празнината на небитието.
Един клон яростно се вряза в лицето му. Петър смъкна товара от гърба си и се сви на две върху калта с лице в шепите си. Нямаше сили да продължи да се бори. По ръцете му бавно се стекоха няколко капки кръв. После той напипа раната на бузата си и остана да седи по средата на горската пътека всред вихрушката от снежинки.
Луната мързеливо се подаваше от изток, но последните слънчеви лъчи все още осветяваха пътя. Петър се изправи, взе отново пръчките и тръгна към селото.
Най-после гората свърши и не след дълго той се озова на селската улица, близо до кметството. Къщата на баба му беше на не повече от десет минути път. Но момъкът още не искаше да се прибира, макар да измръзваше от студ. Димящите комини на къщите и аромата на гозба, къкреща в огнището, само засилваше нещастието му. Защото знаеше, че в дома му го чакаха студ и глад. Баба му беше на легло и на неговите плещи лежеше цялата домакинска работа и грижите за нея. С последните им пари Петър беше платил на лекаря за прегледа на баба му, за чиито живот нямаше големи надежди.
Когато момъкът отвори вратата на старата къща завари точно това, което очакваше. Той зави баба си с още една парцалива черга. Тя спеше и не го усети. А дори да беше будна, нямаеш сили да говори. Петър запали огън в огнището и с мъка установи, че дървата нямаше да стигнат за дълго. После погледна в ъгъла на стаята, където държаха храната. На дъното на едно гърне намери шепа бобени зърна. И нищо друго. Вече не можеше да моли съседите за храна, защото достойнството му не можеше да понесе повече. А и нямаше как да им върне каквото и да било.
След час Петър свали блудкавата супа от огъня и събуди баба си. Опита се да я нахрани, но тя беше толкова изнемощяла, че не успя да преглътне нито хапка. Той се настани на малката масичка до огнището и изяде супата. После изми съдовете и си легна. Огънят беше вече почти изгаснал и студът отново облада малката стая.
Къщата се състоеше от две стаи – тази, в която от доста време живееха и двамата, а другата беше отдавна заключена. Там баба му тъчеше, докато беше здрава, за да изкара пари за прехрана. Сега станът беше покрит с парцали и паяжини и едва ли някой щеше отново да го използва. В стаята имаше и един скрин, в който бяха прибрани няколко книги и чаеният сервиз на баба му. Преди имаше и някои стари вестници, които обаче Петър изгори, за да се стоплят. Книгите не посмя да унищожи.
Почитта към книгите му беше предадена от баща му още в детските години. Той беше учител в селското училище и получаваше добри пари, както и признателността на цялото село. Така че Петър от малък беше научен да чете и пише. Майка му беше много красива. Тя беше шивачка и често при нея идваха някои дами от близкия град, за да им скрои рокли за баловете. Семейството им беше заможно, а къщата им – една от най-хубавите в селото. И едва на десетгодишна въсраст Петър изгуби всичко това, за да потъне бавно в суровия свят на мизерията и нищетата.
Това се роди, когато от училище ни възложиха да напишем акростих. (накрая се оказа, че не било задължително, така че аз се оказах единствената с домашно :-D, скатах се и не го прочетох):
Акростих за тъжният квартал
Ако Луната се обърне,
Бързо сигурно ще се извърне,
Видяла онзи пуст квартал,
Гдето всеки от съседа си е крал -
Дамата е крала любовта,
Ергенът търсил е страстта.
Живеещите в тоз квартал,
Зазидани сред кървав карнавал,
Изстрадали дори плача,
Който срещат през нощта.
Листата на дърветата шумят,
Мъдрите във дупките си спят,
Несретниците над децата бдят,
Отровен катинар да изковат.
Песента е тиха и безстрастна,
Рисунките във лодката стоят
Със чиста радост тайна
Тъжната любов да отстоят.
Уви, един не идва тук.
Файтоните и те един след друг -
Харесат младата жена,
Ценят я миг и два,
Че после тръгват със дъжда.
Шапкарят във леглото се е свил.
Щурецът пак се е напил.
Южната стена трепери
Ярост там да се намери.
И последното, но то е по-скоро несполучливо като че ли:
Когато в този ден
Когато в този ден,
Безмълвен пак от него се събудиш,
Сънят ще се спотайва сред тъма.
Когато в този ден
Заспиш и в мрак потънеш
Да виждаш само мен
Или с мъгла да се обгърнеш.
Ще чуеш ли ти моя зов
Отправил в дълбините взор
Да срещнеш призив нов
Да трепнеш с мирен плам.
Но тя ще бъде там...
И пак ще ме забравиш
Сърцето си от мен ще браниш.
Дали и аз това ще сторя
Или със нея ще се боря-
Не знам дали ще мога
Но да опитам трябва!
Имам и други, но това е за сега. По-късно може би ще кача и друго. Надявам се поне нещо все пак да е донякъде добро.
Това е недовършено, но се чудя дали има смисъл да го продължавам, имам някои идеи все пак.:
Петър вървеше по горската пътека, нарамил сноп пръчки за огъня. Долу в селото го чакаше баба му в кирпичената къща на края на улицата. Той живееше с нея и й помагаше, защото след смъртта на родителите му не му бе останало нищо друго на света. А тяхната загуба за него беше най-тежка.
Очите на Петър се насълзиха и той се опита да прогони спомена за опожарената къща насред снега, в чиито останки той намери единствено пръстена на майка си и огледалото за бръснене на баща си. Той още ги пазеше в раклата до леглото си. Често ги вадеше от дървената кутия и без да сдържа сълзите си, горко оплакваше съдбата си.
Студеният есенен вятър брулеше клоните на ясените, обрасли покрай пътеката, а недалеч реката бясно се блъскаше в надвесените клони на върбите. Залезът се отдалечаваше все по на запад и по на запад, отстъпвайки благородно мястото си на нощта. Погледът на Петър, зареян в далечината, остана чужд за снежинките, които вече обрамчваха лицето му. И макар парцаливата му дреха да се вееше, разкривайки на гората, премръзналото тяло на момъка, в неговото съзнание оставаше само празнината на небитието.
Един клон яростно се вряза в лицето му. Петър смъкна товара от гърба си и се сви на две върху калта с лице в шепите си. Нямаше сили да продължи да се бори. По ръцете му бавно се стекоха няколко капки кръв. После той напипа раната на бузата си и остана да седи по средата на горската пътека всред вихрушката от снежинки.
Луната мързеливо се подаваше от изток, но последните слънчеви лъчи все още осветяваха пътя. Петър се изправи, взе отново пръчките и тръгна към селото.
Най-после гората свърши и не след дълго той се озова на селската улица, близо до кметството. Къщата на баба му беше на не повече от десет минути път. Но момъкът още не искаше да се прибира, макар да измръзваше от студ. Димящите комини на къщите и аромата на гозба, къкреща в огнището, само засилваше нещастието му. Защото знаеше, че в дома му го чакаха студ и глад. Баба му беше на легло и на неговите плещи лежеше цялата домакинска работа и грижите за нея. С последните им пари Петър беше платил на лекаря за прегледа на баба му, за чиито живот нямаше големи надежди.
Когато момъкът отвори вратата на старата къща завари точно това, което очакваше. Той зави баба си с още една парцалива черга. Тя спеше и не го усети. А дори да беше будна, нямаеш сили да говори. Петър запали огън в огнището и с мъка установи, че дървата нямаше да стигнат за дълго. После погледна в ъгъла на стаята, където държаха храната. На дъното на едно гърне намери шепа бобени зърна. И нищо друго. Вече не можеше да моли съседите за храна, защото достойнството му не можеше да понесе повече. А и нямаше как да им върне каквото и да било.
След час Петър свали блудкавата супа от огъня и събуди баба си. Опита се да я нахрани, но тя беше толкова изнемощяла, че не успя да преглътне нито хапка. Той се настани на малката масичка до огнището и изяде супата. После изми съдовете и си легна. Огънят беше вече почти изгаснал и студът отново облада малката стая.
Къщата се състоеше от две стаи – тази, в която от доста време живееха и двамата, а другата беше отдавна заключена. Там баба му тъчеше, докато беше здрава, за да изкара пари за прехрана. Сега станът беше покрит с парцали и паяжини и едва ли някой щеше отново да го използва. В стаята имаше и един скрин, в който бяха прибрани няколко книги и чаеният сервиз на баба му. Преди имаше и някои стари вестници, които обаче Петър изгори, за да се стоплят. Книгите не посмя да унищожи.
Почитта към книгите му беше предадена от баща му още в детските години. Той беше учител в селското училище и получаваше добри пари, както и признателността на цялото село. Така че Петър от малък беше научен да чете и пише. Майка му беше много красива. Тя беше шивачка и често при нея идваха някои дами от близкия град, за да им скрои рокли за баловете. Семейството им беше заможно, а къщата им – една от най-хубавите в селото. И едва на десетгодишна въсраст Петър изгуби всичко това, за да потъне бавно в суровия свят на мизерията и нищетата.
Това се роди, когато от училище ни възложиха да напишем акростих. (накрая се оказа, че не било задължително, така че аз се оказах единствената с домашно :-D, скатах се и не го прочетох):
Акростих за тъжният квартал
Ако Луната се обърне,
Бързо сигурно ще се извърне,
Видяла онзи пуст квартал,
Гдето всеки от съседа си е крал -
Дамата е крала любовта,
Ергенът търсил е страстта.
Живеещите в тоз квартал,
Зазидани сред кървав карнавал,
Изстрадали дори плача,
Който срещат през нощта.
Листата на дърветата шумят,
Мъдрите във дупките си спят,
Несретниците над децата бдят,
Отровен катинар да изковат.
Песента е тиха и безстрастна,
Рисунките във лодката стоят
Със чиста радост тайна
Тъжната любов да отстоят.
Уви, един не идва тук.
Файтоните и те един след друг -
Харесат младата жена,
Ценят я миг и два,
Че после тръгват със дъжда.
Шапкарят във леглото се е свил.
Щурецът пак се е напил.
Южната стена трепери
Ярост там да се намери.
И последното, но то е по-скоро несполучливо като че ли:
Когато в този ден
Когато в този ден,
Безмълвен пак от него се събудиш,
Сънят ще се спотайва сред тъма.
Когато в този ден
Заспиш и в мрак потънеш
Да виждаш само мен
Или с мъгла да се обгърнеш.
Ще чуеш ли ти моя зов
Отправил в дълбините взор
Да срещнеш призив нов
Да трепнеш с мирен плам.
Но тя ще бъде там...
И пак ще ме забравиш
Сърцето си от мен ще браниш.
Дали и аз това ще сторя
Или със нея ще се боря-
Не знам дали ще мога
Но да опитам трябва!
Имам и други, но това е за сега. По-късно може би ще кача и друго. Надявам се поне нещо все пак да е донякъде добро.