Lexynnka
08-27-2010, 01:17
18.
Един непознат човек се появи и зароди в мен семето на надеждата, надеждата, че всичко ще е наред. Сега човекът не мисли за нас и върши работата си, а семенцето бавно ме изяжда. Иска ми се да не му вярвам изцяло, за да не се разочаровам после, но то вече е пуснало дълбоките си корени в душата ми и не ми дава да дишам. Усещам как сърцето ми отново се свива и към очите ми се прокрадват горещи, но горчиви сълзи, които искат да излязат и да оставят на лицето ми белезите на душевната ми болка и самота. Въздъхвам и си спомням за мига, в който се съгласих да изживея всичко това и се примирих със съдбата си. През главата ми бързо преминава мисъл, толкова внезапна и отвратителна... не, аз съм силна, и аз ще успея да избутам тялото, душата и сърцето си до момента, в който всичко все пак ще бъде наред. Тялото би успяло да направи това и само, но не трябва да позволявам на сърцето и душата ми да се изгубят някъде из безкрайния лабиринт и да потънат безвъзвратно във времето. Без тях всичко това няма смисъл, без тях дори живота ми... няма смисъл.
19.
Минаха още няколко мъчителни часа, а нищо не се промени. Той не се появи, а аз така имах нужда от него. Знам, че той не може да дойде, и въпреки всичко сърцето ми го очаква, очаква всеки момент да отвори вратата и да се метне да ме прегръща.. Гледам в неподвижната врата и чувствам как въздухът в стаята ми бързо и сигурно изчезва. Отварям широко балконската врата с надеждата, че навън е спасението. Още една лъжа, още едно разочарование. Спасение няма. Има само пътеката на съдбата, по която трябва да вървиш, и време, безкрайно много и в същия миг толкова малко време.. Трябваше, трябваше да вървя по моята пътека, но аз се преместих по средата. Първо ходих между пътеките, между неговата и моята, и се лутах безцелно като в тъмна нощ. После все пак намерих пътеката на съдбата, неговата пътека, и реших, че тя ще е и моята. Но когато в един момент на пътеката ни се появи пропаст и той падна в нея, аз се спрях. Аз просто не можех да продължа и да падна, въпреки че духовно отдавна бях паднала в неговия нежен и в същия момент толкова груб и болезнен плен. Времето спря, а аз още гледам вратата. И ето, тя се отваря, но той не е там.. той е далеч, лежи на продъненото легло и мисли за мен. В мислите си ясно виждам картинка как той въздиша и казва, сякаш на себе си, "Ангелче, липсваш ми..." ... Сълзите не искат да ме оставят да изживея дори това спряло време... И спасение няма...
20.
Стоя със затворени очи и притискам до сърцето си две неща- играчка и писмо. Внимавам да не мърдам, защото не искам да скъсам мокрото си писмо, последната следа от него. Тръгвам бавно към гардероба, оставям на пода играчката и листата..взимам намачканата му любима блуза и отново се разплаквам. Тя е така смачкана и странна, но аз няма да я изпера, не искам аромата му да изчезне завинаги. Така поне частично го чувствам до себе си.
21.
Затварям тетрадката с изповедта си и шумно поемам дъх. Опитвам се да усетя дали той изобщо стига до органите ми, но не мога, не усещам нищо, освен безкрайна празнина. Очите ми се затварят, но знам, че легна ли си, кошмарите ще ме нападнат още преди да съм заспала, и знам, че отново ще лежа чужда в леглото си, плачейки и гушкайки НЕГОВАТА играчка и НЕГОВОТО любимо шалче. Дърпам щорите и се заглеждам в тъмнината навън, чудейки се дали там все пак е по-тъмно, отколкото вътре в мен. Най-лесния начин да излезеш от тунела е просто да минеш през него.. и в края на тунела трябва да има светлина, винаги има лъч светлина на края на безкрайността. Вървя по шибания тунел вече втори месец, а светлина така и не видях. Започвам да се питам, дали пък не съм объркала посоката, дали това не е грешният, далечният изход? А ако той ме чака на съвсем друго място?
Обръщам се и оглеждам подредената си стая. Той не е стъпвал тук вече повече от 4 месеца, но сега тя ми се вижда още по-празна, по-светла и по-чужда.. защо са ми цветните шарки на живота, когато той не е до мен, за да им се наслаждава също?
...
23.
тъмнина, и в нея аз и зациклилия ми поглед. Мислех си, че вече няма с какво да ме нарани. Мислех си, че изживявам най-големия ужас и най-голямата мъка на земята, мислех си, само как си мислех, че по-зле не може да става...още една заблуда, дълбока и още по-болезнена от истината. Той е най-добрият ми приятел, и въпреки това не е на моя страна. Той си мисли, че не съм права, че се филмирам излишно.. той каза, че това им е в природата, чуждото да по-интересно от това, което имат. Добре... трябва ли да стана чужда, за да съм интересна?
Препрочитам за безброен път коментара, оставен от гаджето ми в нейния профил. Мен ме е нямало, била съм далеч и близко едновременно.. той е бил с мен и ми е обяснявал, че ме обича.. и в същото време й е казвал колко е хубава... защо хората не оценяват това, което имат? Защо страданието на земята е повече дори от годините, защо трябва да умирам тук, обгърната в болката, която той ми причини с глупавите си постъпки, с това, че не видя любовта в очите ми и просто се махна...искам да му задам един-единствен въпрос- заслужих ли го?
24.
вдигам поглед и поглеждам на пълната ярка луна, осветяваща всяко кътче от стаята ми. бегло си припомням за сянката от решетка, оставящ прозореца върху мебелите и тялото ми вече няколко нощи поред. и навън съм, а всъщност съм толкова навътре.. погледът ми все по-често попада на НЕГОВИ неща, в МОЯТА стая. превърнах собствената си обител в музей за негови вещи. вдигам ръце и внимателно оглеждам заплетената между пръстите ми нова придобивка - любимата му черно-бяла блуза на Дел Пиеро...все някъде по нея трябва да има парченце, което не съм помирисала и усетила с кожата си. отново забивам нос в шарения плат, и отново толкова осезаемо усещам ароматът му. в главата ми има една-единствена мисъл, и един-единствен въпрос- защо, защо, защо..защо му позволих да си тръгне и да ме остави, защо му позволих от него да остане само ароматът му върху собствената му фланелка.. но скоро ще го видя, благодарение на добрият непознат ние скоро ще се видим, и аз ще мога да го докосна, ще мога да го залея с любовта си и да му дам сили да живее до следващата ни среща, тогава, когато вече няма да имаме нужда от добри и приятелски настроени непознати, тогава ще сме само ние- аз, той и любовта ни.. завинаги.
мнение? 8-) от време ми идват такива неща в главата и си ги записвам, и сега искам да чуя мнение :)
Един непознат човек се появи и зароди в мен семето на надеждата, надеждата, че всичко ще е наред. Сега човекът не мисли за нас и върши работата си, а семенцето бавно ме изяжда. Иска ми се да не му вярвам изцяло, за да не се разочаровам после, но то вече е пуснало дълбоките си корени в душата ми и не ми дава да дишам. Усещам как сърцето ми отново се свива и към очите ми се прокрадват горещи, но горчиви сълзи, които искат да излязат и да оставят на лицето ми белезите на душевната ми болка и самота. Въздъхвам и си спомням за мига, в който се съгласих да изживея всичко това и се примирих със съдбата си. През главата ми бързо преминава мисъл, толкова внезапна и отвратителна... не, аз съм силна, и аз ще успея да избутам тялото, душата и сърцето си до момента, в който всичко все пак ще бъде наред. Тялото би успяло да направи това и само, но не трябва да позволявам на сърцето и душата ми да се изгубят някъде из безкрайния лабиринт и да потънат безвъзвратно във времето. Без тях всичко това няма смисъл, без тях дори живота ми... няма смисъл.
19.
Минаха още няколко мъчителни часа, а нищо не се промени. Той не се появи, а аз така имах нужда от него. Знам, че той не може да дойде, и въпреки всичко сърцето ми го очаква, очаква всеки момент да отвори вратата и да се метне да ме прегръща.. Гледам в неподвижната врата и чувствам как въздухът в стаята ми бързо и сигурно изчезва. Отварям широко балконската врата с надеждата, че навън е спасението. Още една лъжа, още едно разочарование. Спасение няма. Има само пътеката на съдбата, по която трябва да вървиш, и време, безкрайно много и в същия миг толкова малко време.. Трябваше, трябваше да вървя по моята пътека, но аз се преместих по средата. Първо ходих между пътеките, между неговата и моята, и се лутах безцелно като в тъмна нощ. После все пак намерих пътеката на съдбата, неговата пътека, и реших, че тя ще е и моята. Но когато в един момент на пътеката ни се появи пропаст и той падна в нея, аз се спрях. Аз просто не можех да продължа и да падна, въпреки че духовно отдавна бях паднала в неговия нежен и в същия момент толкова груб и болезнен плен. Времето спря, а аз още гледам вратата. И ето, тя се отваря, но той не е там.. той е далеч, лежи на продъненото легло и мисли за мен. В мислите си ясно виждам картинка как той въздиша и казва, сякаш на себе си, "Ангелче, липсваш ми..." ... Сълзите не искат да ме оставят да изживея дори това спряло време... И спасение няма...
20.
Стоя със затворени очи и притискам до сърцето си две неща- играчка и писмо. Внимавам да не мърдам, защото не искам да скъсам мокрото си писмо, последната следа от него. Тръгвам бавно към гардероба, оставям на пода играчката и листата..взимам намачканата му любима блуза и отново се разплаквам. Тя е така смачкана и странна, но аз няма да я изпера, не искам аромата му да изчезне завинаги. Така поне частично го чувствам до себе си.
21.
Затварям тетрадката с изповедта си и шумно поемам дъх. Опитвам се да усетя дали той изобщо стига до органите ми, но не мога, не усещам нищо, освен безкрайна празнина. Очите ми се затварят, но знам, че легна ли си, кошмарите ще ме нападнат още преди да съм заспала, и знам, че отново ще лежа чужда в леглото си, плачейки и гушкайки НЕГОВАТА играчка и НЕГОВОТО любимо шалче. Дърпам щорите и се заглеждам в тъмнината навън, чудейки се дали там все пак е по-тъмно, отколкото вътре в мен. Най-лесния начин да излезеш от тунела е просто да минеш през него.. и в края на тунела трябва да има светлина, винаги има лъч светлина на края на безкрайността. Вървя по шибания тунел вече втори месец, а светлина така и не видях. Започвам да се питам, дали пък не съм объркала посоката, дали това не е грешният, далечният изход? А ако той ме чака на съвсем друго място?
Обръщам се и оглеждам подредената си стая. Той не е стъпвал тук вече повече от 4 месеца, но сега тя ми се вижда още по-празна, по-светла и по-чужда.. защо са ми цветните шарки на живота, когато той не е до мен, за да им се наслаждава също?
...
23.
тъмнина, и в нея аз и зациклилия ми поглед. Мислех си, че вече няма с какво да ме нарани. Мислех си, че изживявам най-големия ужас и най-голямата мъка на земята, мислех си, само как си мислех, че по-зле не може да става...още една заблуда, дълбока и още по-болезнена от истината. Той е най-добрият ми приятел, и въпреки това не е на моя страна. Той си мисли, че не съм права, че се филмирам излишно.. той каза, че това им е в природата, чуждото да по-интересно от това, което имат. Добре... трябва ли да стана чужда, за да съм интересна?
Препрочитам за безброен път коментара, оставен от гаджето ми в нейния профил. Мен ме е нямало, била съм далеч и близко едновременно.. той е бил с мен и ми е обяснявал, че ме обича.. и в същото време й е казвал колко е хубава... защо хората не оценяват това, което имат? Защо страданието на земята е повече дори от годините, защо трябва да умирам тук, обгърната в болката, която той ми причини с глупавите си постъпки, с това, че не видя любовта в очите ми и просто се махна...искам да му задам един-единствен въпрос- заслужих ли го?
24.
вдигам поглед и поглеждам на пълната ярка луна, осветяваща всяко кътче от стаята ми. бегло си припомням за сянката от решетка, оставящ прозореца върху мебелите и тялото ми вече няколко нощи поред. и навън съм, а всъщност съм толкова навътре.. погледът ми все по-често попада на НЕГОВИ неща, в МОЯТА стая. превърнах собствената си обител в музей за негови вещи. вдигам ръце и внимателно оглеждам заплетената между пръстите ми нова придобивка - любимата му черно-бяла блуза на Дел Пиеро...все някъде по нея трябва да има парченце, което не съм помирисала и усетила с кожата си. отново забивам нос в шарения плат, и отново толкова осезаемо усещам ароматът му. в главата ми има една-единствена мисъл, и един-единствен въпрос- защо, защо, защо..защо му позволих да си тръгне и да ме остави, защо му позволих от него да остане само ароматът му върху собствената му фланелка.. но скоро ще го видя, благодарение на добрият непознат ние скоро ще се видим, и аз ще мога да го докосна, ще мога да го залея с любовта си и да му дам сили да живее до следващата ни среща, тогава, когато вече няма да имаме нужда от добри и приятелски настроени непознати, тогава ще сме само ние- аз, той и любовта ни.. завинаги.
мнение? 8-) от време ми идват такива неща в главата и си ги записвам, и сега искам да чуя мнение :)