Sham
09-14-2010, 13:22
.....Отвори очи и придърпа спалния чувал към себе си, в отчаян опит да се стопли. Мястото, предвидено за трима, падаше около нея, като роклята на майка й, когато още плуваше в обувките на възрастен, свличаше се ниско, играеше с равновесието й, докато, уж случайно, не я повалеше на земята. Приютили се от тъмното среднощни студове изпълваха празното пространство между краищата на палатката. Тялото й, треперещо в геометричната среда на постлания плащ, наподобяваше ембрион. Не беше сигурна, че може да говори.
.....Сви се в завивката и пусна погледа си през отвора навън. Водни пари щрихираха пролуката между земята и небето. „Достигнала им е енергия, за да избягат от течното си състояние”, заключи, „за предпочитане да падна лятото”, нелогично заразхвърля мислите си, като дори за миг не откъсна поглед от изпаренията. Заприличаха й на горещите облаци над тенджера с чай, които интензивно я караха да поглъща, когато хващаше настинка като малка.
.....Доволна от застигналото я сравнение, съживителна тръпка премина тялото й и се спря на лицето, като разтегли устата й в лека усмивка. Прииска й се да снима нюансираното синьо над все така зелената трева. Огледа се наоколо за фотоапарата, макар че ясно си спомняше как съзнателно го оставя на отреденото му място у дома, убедена, че по време на това пътуване нищо няма да улови погледа й, поне не помнещото „трето око”, както сама наричаше стария лентов „Зенит”.
.....Беше го задигнала от баща си, когато техниката вече дотолкова напредна, че дори те се сдобиха с цифрова камера, „да си щракаме, много по-удобно е, веднага виждаш как си излязъл и ако не се харесваш, изтриваш се”. Чудеше се кога реалното и виртуалното окончателно ще размият границите си. Знаеше кое ще остане след края, затова беше дошла. В този един момент сякаш откри смисъла за себе си. Надяна гуменките си, смъкна ципа на защитната мрежа, която единствена я отделяше от света, и излезе на въздух.
.....Слънцето леко изпълзяваше зад планината, като образуваше миниатюрна златиста следа по езерната повърхност. До преди миг еднородната маса, ориентирана перпендикулярно на хоризонта, парата сега й се стори разпокъсана на хиляди самостоятелни парчета. От една материя, но така ясно отличаващи се едно от друго, че можеш да ги наречеш с имена, те се устремяваха към светлината, сякаш привлечени от невидима сила. „Така си отиват душите на мъртвите”, помисли си, „а защо не и всички изгнили под нощната сянка мисли и чувства от телата на живите?”, несъзнателно пусна дъха си и малко бяло облаче си тръгна от нея завинаги.
.....Потърси с ръце в джобовете на жилетката си. Извади музикалния плеър и една благодарна усмивка за добронамерените технологии. Избра The Beatles и остави Here comes the sun да звучи в ушите й. Облачните хора, заедно с всички отчаяни въздишки, отпуснати през изминалата нощ, в радиус от двадесетина хиляди километра, се отправиха на своя път към Слънцето. Тя остана на брега с ръце в джобовете, докато се стопли. Може би миг повече. После се върна на пътя.
//покрай Сциона реших да си го набера на компютъра и така...
.....Сви се в завивката и пусна погледа си през отвора навън. Водни пари щрихираха пролуката между земята и небето. „Достигнала им е енергия, за да избягат от течното си състояние”, заключи, „за предпочитане да падна лятото”, нелогично заразхвърля мислите си, като дори за миг не откъсна поглед от изпаренията. Заприличаха й на горещите облаци над тенджера с чай, които интензивно я караха да поглъща, когато хващаше настинка като малка.
.....Доволна от застигналото я сравнение, съживителна тръпка премина тялото й и се спря на лицето, като разтегли устата й в лека усмивка. Прииска й се да снима нюансираното синьо над все така зелената трева. Огледа се наоколо за фотоапарата, макар че ясно си спомняше как съзнателно го оставя на отреденото му място у дома, убедена, че по време на това пътуване нищо няма да улови погледа й, поне не помнещото „трето око”, както сама наричаше стария лентов „Зенит”.
.....Беше го задигнала от баща си, когато техниката вече дотолкова напредна, че дори те се сдобиха с цифрова камера, „да си щракаме, много по-удобно е, веднага виждаш как си излязъл и ако не се харесваш, изтриваш се”. Чудеше се кога реалното и виртуалното окончателно ще размият границите си. Знаеше кое ще остане след края, затова беше дошла. В този един момент сякаш откри смисъла за себе си. Надяна гуменките си, смъкна ципа на защитната мрежа, която единствена я отделяше от света, и излезе на въздух.
.....Слънцето леко изпълзяваше зад планината, като образуваше миниатюрна златиста следа по езерната повърхност. До преди миг еднородната маса, ориентирана перпендикулярно на хоризонта, парата сега й се стори разпокъсана на хиляди самостоятелни парчета. От една материя, но така ясно отличаващи се едно от друго, че можеш да ги наречеш с имена, те се устремяваха към светлината, сякаш привлечени от невидима сила. „Така си отиват душите на мъртвите”, помисли си, „а защо не и всички изгнили под нощната сянка мисли и чувства от телата на живите?”, несъзнателно пусна дъха си и малко бяло облаче си тръгна от нея завинаги.
.....Потърси с ръце в джобовете на жилетката си. Извади музикалния плеър и една благодарна усмивка за добронамерените технологии. Избра The Beatles и остави Here comes the sun да звучи в ушите й. Облачните хора, заедно с всички отчаяни въздишки, отпуснати през изминалата нощ, в радиус от двадесетина хиляди километра, се отправиха на своя път към Слънцето. Тя остана на брега с ръце в джобовете, докато се стопли. Може би миг повече. После се върна на пътя.
//покрай Сциона реших да си го набера на компютъра и така...