Dying
09-06-2010, 23:01
Съдбобния ден
Денят бе 13 април. На вън бе малко мрачно, но не и облачно, когато Брук се прибра. Животът и бе омръзнал твърде много за да седи около "приялелите" си. Имаше нужда, да открие някога с когото с да се чувства себе си. Винаги е има нужда от това, просто никога не си признаваше. Беше минало само месец от както се премести при родителите на баща си, който, бе починал от тежка и трудно изличима болест. Тя знаеше, че това рано или късно ще се случи, но се бе случило, а тя беше толкова малка и уязвима. Но все пак, бяха минали, почти 3 години от тогава. Но баща ѝ бе невероятен, човек, който ѝ липсваше всеки ден, чевек който бе запомнен с добро от всеки и всики (дори от майка ѝ, с която бяха разделени от доста време)! Всъщност, майката на Брук - София, нямаше нищо против покойният и баща - Дийн. Истината е, че те се бяха разделили по вина на майката на Дийн - Ребека, която постоянно указваше натиск, върху някогашните влюбни. Брук се бе преместила да живее при баба си Ребека, с която не се разбираха блестящо, заради отсъствито на майка ѝ. София беше заминала за Франция, по работа и се налагаше някой, да се грижи за дъщеричката ѝ. Може би за София, Брук нямаше никога да порасне, но все пак не можем да съдим майчиното сърце. Момичето се бе преместило при Ребека и Фред, защото родителите на майка ѝ - Елизабет и Адам, не бяха способни да се справят с тази задача. Не усетно месеците минаваха, все пак беше 13 април! Оставаха само няколко дни до рожденния ден на Брук, но нея - не я интересуваше! Момичето просто искаше спокойствие! И както всички, нормални тийнейджъри, тя се пребра след училище, захвърли чантата си, но този път направи нещо много не обичайно за нея. Отиде и легна, легна в леглото си, кото нежно положи ръка под възглавницата, затвори очи, и в този момент върху лицето ѝ падна един рус кичур от чупливата ѝ коса. След като го избута с ръка, отново затвори очи и зачака, зачака да се отнесе в съня! Само там се чувстваше спокойна и необезбокоявана от никой и нищо. Но за нейно нещастие, съня не я навествяваше. Секундите се влачеха като минути, а минутите като часове, часовета като дни… Имаше чувството че е лежала цял век, след като погледна часовника си ѝ останови, че е правила това не повече от 20 минути. Беше убедена, че не може повече да лежи. Тя стане и се запъти към компютъра си, но минавайки покрай огледалото тя се спря и се замисли, колко бе различна от както майка ѝ замина. Бе започнала да носи повече черно, да не се грижи за косата и кожата си, сякаш не искаше да живее. Но тава далеч не беше така. След като се нагледа и до извества степен налюбува на тялото си, Брук, сядайки на дивана тя включи лаптопа си на име Топчо. Изчака го да се зареди, а през това време си взе една голяма лъжица и кутия с сладолед. Седна на диивана и се загледа в някаква страница в интернет. Беше се зачела, или може би по вероятно се беше отнесла, защото когато телефонат ѝ звънна тя подскочи. Без да погледне, кой я търси, вдигайки телефона извади лъжицата от устата си.
- Хей!
- Хей Би! - каза гласът от слушалката. - Как си? Нали не си забравила за преспиването днес?
За мик Брук бе изключила за какво ѝ говори женският глас от телефона. Всъщност на телефона беше Саманта - най-добрата приятелка на Би. Сам беше цяла година по-голяма от Брук, с тъмно кафяви очи и тъмна коса, не много слаба, но не и твърде дебела - средна на ръст.
- Ъ.. Добре съм, и.. Не не съм забравила за преспиването - каза Брук, опитвайки се дапрекрие факта, че дори не е сигурна за каква става дума.
- Окей! - отговори весело Сам. - Ела към 9пм!
След като чу всичко това, без да каже нищо Би, просто затвори. Какво ли ставаше с нея? Защо не бе заинтерисована от купон? Какво толкова интересно имаше в тази интернет страница? Момичето си изпащаше е-мейли с един сладур от нейното училище. Името му беше Раян! И в този момент, тя четеше поредния е-майл. Те правеха това по цяла нощ, а дори не се познаваха. Знаеха само и единствено имената си! Дали това наистина бе момчето за нея? Милиони въпроси се въртяха в главата на Брук, въпроси - без отговор.
На вън, бе започнало да се смрачава, когато момичето погледна часавника на телефона си и останови че има още около два часа до партито на най-добрата ѝ приятелка. Тя стана от леглото си, погледа се в огледалото, от което я гледаше слабо, високо момиче, с дълга начупена руса коса и дълбоки, мистериозно сини очи. В този момент, в нея се пробудиха чувства на гняв, премесен с неовладима ярост. Просто ѝ се прииска да счупи огледалото. Очите ѝ се насълзиха, когато видя снимката на нея и голямата ѝ любов Джеймс. Раздялата им бе дълга и тежка. Сега Джеймс не живееше в града. Той се бе преместил със семейството си в много по-голям град с повече възможностти. Брук винаги се бе надявала любовта им да бъде вечна, но всичко това бяха само мечти на една 16годишна мечтателка, която въпреки, че се бе сблъскала с живота от малка още имаше надежда. Тя се обърна. Облегна се на стената, и обгърнала сама себе си с ръце, бавно се свлече надоло, докато не усети пода под нея. Седейки, сама и разплакана в тъмнината Брук осъзна, колко много надежди е имала, колко мечти, колко амбиции и колко е разбито сърцето ѝ. Замисли се, дали има смисъл да вярва, да вярва, че всичко ще бъде наред. Мислийки, за това, момичето отново потъна в спомени. Спомни си, за първият път в който с баща ѝ караха колело, за първата рама превързана от майка ѝ, за първата целувка с любимия, но само след миг всички тези спомени изчезнаха, когато на вратата се почука, и се отвори леко. На вратата седеше, едра жена с ярко червеникава коса, и някак си зловещо излъчване. Това бе баба ѝ Ребека, която искаше да и напомни, за партито на Саманта.
- Не е ли време да се оправяш? Я, виш колко е часа? Имаш половин час, а като те знам каква си, сигурно няма да си готова!
Без да вдига погледа Брук, премигна и ириса на очите ѝ рязко се смени.
- Просто, затвори вратата!
- Не ми говори така! Нямаш право! - отново направи забележка Ребека.
- О, моля те! Аз ли нямам право? - На Брук и беше киплано и не искаше да си мълчи повече. - Просто затвори вратата! - Отново заповяда тя, повишавайки тон.
Чу се тропот - Ребека беше затворила вратата.
На момичето определено не ѝ се ходеше на парти точно сега, но вече бе твърде късно, за да го съобщи на Сам. Какво трябваше да направи да ѝ се обади и да кажа « Знаеш, че те обичам, но не ме съди, защото няма да съм там! Няма да съм на пратито, на което държиш толкова много!»? Това не бе добра идея, а и едно парти, може би можеше да ѝ помогне - кой знае?! Брук се изправи. Обърна се към гардероба си, който заемаче почти половината от стаята. Отвори го и хвана първите дрехи, които видя - черен курсет, с избродирани рози и черен кариран панталон. Брук обожаваше карето. След като се облече, отново се погледна в огледалото и видя едно напълно различно момиче. Без повече да мисли, седна и придърпа кутията си с козметика. Искара няколко палитри с сенки в тъмни тонове, черен молив, спирала и очна линия. Докато си докарваше вид на «парти момиче» , се мислеше, какво трябва да стори, за да оправи живота си, ала отговорът така и така не се появи. Ето, вече беше 9 без 15, а тя почти беше готова. Оставаше ѝ само да си сложи някое - друго бижу, малко руж и да си избере обувки. Когато погледна часовника и видя, че ще закъснее веднага си повина такси и си сложи на бързо рук, тук-там за да не прилича на зомби, защото беше твърде бледа. Придърба кутията си с бижута и я изсипа. Явно търсеше нещо, което не може да намери. Стана и се огледа на около и видя, една сребърна гривна с камъчета и с много инрересен дизайн и до нея лежеше сребърна официална огърлица, която пасваше на дрехите ѝ. Те бяха на леглото ѝ. На бързо закопча огърлицата и гривната. После се отправи към антрето. Отвори шкава с обувки и взе някаквъ черни, отворени обувки на висок ток. Взе ги и ги обу без да мисли много и излезе от къщата. Там я чакаше таксито, което беше поръчала. Часът бе около 9 без 5. Затова Брук побърза да се качи в таксито.
- Добър вечер! - възкликна тя, затваряйки вратата. - Бихте ли ме откарали до клуб «Предизвикателсво»! И, ако може малко по-бързо?! - след думите си, се усмихна бегло и се загледа на вън.
В този момент заваля държ. Брук обичаше дъжда. Гледайки през замагления прозорец, се замисли за живота си, как трябва всеки ден да слага фалшива маска.. Как не може да бъде себе си, как и колко и е писнало от това! Как иска някой да се появи в живота ѝ и да и помогне да разбера коя всъщност е тя, да ѝ помогне да намери себе си! Капките от дъжда, които бяха попаднали на прозореца се стичаха бавно. Колата се движеше бързо - като вятъра. Точно така и препускаха мислите ѝ! Когато колата спря, Брук изваде банкнота от 20 долара и я подаде на шофиора, след което без да изкача рестото си изхвърча от колата, с насълзени очи. Приде да взеле в клуба на партито, на приятелката си Сам, момичето си пое дъх и не сигурно пристъпи към входа с бавни крачки, докато дъждовните капки се стичаха по лицето и касата ѝ.
Когато влезе в бара, Брук чу гласът на приятелка ѝ да казва:
- Ето я и звездата! Изглеждаш.. Ами приемливо.. - каза с усмивка Саманта.
- Приемливо - повтори Брук.
- Стига де, виждаш, че се шегувам! - защити се Сам от напатките на приятелка си. - Изглеждаш чудесно!
- Дано! - каза другото момиче и направи опит да се усмихне. - Трябва да поговорим, Сам.. Имам нужда от…….
- Здравейте дами! - В този момент към момичетата се присееденило момче, което Брук не познаваше. - Как си красавице? - попита той и целува Саманта.
« Красавице» явно тук ставаше нещо, за което Брук дори и не подозираше до този момент.
- Добре! - отговори на въпроса Сам и отвърна на целувката му.
- Да не би да прекъсвам нещо? - попита момчето, поучуден от реакцията на момичето до приятелката му.
- Не, всичко е наред! - излъга Брук.
Ясно беше, че новият тайствен непознат бе прекъснал нещо, ала какво?
- Ще ви оставя да се натискате! - предложи Брук, когато усети, че тук вече е излишна.
Тя тръгне към голямата кръгла маса за да си вземе нещо за пиене. Когато вече беше до масата, тя видя че има само една бутилка от любимият и Бърбан и се протегна за да я вземе, но в този момент се случи нещо. Когато ръката ѝ вече беше върху ботулката, на нея имаше и още една. Внесена, Брук вдигна погледа за да види, кой друг е хвърлиш око върху питието ѝ. За нейна изненада видя Раян. Новият сладур в училище и момчето с което си пишеше е-мейли.
- Хей, какво правиш тук и защо си хвърлил око върху бърбана ми?
- Здравей! - отвърна той с спокоен тон. - Е, явно и двамата обичаме бърбан, а и не знаех, че е тфой!
След думите си зеленоокоя красавец махна ръка от малката бутилка. - 50 на 50?- предложи Брук.
- Звучи страхотно.
Раян се пресегна и взе две чаши, погледна Брук в красивите и сини очи и потегиха към по-място. Музиката беше оглушаващо силна. Седнаха на стъбите в края на залата. Русото момиче, отвори бутилката и отпи, след което тежко въздъхна.
- Тежък ден? - предположи Раян.
- Може да се каже! Случвало ли ти се е, да имаш нужда от някого, а той да не може да разбере това. Да те наранява и ти винаги да си казваш, окей има си причина, следващия път няма да простя… и после отново и отново да прощаваш, и да е държиш сякаш нищо не се е случило? - Докато говореше, Брук бе затворила очите си. Но сега когато спря да говори ги отвори, и те бяха пълни със сълзи.
- Виж - започна Раян - мога само да ти кажа, че това е твоя живот, нещо като тфоя книга. Ти разбираш как да я напишеш. Ти си сценариста на този филм, всичко е в ръцете ти. Само искам да знеш, че си твърде млада за да играеш играта! Запомни, че има водачи и последователи - ти избери кой да въдеш. Ти можеш да бъдеш чудесен водач! - след думите си, момчето погледна Брук право в очите. Вече сълзите ѝ се бяха стекли по бялото ѝ лице. - Просто не се притеснявай от това да бъдеш себе си и да покажеш на какво си способна!
Синеоката красавица се замисли, върху казаното от новият и приятел.
- И какво от това да съм последовател? - попита.
- Нищо! Ти просто не ставаш за последовател! Ти си родена водач! - отвърна тъмнокосото момче и я озъри с голяма надеждна усмивка.
- Е, да кажем, че стана водач… Кой ще ме последва? - продължаваше да опорства тя.
- Аз! - гордо каза момчето до нея.
След чутото Брук Лий, момичето, което винаги е била силна се исправи. Запъти се към Саманта, която се целуваше с приятеля си, дръпна я за ръката и каза:
- Трябва да поговорим!
- Сега съм заета! Остави ме на мира! Намери си някой! Толкова момчета има! - нападна я Сам.
- Не! Ще ме чуеш…
Ала Саманта не я остави да довърши.
- Не ти ще ме чуеш! Направих това парти за теб! Аз нямам вина, че си има лош ден!
След казаното от събеседничката си, Брук избухна в смях.
- Ще ме обиеш, направи партито за мен.. Хахаха … - продължаваше да се смее тя. - Не, скъпа ми приятелко, НЕ! Ти направи това парти за себе си! А сега ще ме чуеш! Винаги, когато имах нужда от теб, теб те нямаше. Когато исках да говорим ти беше заета, но сега ще ме чуеш! Знаеш ли, един човек ми каза, че е има тва типа хора - водачи и последователи. Е, аз не искам да съм последовател.. И а същия този човек ми отвори очите, като каза “ Твърде млада си, за да играе играта! ” Така, че отказвам да играя тази игра!
Музиката беше спряла, така че всички присъстващи чуха думите на момичето. Всичко в Лий пошушаве, като ураганен вятър. В този момент нищо не можеше да я спре. Когато отлепи поглед от някогъшната си приятелка, тя се обърна и видя, че всичи са вперили поглед в нея…
- Какво гледате, цирка свърши, продължавай те да си пиете и не ме гледайте така, сякаш съм полезно изкопаемо! - Брук, определенно не се шегуваше - очите ѝ бяха сменили ириса си, гласът и тоналността, а самата тя изражението си. Лий се обърна и тръгна. Излизайки през вратата тя метна няколко злобни погледа. На вън вече бе спряло да вали! Не ѝ се пребираше още, затова Брук реши да се поразходи. Тя се отправи, към реката. Близо да града имаше малка река с езеро, която Брук много харесваше. Преди ходеше редовно там с майка си, с Джейм, дори с баща ѝ, когато беше малка. Сега реката бе на някойлко пресечки оттук, на около 20 минути път, затова Брук реши да не хваща такси, а да повърви в тъмното. Вървейки момичето се замисли, за това колко хора бе пренебрагнала в последно време, колко неще беше пропуснала, как беше изпуснала смисъла на живота си без дори да разбере.
Когато вече стигна до реката, Брук остана още по изненадана. Там на въжената люлка под голямата върба, седеше Раян. Около него имаше шоколадов сладолед, две лажички, шоколод с лещници, с портокалов сок. Тя се приближи и попита:
- Здравей, отново! Какво правиш тук?
Раян покати глава.
- Грижа се за водача! - усмихвайки се, се изправи и се приближи към въжената люлка. - Спомням си веднъж, че един човек ми каза, че когато има нужда да помисли, идва тук. Също така каза, че шоколда с лещници, шололадовият сладолед и портокаловият сок го усяпкояват. Е, аз съм там, къдете и водача…
Брук остана смаяна. Не знаеше какво да каже. Раян я бе хванал не подготвена!
- Много мило от твоя страна! - промълви момичето и се усмихна.
Тя се приближи, към люлката до която се бе спрял и новият и прятел. - Много мило! - Повтори отново, след което видя нещо, което не беше забелялаза до сега. На земята до нея имаше одеало. Тя седна. Раян се приближи, наведе се и седна до нея. Обърна се взе сока, отвори го и отпи.
- Опа! Беше за теб, искаш ли? - попита той, смеейки се.
- Кретен! - отвръна Брук и избухна в смях. - Много мило, наистина…
Двамата се смееха сякаш за псоледно. Толкова искрено, толкова невинно. Лунната светлина се отразяваше в водата, близо до тях. Духаше лек ветрец, който заплиташе косата на Лий. Раян Челстън, взе двете лъжички и подаде едната на момичето до него. След което отвори, кутията с сладолед. Сладоледа тъкмо беше взел да се разтрпя. Зеленоокото момче се пресегна и загреба с лъжичката си сладолед. Тъкмо беш готов да лапне лажичката, когата Брук размаха с ръце, и го удари по ръката. Сладоледът изцапа лицето на момчето, от което той отново избухна в смпях. Когато Брук разбра какво е направи се засмя така, че не можеш да си поеме въздух. Времето летеше неусетно. Часът бе около 12:30 ам, но някак на Лий не и се тръгваше. Затова с неохота се изправи и през рамо каза:
- Раян, трябва да се прибирам! Съжалявам!
Тя потегли с плавна крачка и поне да извади телефона си за да си повика такси, когато Чийлстън я настигна:
- Хей, какво правиш?
- Викам си такси! Какво си мислиш, че правя? - зачуди се тя.
- Ами, мислех, че не е нужно! Какво ще кажеш да те изпратя? - предложи Раян, а зелените му очи излъчваха, такава топлина.
- Защо не! - отговори Лий с усмивка.
През целия път си говориха за това което направи Брук в “ Предизвикателство”… Смееха се и ядяха шоколад.Когато най-накрая стигнаха до къщата на Брук, тя просто каза:
- Е, явно аз съм до тук! - Приближи се до Раян и го прегърна. - И, отново благодаря за вечерта!
Очите ѝ грейнаха, усмивката и се появи на лицето, след като чу думите на Раян:
- Защо не го направим и някой друг път! Да си призная ми беше приятно!
- Защо не?! - отвърна момичето с усмивка в знак на потвърждение. Обърна се и се запъти към входната врата. Не знаеше нищо за живота и от тук нататък или пък за Раян, знаеше само, че когато го видеше, се изпълваше с недежда, сърцето ѝ започваше да пулсира, така, че чак усещаше пулса си така както никога. Сякаш вените ѝ се бонтуваха със себс си. Брук Лий знаеше само това. И това и даваше надежда, надеждата, да види Раян Чийлстън. Той просто я караше да вярва в невъзможното, да се усмихва, да има надежда и това бе напълно достатъчно за нея. Може би, той бе човека, за който тя се надяваше, човека който да ѝ помогне да разбере коя е всъщност, човека от когото имаше нужда!
П.С. Знам, че е пълно с милион правописни грешки - Не ме съдете! Мразя да проверявам това, което пиша, защото вече не ми харесва.. Но все пак ако сте го разчели и разбрали нещо - Браво!! :D:D
Денят бе 13 април. На вън бе малко мрачно, но не и облачно, когато Брук се прибра. Животът и бе омръзнал твърде много за да седи около "приялелите" си. Имаше нужда, да открие някога с когото с да се чувства себе си. Винаги е има нужда от това, просто никога не си признаваше. Беше минало само месец от както се премести при родителите на баща си, който, бе починал от тежка и трудно изличима болест. Тя знаеше, че това рано или късно ще се случи, но се бе случило, а тя беше толкова малка и уязвима. Но все пак, бяха минали, почти 3 години от тогава. Но баща ѝ бе невероятен, човек, който ѝ липсваше всеки ден, чевек който бе запомнен с добро от всеки и всики (дори от майка ѝ, с която бяха разделени от доста време)! Всъщност, майката на Брук - София, нямаше нищо против покойният и баща - Дийн. Истината е, че те се бяха разделили по вина на майката на Дийн - Ребека, която постоянно указваше натиск, върху някогашните влюбни. Брук се бе преместила да живее при баба си Ребека, с която не се разбираха блестящо, заради отсъствито на майка ѝ. София беше заминала за Франция, по работа и се налагаше някой, да се грижи за дъщеричката ѝ. Може би за София, Брук нямаше никога да порасне, но все пак не можем да съдим майчиното сърце. Момичето се бе преместило при Ребека и Фред, защото родителите на майка ѝ - Елизабет и Адам, не бяха способни да се справят с тази задача. Не усетно месеците минаваха, все пак беше 13 април! Оставаха само няколко дни до рожденния ден на Брук, но нея - не я интересуваше! Момичето просто искаше спокойствие! И както всички, нормални тийнейджъри, тя се пребра след училище, захвърли чантата си, но този път направи нещо много не обичайно за нея. Отиде и легна, легна в леглото си, кото нежно положи ръка под възглавницата, затвори очи, и в този момент върху лицето ѝ падна един рус кичур от чупливата ѝ коса. След като го избута с ръка, отново затвори очи и зачака, зачака да се отнесе в съня! Само там се чувстваше спокойна и необезбокоявана от никой и нищо. Но за нейно нещастие, съня не я навествяваше. Секундите се влачеха като минути, а минутите като часове, часовета като дни… Имаше чувството че е лежала цял век, след като погледна часовника си ѝ останови, че е правила това не повече от 20 минути. Беше убедена, че не може повече да лежи. Тя стане и се запъти към компютъра си, но минавайки покрай огледалото тя се спря и се замисли, колко бе различна от както майка ѝ замина. Бе започнала да носи повече черно, да не се грижи за косата и кожата си, сякаш не искаше да живее. Но тава далеч не беше така. След като се нагледа и до извества степен налюбува на тялото си, Брук, сядайки на дивана тя включи лаптопа си на име Топчо. Изчака го да се зареди, а през това време си взе една голяма лъжица и кутия с сладолед. Седна на диивана и се загледа в някаква страница в интернет. Беше се зачела, или може би по вероятно се беше отнесла, защото когато телефонат ѝ звънна тя подскочи. Без да погледне, кой я търси, вдигайки телефона извади лъжицата от устата си.
- Хей!
- Хей Би! - каза гласът от слушалката. - Как си? Нали не си забравила за преспиването днес?
За мик Брук бе изключила за какво ѝ говори женският глас от телефона. Всъщност на телефона беше Саманта - най-добрата приятелка на Би. Сам беше цяла година по-голяма от Брук, с тъмно кафяви очи и тъмна коса, не много слаба, но не и твърде дебела - средна на ръст.
- Ъ.. Добре съм, и.. Не не съм забравила за преспиването - каза Брук, опитвайки се дапрекрие факта, че дори не е сигурна за каква става дума.
- Окей! - отговори весело Сам. - Ела към 9пм!
След като чу всичко това, без да каже нищо Би, просто затвори. Какво ли ставаше с нея? Защо не бе заинтерисована от купон? Какво толкова интересно имаше в тази интернет страница? Момичето си изпащаше е-мейли с един сладур от нейното училище. Името му беше Раян! И в този момент, тя четеше поредния е-майл. Те правеха това по цяла нощ, а дори не се познаваха. Знаеха само и единствено имената си! Дали това наистина бе момчето за нея? Милиони въпроси се въртяха в главата на Брук, въпроси - без отговор.
На вън, бе започнало да се смрачава, когато момичето погледна часавника на телефона си и останови че има още около два часа до партито на най-добрата ѝ приятелка. Тя стана от леглото си, погледа се в огледалото, от което я гледаше слабо, високо момиче, с дълга начупена руса коса и дълбоки, мистериозно сини очи. В този момент, в нея се пробудиха чувства на гняв, премесен с неовладима ярост. Просто ѝ се прииска да счупи огледалото. Очите ѝ се насълзиха, когато видя снимката на нея и голямата ѝ любов Джеймс. Раздялата им бе дълга и тежка. Сега Джеймс не живееше в града. Той се бе преместил със семейството си в много по-голям град с повече възможностти. Брук винаги се бе надявала любовта им да бъде вечна, но всичко това бяха само мечти на една 16годишна мечтателка, която въпреки, че се бе сблъскала с живота от малка още имаше надежда. Тя се обърна. Облегна се на стената, и обгърнала сама себе си с ръце, бавно се свлече надоло, докато не усети пода под нея. Седейки, сама и разплакана в тъмнината Брук осъзна, колко много надежди е имала, колко мечти, колко амбиции и колко е разбито сърцето ѝ. Замисли се, дали има смисъл да вярва, да вярва, че всичко ще бъде наред. Мислийки, за това, момичето отново потъна в спомени. Спомни си, за първият път в който с баща ѝ караха колело, за първата рама превързана от майка ѝ, за първата целувка с любимия, но само след миг всички тези спомени изчезнаха, когато на вратата се почука, и се отвори леко. На вратата седеше, едра жена с ярко червеникава коса, и някак си зловещо излъчване. Това бе баба ѝ Ребека, която искаше да и напомни, за партито на Саманта.
- Не е ли време да се оправяш? Я, виш колко е часа? Имаш половин час, а като те знам каква си, сигурно няма да си готова!
Без да вдига погледа Брук, премигна и ириса на очите ѝ рязко се смени.
- Просто, затвори вратата!
- Не ми говори така! Нямаш право! - отново направи забележка Ребека.
- О, моля те! Аз ли нямам право? - На Брук и беше киплано и не искаше да си мълчи повече. - Просто затвори вратата! - Отново заповяда тя, повишавайки тон.
Чу се тропот - Ребека беше затворила вратата.
На момичето определено не ѝ се ходеше на парти точно сега, но вече бе твърде късно, за да го съобщи на Сам. Какво трябваше да направи да ѝ се обади и да кажа « Знаеш, че те обичам, но не ме съди, защото няма да съм там! Няма да съм на пратито, на което държиш толкова много!»? Това не бе добра идея, а и едно парти, може би можеше да ѝ помогне - кой знае?! Брук се изправи. Обърна се към гардероба си, който заемаче почти половината от стаята. Отвори го и хвана първите дрехи, които видя - черен курсет, с избродирани рози и черен кариран панталон. Брук обожаваше карето. След като се облече, отново се погледна в огледалото и видя едно напълно различно момиче. Без повече да мисли, седна и придърпа кутията си с козметика. Искара няколко палитри с сенки в тъмни тонове, черен молив, спирала и очна линия. Докато си докарваше вид на «парти момиче» , се мислеше, какво трябва да стори, за да оправи живота си, ала отговорът така и така не се появи. Ето, вече беше 9 без 15, а тя почти беше готова. Оставаше ѝ само да си сложи някое - друго бижу, малко руж и да си избере обувки. Когато погледна часовника и видя, че ще закъснее веднага си повина такси и си сложи на бързо рук, тук-там за да не прилича на зомби, защото беше твърде бледа. Придърба кутията си с бижута и я изсипа. Явно търсеше нещо, което не може да намери. Стана и се огледа на около и видя, една сребърна гривна с камъчета и с много инрересен дизайн и до нея лежеше сребърна официална огърлица, която пасваше на дрехите ѝ. Те бяха на леглото ѝ. На бързо закопча огърлицата и гривната. После се отправи към антрето. Отвори шкава с обувки и взе някаквъ черни, отворени обувки на висок ток. Взе ги и ги обу без да мисли много и излезе от къщата. Там я чакаше таксито, което беше поръчала. Часът бе около 9 без 5. Затова Брук побърза да се качи в таксито.
- Добър вечер! - възкликна тя, затваряйки вратата. - Бихте ли ме откарали до клуб «Предизвикателсво»! И, ако може малко по-бързо?! - след думите си, се усмихна бегло и се загледа на вън.
В този момент заваля държ. Брук обичаше дъжда. Гледайки през замагления прозорец, се замисли за живота си, как трябва всеки ден да слага фалшива маска.. Как не може да бъде себе си, как и колко и е писнало от това! Как иска някой да се появи в живота ѝ и да и помогне да разбера коя всъщност е тя, да ѝ помогне да намери себе си! Капките от дъжда, които бяха попаднали на прозореца се стичаха бавно. Колата се движеше бързо - като вятъра. Точно така и препускаха мислите ѝ! Когато колата спря, Брук изваде банкнота от 20 долара и я подаде на шофиора, след което без да изкача рестото си изхвърча от колата, с насълзени очи. Приде да взеле в клуба на партито, на приятелката си Сам, момичето си пое дъх и не сигурно пристъпи към входа с бавни крачки, докато дъждовните капки се стичаха по лицето и касата ѝ.
Когато влезе в бара, Брук чу гласът на приятелка ѝ да казва:
- Ето я и звездата! Изглеждаш.. Ами приемливо.. - каза с усмивка Саманта.
- Приемливо - повтори Брук.
- Стига де, виждаш, че се шегувам! - защити се Сам от напатките на приятелка си. - Изглеждаш чудесно!
- Дано! - каза другото момиче и направи опит да се усмихне. - Трябва да поговорим, Сам.. Имам нужда от…….
- Здравейте дами! - В този момент към момичетата се присееденило момче, което Брук не познаваше. - Как си красавице? - попита той и целува Саманта.
« Красавице» явно тук ставаше нещо, за което Брук дори и не подозираше до този момент.
- Добре! - отговори на въпроса Сам и отвърна на целувката му.
- Да не би да прекъсвам нещо? - попита момчето, поучуден от реакцията на момичето до приятелката му.
- Не, всичко е наред! - излъга Брук.
Ясно беше, че новият тайствен непознат бе прекъснал нещо, ала какво?
- Ще ви оставя да се натискате! - предложи Брук, когато усети, че тук вече е излишна.
Тя тръгне към голямата кръгла маса за да си вземе нещо за пиене. Когато вече беше до масата, тя видя че има само една бутилка от любимият и Бърбан и се протегна за да я вземе, но в този момент се случи нещо. Когато ръката ѝ вече беше върху ботулката, на нея имаше и още една. Внесена, Брук вдигна погледа за да види, кой друг е хвърлиш око върху питието ѝ. За нейна изненада видя Раян. Новият сладур в училище и момчето с което си пишеше е-мейли.
- Хей, какво правиш тук и защо си хвърлил око върху бърбана ми?
- Здравей! - отвърна той с спокоен тон. - Е, явно и двамата обичаме бърбан, а и не знаех, че е тфой!
След думите си зеленоокоя красавец махна ръка от малката бутилка. - 50 на 50?- предложи Брук.
- Звучи страхотно.
Раян се пресегна и взе две чаши, погледна Брук в красивите и сини очи и потегиха към по-място. Музиката беше оглушаващо силна. Седнаха на стъбите в края на залата. Русото момиче, отвори бутилката и отпи, след което тежко въздъхна.
- Тежък ден? - предположи Раян.
- Може да се каже! Случвало ли ти се е, да имаш нужда от някого, а той да не може да разбере това. Да те наранява и ти винаги да си казваш, окей има си причина, следващия път няма да простя… и после отново и отново да прощаваш, и да е държиш сякаш нищо не се е случило? - Докато говореше, Брук бе затворила очите си. Но сега когато спря да говори ги отвори, и те бяха пълни със сълзи.
- Виж - започна Раян - мога само да ти кажа, че това е твоя живот, нещо като тфоя книга. Ти разбираш как да я напишеш. Ти си сценариста на този филм, всичко е в ръцете ти. Само искам да знеш, че си твърде млада за да играеш играта! Запомни, че има водачи и последователи - ти избери кой да въдеш. Ти можеш да бъдеш чудесен водач! - след думите си, момчето погледна Брук право в очите. Вече сълзите ѝ се бяха стекли по бялото ѝ лице. - Просто не се притеснявай от това да бъдеш себе си и да покажеш на какво си способна!
Синеоката красавица се замисли, върху казаното от новият и приятел.
- И какво от това да съм последовател? - попита.
- Нищо! Ти просто не ставаш за последовател! Ти си родена водач! - отвърна тъмнокосото момче и я озъри с голяма надеждна усмивка.
- Е, да кажем, че стана водач… Кой ще ме последва? - продължаваше да опорства тя.
- Аз! - гордо каза момчето до нея.
След чутото Брук Лий, момичето, което винаги е била силна се исправи. Запъти се към Саманта, която се целуваше с приятеля си, дръпна я за ръката и каза:
- Трябва да поговорим!
- Сега съм заета! Остави ме на мира! Намери си някой! Толкова момчета има! - нападна я Сам.
- Не! Ще ме чуеш…
Ала Саманта не я остави да довърши.
- Не ти ще ме чуеш! Направих това парти за теб! Аз нямам вина, че си има лош ден!
След казаното от събеседничката си, Брук избухна в смях.
- Ще ме обиеш, направи партито за мен.. Хахаха … - продължаваше да се смее тя. - Не, скъпа ми приятелко, НЕ! Ти направи това парти за себе си! А сега ще ме чуеш! Винаги, когато имах нужда от теб, теб те нямаше. Когато исках да говорим ти беше заета, но сега ще ме чуеш! Знаеш ли, един човек ми каза, че е има тва типа хора - водачи и последователи. Е, аз не искам да съм последовател.. И а същия този човек ми отвори очите, като каза “ Твърде млада си, за да играе играта! ” Така, че отказвам да играя тази игра!
Музиката беше спряла, така че всички присъстващи чуха думите на момичето. Всичко в Лий пошушаве, като ураганен вятър. В този момент нищо не можеше да я спре. Когато отлепи поглед от някогъшната си приятелка, тя се обърна и видя, че всичи са вперили поглед в нея…
- Какво гледате, цирка свърши, продължавай те да си пиете и не ме гледайте така, сякаш съм полезно изкопаемо! - Брук, определенно не се шегуваше - очите ѝ бяха сменили ириса си, гласът и тоналността, а самата тя изражението си. Лий се обърна и тръгна. Излизайки през вратата тя метна няколко злобни погледа. На вън вече бе спряло да вали! Не ѝ се пребираше още, затова Брук реши да се поразходи. Тя се отправи, към реката. Близо да града имаше малка река с езеро, която Брук много харесваше. Преди ходеше редовно там с майка си, с Джейм, дори с баща ѝ, когато беше малка. Сега реката бе на някойлко пресечки оттук, на около 20 минути път, затова Брук реши да не хваща такси, а да повърви в тъмното. Вървейки момичето се замисли, за това колко хора бе пренебрагнала в последно време, колко неще беше пропуснала, как беше изпуснала смисъла на живота си без дори да разбере.
Когато вече стигна до реката, Брук остана още по изненадана. Там на въжената люлка под голямата върба, седеше Раян. Около него имаше шоколадов сладолед, две лажички, шоколод с лещници, с портокалов сок. Тя се приближи и попита:
- Здравей, отново! Какво правиш тук?
Раян покати глава.
- Грижа се за водача! - усмихвайки се, се изправи и се приближи към въжената люлка. - Спомням си веднъж, че един човек ми каза, че когато има нужда да помисли, идва тук. Също така каза, че шоколда с лещници, шололадовият сладолед и портокаловият сок го усяпкояват. Е, аз съм там, къдете и водача…
Брук остана смаяна. Не знаеше какво да каже. Раян я бе хванал не подготвена!
- Много мило от твоя страна! - промълви момичето и се усмихна.
Тя се приближи, към люлката до която се бе спрял и новият и прятел. - Много мило! - Повтори отново, след което видя нещо, което не беше забелялаза до сега. На земята до нея имаше одеало. Тя седна. Раян се приближи, наведе се и седна до нея. Обърна се взе сока, отвори го и отпи.
- Опа! Беше за теб, искаш ли? - попита той, смеейки се.
- Кретен! - отвръна Брук и избухна в смях. - Много мило, наистина…
Двамата се смееха сякаш за псоледно. Толкова искрено, толкова невинно. Лунната светлина се отразяваше в водата, близо до тях. Духаше лек ветрец, който заплиташе косата на Лий. Раян Челстън, взе двете лъжички и подаде едната на момичето до него. След което отвори, кутията с сладолед. Сладоледа тъкмо беше взел да се разтрпя. Зеленоокото момче се пресегна и загреба с лъжичката си сладолед. Тъкмо беш готов да лапне лажичката, когата Брук размаха с ръце, и го удари по ръката. Сладоледът изцапа лицето на момчето, от което той отново избухна в смпях. Когато Брук разбра какво е направи се засмя така, че не можеш да си поеме въздух. Времето летеше неусетно. Часът бе около 12:30 ам, но някак на Лий не и се тръгваше. Затова с неохота се изправи и през рамо каза:
- Раян, трябва да се прибирам! Съжалявам!
Тя потегли с плавна крачка и поне да извади телефона си за да си повика такси, когато Чийлстън я настигна:
- Хей, какво правиш?
- Викам си такси! Какво си мислиш, че правя? - зачуди се тя.
- Ами, мислех, че не е нужно! Какво ще кажеш да те изпратя? - предложи Раян, а зелените му очи излъчваха, такава топлина.
- Защо не! - отговори Лий с усмивка.
През целия път си говориха за това което направи Брук в “ Предизвикателство”… Смееха се и ядяха шоколад.Когато най-накрая стигнаха до къщата на Брук, тя просто каза:
- Е, явно аз съм до тук! - Приближи се до Раян и го прегърна. - И, отново благодаря за вечерта!
Очите ѝ грейнаха, усмивката и се появи на лицето, след като чу думите на Раян:
- Защо не го направим и някой друг път! Да си призная ми беше приятно!
- Защо не?! - отвърна момичето с усмивка в знак на потвърждение. Обърна се и се запъти към входната врата. Не знаеше нищо за живота и от тук нататък или пък за Раян, знаеше само, че когато го видеше, се изпълваше с недежда, сърцето ѝ започваше да пулсира, така, че чак усещаше пулса си така както никога. Сякаш вените ѝ се бонтуваха със себс си. Брук Лий знаеше само това. И това и даваше надежда, надеждата, да види Раян Чийлстън. Той просто я караше да вярва в невъзможното, да се усмихва, да има надежда и това бе напълно достатъчно за нея. Може би, той бе човека, за който тя се надяваше, човека който да ѝ помогне да разбере коя е всъщност, човека от когото имаше нужда!
П.С. Знам, че е пълно с милион правописни грешки - Не ме съдете! Мразя да проверявам това, което пиша, защото вече не ми харесва.. Но все пак ако сте го разчели и разбрали нещо - Браво!! :D:D