allureveil
09-27-2010, 18:15
от Античност към Средновековие http://www.kaminata.net/topic-t18578.html
Когато се говори за средновековие в умовете на хората веднага изникват като асоциация кръстоносните походи. Тяхната известност може би се дължи на факта, че те са крайно комерсиализирани в обществото. Въпреки това те си остават една изключително интересна тема върху което продължават да се правят изследвания, които държат интереса ни буден.
Идеята за освобождението на Гроба Господен в Йерусалим и вечното блаженство за загиналите в борбата против арабите бързо обхваща социалните среди през XI в. в западна Европа. Но в по-голяма степен масовия интерес се дължи на обещаните материални блага и землища които всеки би получил като възнаграждение. Във втората половина на XI в. бедността и недоволството от феодалите подтистници е заляло континента. Тези причини стават определящи за широката подкрепа от всички слоеве на обществото. Заформящото се движение на кръстоносните походи придобива изключително масов за времето си характер. След Клермондската реч (март 1095г.) на папа Урбан II, екзалтираните селски маси на първите кръстоносци потеглят към Светите земи. За да достигнат крайната си цел, техния основен път преминава през някой страни на Балканите сред които е и България. По този начин възникват първите отношения между кръстоносната армия и средновековна България.
Началото на походите е подет от проповедника Пиер Амиенски, по прякор Пустинника и от рицаря Готие, по прякор Голтака. Първоначално действията им били съгласувани, но в последствие настъпил разрив във отношенията им. Готие започва да действа самостоятелно като събира огромна тълпа от последователи. Като цяло събралия се около двамата водачи народ представлявал жалка картинка. Това са слабо въоръжени и защитени селяни, които в по-голямата си част са крадци, убийци и мародери. Този статут на тълпата от части обяснява и по-нататъшното им поведение. Преминавайки през Германия тези тълпи се нахвърляли върху местното цивилно население, като въобще не спазвали заповедите на предводителите си. От друга страна тази армия не е снабдена нито със запаси за дългия път, нито с придружаващ ги обоз. Това също се явява една от причините за разоряването на земите през които преминават. Мнението, което си изградили европейските, и най-вече балканските владетели било
-1-
крайно отрицателно. Те започнали да възприемат всички кръстоносци като пълчищата на Пиер и Готие, като това спечелва лоша слава, която съпътства кръстоносците през почти цялата им история.
Стигайки до Унгария, Готие Голтака сключил договор с унгарския крал Коломан за безопасно преминаване през неговите земи, но въпреки това в последствие неговите отряди се отдали на опустошения поради пристигналата вест за разгромяването на един кръстоносен отряд в Чехия. Скоро обаче Коломан удря бушуващите войски и ги разгромява. За сметка на това Пиер Амиенски преминава през тези земи тихо и кротко и му предстои да навлезе в българските земи. Именно в тук започва първия досег на западноевропейската армия с българите. Още с влизането си на българска територия те са посрещнати изключително враждебно от местното население, като това наложило армията да преминава от тука като през вражеска територия. Въпреки това кръстоносната армия е значително отслабена. Достигайки до Византия общия брой на армията е значително намалял, като тя достига ок. 180 хил. слабо въоръжени и недисциплинирани селяни. Сключен е договор с византийския император за ненападение между тях, като при това той ги приема радушно, даже им осигурява припаси и продоволствия. На 1 август 1096 г. кръстоносците пристигат във Константинопол и скоро след това са прехвърлени на малоазийския бряг. Тук те отсядат на лагер, като не след дълго им се отдава възможност да влязат в сблъсък със селджуките. Още при първото сражение слабо въоръжените войски са тотално разгромени от добре групираните селджутцки отряди. Състоят се още няколко сражения, който също се оказват катастрофални. От тук проличава, че Пиер Пустинника е по скоро мечтател и авантюрист, отколкото опитен военачалник. Но с това разбира се не се изчерпват действията на Първия кръстоносен поход, като отношенията им с българите отново са налице.
През 1147 г. пламнал Втория кръстоносен поход след като селджуките завладяват Едеса. По това време положението в Мала Азия никак не било добро. Но все пак в крайна сметка кръстоносците успели да задържат кралство Йерусалим, което било създадено при първия поход. Главните участници в първия поход били германския император Конрад III, краля на Сицилия Рожер III и френския крал Луй VII.
-2-
Разбирасе отново бил поставен въпроса за пътя на кръстоносната армия. Конрад III предложил да се мине по маршрута на Първия кръстоносен поход, а именно през Унгария, Сърбия, България, Тракия и Македония. На това негово предложение се противопоставил Рожер, според който армията трябвало да премине през Италия и по този начин чрез кораби да се прехвърли в Мала Азия. Първоначално третия участник в похода – Луй VII не взима страна, но в последствие чрез натиск от страна на германския император той решил да поеме с него. Така настъпил разрив в отношенията между тях. Сицилийския крал сам организирал флота за пътуването си. Той сключил и един крайно нетактичен договор. Съюзил се с африканските мюсюлмани срещу Византия. Това негово действие го превръща един вид във враг на собствената си мисия. Той напълно изоставил кръстоносната идея. От друга страна още преди да потегли Конрад III се съюзява със Мануил Комнин, като дори влиза в родство с него. Така се оформят два контра пункта който указват влияние върху развитието на похода.
Унгарския крал Геза II осигурил безопасно преминаване на кръстоносците през територията си. От Браничево до София кръстоносците преминали без неприятности, но щом навлезли в земите на Тракия започнала конфронтацията с местното българско население. Чрез грабителствата и убийствата се осъществил втория контакт между българи и кръстоносци. Дипломатическия досег с българите бил невъзможен по това време поради наложената им византийска власт. Стремящи се да запазят собствеността и семейството си, българите влизат в чести сблъсъци с рицарите. Може да се твърди също, че често кръстоносците и най-вече техния обоз са били цел на сформираните бандитски български отряди. Тези отряди се явяват като антикръстоносна реакция и като такива за извършване на набези. На безчинството от страна на кръстоносната армия Конрад III гледал безразлично и изобщо не се грижел за дисциплината на своите хора. Своеволията достигнали такива висоти, че византийският император се видял принуден да изпрати свои наемници които да следят за реда в Тракия. Въпреки това конфликтите започнали да придобиват неудържим характер. За избухалите конфронтации най-често били виновни самите рицари поради собственото си честолюбие и нрав. Особено войнствен се оказал племенника на Конрад – младия Фридрих
-3-
Барбароса, който открито изразявал претенции за Адрианопол. В близост до града се разиграло сражение в последствие на което кръстоносците били прогонени. Въпреки всичко обаче германския император се отправил към Константинопол, но природно бедствие доста намалило армията му. Достигайки до стените на византийската столица, той бил разбит от излязлата му насреща ромейска войска и бил принуден бързо да премина на малоазийския бряг. Скоро след като се озовали там, те били разбити от селджуките край Дорилеон.
Отряда на френския крал Луй VII също преминал по същия маршрут (Виа милитарис) и също необезпокояван преминал през Унгария. С навлизането на армията му в България отново започнали беззаконията. Жителите на градовете, най-вече в Тракия били натрупали опит с германските рицари. Те изобщо не отваряли вратите на укрепленията си, все още абстрахирани от армията на Конрад III. Мнението им за кръстоносците ясно проличава от факта, че те спускали със въжета от стените кошници, пълни със стока за търговия. Както обаче е посочено в изворите, кръстоносците изкушени от изобилието в Тракия не издържали и нападнали крепостите, като си набавяли нужното чрез насилие. Сблъсъците между рицари и българи не стихнали чак до Константинопол, където последните се настанили.
От тук може да се направи извод за това как българите са възприели кръстоносците от втория кръстоносен поход. Насилието което западноевропейската войска упражнявала върху тях довела до съответните реакции. Въпреки това българина бил доста предпазлив. Адекватната и целенасочена съпротива не е осъществена поради липсата на обединително звено. Този втори поход се състои по времето когато Византия е заляла Балканите и не се забелязват опити от нейна страна да защити поданиците си. Така българите са принудени да се защитават и да се бият както могат.
Всеизвестно е как се развива този поход. Конрад III след ред неуспехи се връща в родината си като така обезславя себе си и армията си. Луй VII макар да е имал ентусиазма да продължи, подтикнат от уговорки той също се оттегля от политическата сцена в Мала Азия. Известна е и съдбата на Рожер II. Похода приключил през 1149 г. когато Нур ад Дин в сражение убива Раимон дьо Поатие. Графство Едеса, което до тогава било значителен успех за кръстоносците било
-4-
напълно съкрушено от селджуките. Запазило се само кралство Йерусалим, като от 1152 до 1164 г. властта била в ръцете на Бодуен III, по-кътно наследен от брат си Амори (1162-1174) който от своя страна бил наследен от Бодуен IV, който бил болен от проказа и нямал реална власт над кралството. По това време на политическата сцена в Мала Азия излязла една доста противоречива личност - Салах ад Дин (1138-1193) Йерусалим пада през 1187 г. и именно поради това се заражда идеята за Трети Кръстоносен Поход.
Скоро след падането на Гроба Господен отново в ръцете на арабите, Европа била обхваната от кръстоносна готовност. В новия поход взели участие германския император Фридрих I Барбароса, френския крал Филип II Август и английския крал Ричард I Лъвското сърце. Водачите на кръстоносците обаче нямали единен план и всеки действал по свое усмотрение, като френските и английските рицари потеглили по море чак през 1190 г. Две години по-рано след като потегли със своята войска Фридрих I сключил договор с византийския император Исак II Ангел за безопасно преминаване през неговите земи.
На 25 май 1189 г. войската на германския император навлязла в Унгария. Както и преди нямало пречки за преминаване през тези земи, дори били щедро снабдявани с провизии и със всичко0 необходимо. На 2 юни войските достигнали до гр. Браничево. В „История на кръстоносците”, както и Ансберт споменават за враждебността на местното население. Така започнали първите недоразумения между кръстоносци и византийци, прераснали след това в открит конфликт. Стигало се до прекъсване на договора с византийците и до спиране не снабдяването им с храни. След като напуснали Браничево, кръстоносците навлезли в т.н. „Българска гора” която се простирала чак до Ниш. Тук армията попада неведнъж на засади, организирани неведнъж от българи, сърби, гърци и др. В „История на кръстоносците” се споменава, че армията на Фридрих I била разделена на четири части за да избегне по-големи загуби а и за да се предвижи по-бързо. Въпреки това се случило тъкмо обратното. Те се движили доста по-бавно и търпели големи загуби. След известно време кръстоносците пристигнали в Ниш и останали три дни за да се снабдят с нужните им припаси и за да починат. Тук те били тържествено посрещнати от сръбския жупан Стефан Неман и брат му Срацимир. На състоялата се
-5-
среща сърбите предлагат своята помощ срещу Византия, но на това предложение германския император отговорил дипломатично, че той е тръгнал против подтистниците на йерусалимската земя и, че няма лоши намерения срещу един християнски владетел, че от цариградската империя иска само благополучно преминаване и добър пазар, като в противен случай щял да си пробие път с насилие. Този отговор не дал решение на предложението затова сърбите станали още по-настойчиви, като желаели да се сродят с един от западноевропейските херцози. Така кръстоносците приели този съюз. По време на преговорите в Ниш сръбските жупани обещали и подкрепа от страна на българите, с които те вече се намирали в съюзни отношения. В „История на кръстоносците” се споменава, че сърбите „доброволно му предлагаха помощ, както от своя страна така и от страна на съюзници и приятели, т.е. от страна на Петър и Асен, които благодарение на военните си добродетели владееха част от България около Дунав и част от Тракия. Ансберт споменава за същото събитие, но споменава, че цар Петър сам предложил помощта си на германския император. Скоро обаче, при Фридрих I пристигнал пратеник с молба да разтрогне съюза със сърби и българи и да застане на страната на Византия срещу тях.
Междувременно Фридрих I се захванал да обуздае разбойническия нрав на кръстоносците и да ги накара да се държат добре с местното население. Взети били строги мерки, които в значителна степен намалили насилието и произвола.
На 30 юли кръстоносците потеглили от Ниш за София. По пътя обаче те пак се натъквали на непрекъснати засади на византийската войска и на местните, поради което се наложило да водят упорити сражения който довели до значителни загуби за германската войска. През целия път до Средец се водели сражения, ежедневно.
На 13 август войската на Фридрих I Барбароса пристига в Средец. Града обаче бил обезлюден. Хората били избягали и отнесли със себе си всичките припаси и стоки. Изчаквайки да се събере цялата армия, още на следващия ден те потеглили. До Фридрих I достигнала вест, че Траянови врата (Ихтиманския проход) била преградена. Въпреки това той се насочил натам. Против отбраняващите похода ок.500 души германския император изпратил специален отряд, като според някои сведения той стоял на чело на отряда. Кръстоносците се
-6-
справили с пазачите на прохода и това било изтълкувано от тях и от доста съвременни на събитията историци като една голяма и значителна победа.
На 24 август 1189 г. кръстоносците стигнали до Пловдив и скоро след това града бил овладян. По време на обсадата му до германския император пристигнало писмо от Исак II в което с доста заплашителен тон се отправяли заплахи и се упреквала некоректната му враждебност. Това писмо възмутило всички в лагера на кръстоносците, както и неетичното отношение на византийския император към пратениците на кръстоносците. Това се оказало хубава причина Фридрих I да се захване с опустошаване на византийската територия.
В периода в който кръстоносците се намирали в Унгария, Исак II Ангел сключил съюз със Салах ад Дин, според който византийския император трябвало да се отнесе с кръстоносците като с врагове и максимално да ги затрудни в предвижването им към Мала Азия. Този договор обяснява отношението с пратениците и всичките онези засади и затруднения по пътя на западноевропейската войска. След взаимните обвинения и чрез размяна на нови пратеници отношенията между тях отново се изострили, като конфликта бил най-често от стана на Исак II.
От тук нататък отношенията между Византия и кръстоносците стават доста променливи отчасти поради нерешителния нрав на Исак II, отчасти поради намесата на балканските народи. Кръстоносната войска отсяда в Пловдив, като скоро след това на съвет е решено да бъдат превзети Бруй, Перущица и Брандевей. Разбирасе издевателствата над местното население продължили и виждайки това германският император отново се захванал да усмирява придобилата високо самочувствие армия. Скоро кръстоносците потеглили към Одрин и на 22 ноември влезли в града, като също започнали да превземат околните градове.
По това време, според Ансберт, при Фридрих I пристига български пратеник с молба Петър да бъде коронясан за император на източната Римска империя, като признае западния за по-старши срещу което е обещана помощ от 40 хилядна куманска войска за обсадата на Константинопол. На това предложение не е отговорено, следва второ писмо, останало също без окончателен отговор. По този начин българските владетели се намесват в отношенията между империята и
-7-
кръстоносците.
Поради амбициозното начинание на Фридрих I за обсада на византийската столица, той решил да събере цялата си войска в Одрин. По това време армията, която била оставена в Пловдив по свое усмотрение превземала крепости и градове. В един от изворите се съобщава, че на тях един българин им предал пленен още при предишните кръстоносни походи кръстоносец и така осигурил мир за себе си и за народа си. След като получили заповедта от Фридрих I за скупчването им в Одрин, тази войски се прибрала в Пловдив, опожарила го за да не бъде използвана от враговете им в тил и се заминали.
От тук нататък се споменава, че отношенията между българи и кръстоносци били добри. Българските царе се възползвали от неудобното положение на империята за да предявят териториалните си претенции. За сметка на това местното българско население не било приятелски настроено, а тъкмо напротив. Общо четирите похода на сина на Фридрих I – швабския херцог Фридрих, в източна Тракия, предизвикали масовото недоволство на местното население. Както може да се твърди със сигурност, кръстоносците се снабдявали със храна и продоволствия единствено чрез плячкосване на населението. Така българите отново били принудени да се защитават от кръстоносците.
През 1190 г. към светите земи потеглили Ричард I Лъвското сърце и френския крал Филип. Но на 2 февруари кръстоносната армия на Фридрих I се сблъсква със българо-куманската войска, която според Ансберт била наета от византийския император. И двете страни понесли еднакъв брой жертви така, че не се стигнало да победа на една от страните, а до споразумение. Разбирасе трябва да се отбележи факта. Че българската войска достигнала чак до източна Тракия.
Скоро отношенията между Византия и кръстоносците били изгладени. На 14 февруари 1190 г. е сключен договор между двете за безпрепятствено преминаване на кръстоносните войски през империята, като този път пили изпълнени всички условия около него. По този начин византийския император желаел да откъсне кръстоносците от отношенията им с българи и сърби понеже техният съюз започвал да придобива застрашителен характер. От 22 до 28
-8-
кръстоносните войски били превозени от Галиполи до малоазийският бряг за да се захванат със същинската мисия на своето начинание.
От преминаването на третия кръстоносен поход през Балканите, България извлякла определени политически и икономически изгоди. Безспорен е факта, че по това време България се утвърдила като държава и разширила териториалните си владения в Тракия. От голяма значение е също укрепването на българо-сръбския съюз. Има разбира се и отрицателни страни, като това били нанесените поражения на местното население. Те завинаги са си изградили едно мнение за западноевропейското рицарство и то било отрицателно.
За да придобие необходимото за държавата международно признание новият български цар Калоян (1197-1207) развива активна дипломатическа дейност. Българския владетел насочва вниманието си извън Балканите и започва да гледа към папския Рим заради решаването на възникналия Църковен Въпрос. В началото на XIII в. безспорно влияние в Европа има папа Инокентий III ( 1198-1216) чийто понтификат се счита за най-голямото могъщество на папската институция. Папата е вдъхновител на Четвъртия кръстоносен поход (1202-1204), чието проповядване започнало още през 1199 г. За водач на френските сили бил определен Тибо III, граф на Шампан. Подготвили се също Бодуен дьо Ено, граф на Фландрия и брат му Анри, Луй дьо Блоа и Рьоно дьо Дампиер. Между тях бил и бъдещият историк на похода – Жофроа дьо Вилардиен. От северна Италия потеглили рицари начело с Бонифаций дьо Монфера, а от Германия всички благородници от земите край Рейн. Целта на похода предвиждала основният удар да бъде насочен срещу Египет, в самия център на властта на Айбудитите. Поради това се предвиждало придвижването да става единствено по море. След като достигнали Венеция, тамошния дож Енрико Дандоло чрез своите изключителни дипломатически качества и чрез сложни политически интриги отклонил похода към византийската столица която сега се превърнала в цел на похода. Трябва да споменем, че четвъртия поход е и радетел за разпространяването на католицизма из православния свят.
В края на 1199 г. Инокентий III изпратил писмо до Калоян с предложение да признае върховенството на римската църква. Кореспонденцията между Рим и столицата на Второто българско
-9-
царство – Търново се води в продължение на 5 години и чрез нея българския владетел се откроява като предвидлив държавник и голям дипломат. Уточнявайки условията за сключване на уния, Калоян проявява риторичните си способности и умения да отстоява интересите на своята държава, като се опира на факти от свещените книги и историята. Той приема, че на него по право му принадлежи короната на старите български царе, на които той е законен наследник. По-късно обаче се отравят искания не само за „корона и достойнство” но и за патриаршеска титла на българския първосвещеник, което съвсем логично съответства на царския ранг на светския владетел. В този случай за да придобие своите искания, царя използва противоречията между двата християнски центъра – Рим и Константинопол.
През 1203 г. византийската столица е обсадена от кръстоносците и Алексий III Ангел (1195-1208) търси помощта на българите. От своя страна макар оставени без последици, предложенията му са използвани от Калоян като силна карта във водещите се преговори с папата.
През 1204 г. настъпва промяна в политическата обстановка на Балканите. На 13 април 1204 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход превземат многовековната столица Константинопол. Създадена е Латинската империя и още няколко държавици. Обособяват се три гръцки центъра – Никейска империя, Трапезундска империя и Епирско деспотство.
В резултат от тези събития се активизират преговорите за сключване на уния. В Търново на 8 ноември папския представител кардинал Лъв официални връчва на Калоян кралска корона, скиптър и знаме. Ром официално признава титлата „крал” на Калоян. Успоредно с това българския духовен глава получава ранга „примас” който според папата е равностоен на патриарх. Унията е скрепена с написването на клетва – договор, задължаващ българския владетел да признае върховенството на Римската църква. В този случай придобивките за България са много по-големи отколкото ползата за Рим.
Унията е голям дипломатически успех за Калоян. В отношенията си с възникналата Латинска империя, с Унгария и с другите политически сили той може смело да отстоява своите интереси, разчитайки на покровителството на папата. Съюзът с Рим не оказва никакво влияние в канонично и литургично отношение върху
-10-
българската църква. Единствено Белбъждския и Преславския митрополити приемат унията, както и епископите на Скопие, Ниш, Призрен и Видин. Калоян остава верен на православието, дори с негово знание в Търново са преместени мощите на Св. Иларион Мъгленски и на други светци.
В следващата година Калоян продължава да укрепва българския държавен суверенитет, който е оспорван от новия политически фактор на Балканите, а именно Латинската империя. Още когато рицарите кръстоносци се опитват да превземат Константинопол българския владетел им предлага значителна военна помощ при условие, че ще признаят суверенитета върху неговите земи. Предложението е отхвърлено. След създаването на Латинската империя се затвърждава впечатлението, че отношението на кръстоносците спрямо България е враждебно и непримиримо. Изпратено е специално писмо до латинския император Балдуин I Фландърски (1204-1205) с предложение за сключване на мирен договор. Искането не е прието, нещо повече – Латинската империя не крие намерението по пътя на войната да оспори правата на българския владетел. През лятото на 1204 г. рицарите заявяват, че България е неделима част от Латинската империя и завземат редица градове с което нарушават мира. В тази ситуация се оказва, че византийската аристокрация в Тракия и Калоян имат общ противник. В началото на 1205 г. е сключен съюз срещу латинците. Византийците обещават, че ако българския цар прогони латинците, те ще го признаят за техен сюзерен. Решено е тракийските градове да въстанат. Латинската власт е ликвидирана най-първо в Одрин и съгласно поетите договорености българския владетел настъпва с армията си срещу латинските гарнизони в източна Тракия. В същото време към Одрин се отправят и латинците. Общият им брой е 240 рицари, но като се прибавят оръженосците, войниците, сержантите и др. се оказва, че става въпрос за ок 12 хилядна армия. Те били разделени на четири отряда: първия е воден от Луй дьо Блоа, втория командван от Жофроа дьо Вилардуен, третия е воден от Балдуин I Фландърски а четвъртия е начело с Енрико Дандоло. Главното сражение става под стените на града на 14 април 1205 г. Срещу тежковъоръжените рицари е изпратен един бързоподвижен конен отряд, който ги увлича в преследване. Рицарите нарушават бойния си
-11-
ред попадат в засада и предварително подготвени клопки. Голям брой от тях са избити. Край Одрин загива „цвета на западното рицарство”. Пленен е гордия император Балдуин I Фландърски, отведен в последствие в крепостта на Търново. За тази знаменита битка свидетелстват Жофроа дьо Вилардуен, Никита Хониат и Робер дьо Клари.
Още на следващия ден Калоян започва преследване на разбитите кръстоносци и скоро достига до крепостта. Ромеите отказват да го пуснат вътре. Появяват се първите пукнатини в техните отношения. После българския цар се отправя към земите между Места и Марица и превзема Солун, но скоро го изоставя под натиска на Бонифаций Монфератски.
Последните действия на Калоян предизвикват уплаха сред византийската аристокрация. Разрива започва в Пловдив, чийто жители решават да го предадат на Калоян, но византийската аристокрация се възпротивява. Тогава българския владетел превзема града (юни 1205). Събитията в Пловдив поставят началото на разпадането на българо - гръцкия съюз. Алексий Аспиет, обявен от тамошните ромеи за император е наказан със смърт. По късно Калоян се завръща в Търново, където е организиран заговор в който се усеща гръцка ръка. Така Калоян се обявява за техен непримирим противник. През пролетта той обсажда Одрин, но не може да го превземе, тъй като на помощ на града идва братът на Балдуин, бъдещият император Хенрих.
В началото на 1207 г. Калоян влиза в съюз с никейския император Теодор Ласкарис. Отново Калоян се появява пред Одрин, но отново не постига успех. Куманските съюзници се оттеглят поради настъпването на летните горещини. На свой ред император Хенрих се споразумява с Бонифаций Монфератски да нападнат България. Планът им се проваля понеже Солунски крал е убит в сражение с български отряд в Родопите. Калоян преценява, че сега е най-добрия момент да настъпи срещу центъра на неговите владения – Солун. През 1207 г. града е обсаден. В началото на октомври на вечерен съвет се уточняват последните подробности около предстоящият щурм на града. След това Калоян се оттегля в шатрата си и същата нощ е убит, като за убиец е сметнат куманският вожд Манастър.
Наследника на Калоян – Борил (1207-1218) се жени за овдовялата
-12-
царица и си спечелва подкрепата на куманите. Борил продължава войната с Латинската империя, като си мисли, че ще се покрие със слава на бойното поле като предшественика си Калоян. През лятото на 1208 г. обаче край Пловдив. Българите търпят тежко поражение, понеже новият български цар при Одрин, но този път Хенрих е подготвен. В следващите години Борил продължава настъпателните си действия като създава мощна антилатинска коалиция към която са присъединени никейският император Теодор I Ласкарис и севастократор Стрез, като през 1210 г. дори обсаждат Константинопол. Но през 1211 г. войските им са разбити край Солун от Алексий Слав и в крайна сметка България не успява да си възвърне загубените земи. Това налага промяна на политиката. През 1213 г. е сключен мир с Латинската империя скрепен с династичен брак. По същия начин са уредени и отношенията с Унгария. След като ги печели като съюзници, Борил организира антисръбка коалиция, но това в крайна сметка се оказва поредното неуспешно начинание на българския цар главно поради сръбски интриги.
След болярските бунтове в българските земи, на престола се възкачва Иван Асен II (1218-1241). В началото на неговото царуване на Балканския полуостров в първата четвърт на XIII в. се забелязва упадък на Латинската империя и съответно претенции за възстановяване на Византия. През 1228 г. българския цар достига значителен външнополитически успех като сключва мир с Латинската империя скрепен с династичен брак. Малко по-късно се състои и договора в Перуджа по силата на който Жан дьо Бриен става регент на младия латински император.
Българо-латинските отношения в периода 1231-1237 г. се състоят в това, че Иван Асен II скъсва унията с Рим и това води до влошаване на отношенията между двете. В крайна сметка мирните договори с Латинската империя, както и с Никея са възобновени.
При приемника на Иван Асен II – Калиман I Асен (1241-1246) състоянието на Латинската империя никак не е цветущо. Тя си е спечелила врагове в лицето на доста от балканските народи. Точно такъв сериозен противник се оказва и Никея, поради която застрашен от нейната агресия император Балдуин II заминава на запад за да търси помощ от папския престол и от европейските държави против тях.
-13-
Папската дипломация добре разбира, че България се оказва единствения възможен съюзник на Латинската империя срещу никейците. В писмо от 21 март 1243 г. папа Инокентий IV призовава българския цар да се върне във лоното на Светата Римска Църква и да помогне на Латинската империя. Както може да се съди от последвалите събития отговора на българския владетел е отрицателен.
При възкачването на Михаил II Ангел, България е подложена на разграбване и на политическа изолация. Това принуждава регентството в Търново да сключи съюз със никейците. През пролетта на 1247 г. съюзниците започват съвместна война против латинците, но тази война не носи на България териториални придобивки. През 1254 г. обаче на никейския престол се възкачва Теодор II, женен за дъщерята на Иван Асен II и по този начин Михаил II си завръща заграбените територии.
На фона на политическите събития, които се случват на Балканите в периода на властване на приемниците на Иван Асен II отношенията с Латинската империя остават на заден план. Докато протичат сложните политически размествания в България, на 25 юли 1261 г. никейския флот овладява Константинопол и е сложен край на Латинската империя. Възстановена е Византия която почти веднага се намесва в сложните балкански взаимоотношения.
След около 140 години през 1396 г. в резултат от османската експанзия на Балканите, България окончателно попада под чужда власт. Виждайки в османците едни потенциални противници, заплашващи дори самите им територии, европейските владетели се опитват да противостоят и дори да отблъснат настъпващите все по на север и на запад османски войски. Върховна изява в тази насока са двата похода на полско-унгарския крал Владислав III Янгело и трансилванския воевода Янош Хуниади през 1443 и 1444 г. Тук за последно се осъществяват някакви отношения между кръстоносци и българи.
Тези походи са предизвикани от сключването на Фераро-Флорентинската уния през 1439 г. между Константинопол и Рим. С нея Византия признава върховенството на римската католическа църква с надеждата да получи значителна военна помощ срещу османците. В резултат на това папа Евтимий IV обявява поредния поход срещу полумесеца.
През лятото на 1443 г. в град Смедерево започва да се събира
-14-
кръстоносна войска. Около 25 хиляди унгарски, полски, френски, италиански рицари, чешки хусисти както и сръбските отряди на Георги Бранкович, босненки и албански отряди се насочват към Балканите. Основната им цел е да стигнат Одрин и да прогонят завоевателите в Азия.
Кръстоносната армия се отправя по р. Дунав към Балканските земи. Различни избори съобщават за влизането на отделни българи или на цели въоръжени отряди в кръстоносната армия. В сраженията при Алексинъц и при Ниш са нанесени тежки поражения на османските турци. След сражението при Ниш Хуниади пише, че кръстоносната армия непрекъснато нараствала благодарение на попълненията от българи, сърби, босненци и албанци. При Пирот към кръстоносците се присъединили и един отряд българи, дотогавашни войнуци и власи. Войските на Янош Хуниадаи съвместно с въоръжените българи освобождават София и се насочват към Златица. Настъпващата зима обаче принуждава западната армия да прекрати настъплението си, а същевременно съвзелите се османски войски подлагат на репресии (основно в София) българското население, което съдейства на трансилванския воевода. В късната пролет на 1444 г. след тежка битка при Траянови врата, кръстоносците са принудени да е оттеглят. Мурад II, който има сериозни проблеми в Анадола, сключва мир в Одрин, Потвърден в Средец (12 май 1444). Така завършва Дългият поход, както го наричат съвременниците му, поради дълбокото навлизане на кръстоносните войски в Балканските територии.
Военните успехи и ангажираността на османците в Анадола са мотив за втория поход на Владислав III Янгело и Янош Хуниади без съюзничеството на Георги Бранкович. За да избегнат планинските проходи войската навлиза в българските територии при Оршава. Към тях се присъединява 4 хиляди войни на влашкия воевода Влад. Планът предвижда преминаване през дунавската равнина до Черно море откъдето да се прехвърлят с кораби, осигурени от Йоан VII Палеолог, в Тракия и да превземат Одрин. Българите активно подпомагат кръстоносните войски не само при Видин, но и през целя им път. От Разград до Варна с българска помощ са освободени редица градове и крепости – Калиакра, Каварна, Галатц и др. Въпреки постигнатите успехи събитията се развиват неблагоприятно за кръстоносната войска.
-15-
Мурад II със 100 хилядна войска прехвърля Стара планина и навлиза в Провадийското поле, и се отправя към Варна. На 10 ноември 1444 г. двете армии влизат в схватка, която решава съдбата на еропейския югоизток за столетия. Първоначално християнската войска има превес, като войските на Янош Хуниади обръщат спахиите в бягство, но в този момент младия 18 годишен крал Владислав III ненужно атакува еничарите в центъра. Това се отразява пагубно за всички. Войниците му са избити, загива и самия той, който посмъртно е наречен Варненчик. Загива и кардинал Юлиан Чезарини и хиляди християни. Воеводата Янош Хуниади се спасява с малък отряд. На следващата година част от християнския флот навлязъл от Черно море в Дунав, като атакувал последователно Тутракан, Русе и Гюргево но не постига успех. Това обаче отново дало мотив на българите, които отново се вдигнали на борба. С това приключват отношенията между българите и западното рицарство.
В досега на българите с кръстоносците ясно се забелязва един вид еволюция в техните отношения. Безспорно кръстоносните походи налагат някои промени на Балканите, като първоначално българите участват в политическия живот съвсем слабо. Тяхната поява се изразява само в множеството сблъсъци със западноевропейската войска по пътя на оцеляването. Къде защитавайки се, къде нападайки българите още тогава правят силно впечатление на рицарите. В последствие започва да се забелязва една по-значима роля на българите в политическия живот на балканите, а именно това, че вече имат претенции и приоритети. Това се обяснява с появата на Второто българско царство, което се проявява като един значителен съюзник. Тук България доста умело лавира измежду различните политически сили на Балканския полуостров и показва своите изключителни качества. На последно място можем да кажем, че след експанзията на османските турци армията на Дългия и Късия кръстоносен поход получава значителна помощ от българския народ. В този момент българина вижда в рицарите единствените спасители и безрезервно им се доверява за благото на една значима за цяла югоизточна Европа цел, а именно изтласкването на турците. За съжаление замисленото се проваля с гръм и трясък.
От тук можеш да подбереш
А от тук има много информация за войни през Средновековието http://forum.boinaslava.net/showthread.php?t=6809
И моля те, Средновековието се пише с главно С, а средновековие с малка.