Soundish
10-07-2010, 15:54
На всички ни е ясно,че може да харесваме някого без да го обичаме,но дали е възможно обратното?На вас случвало ли ви се е и какво точно ще рече това?Истинска ли е тази любов/обич?
Малкото дете пораства и изведнъж вижда,че родителите му са хора ,понякога не съвсем покриващи представите му за "добър" човек.Порасналото дете се пита:"Защо ги обичам?",а единственият отговор,който изниква в главата му е:"Ами,защото са ми родители."Това истинска обич ли е или обич,"наложена" му още от раждането?Благодарност или навик?Или просто защото "т'ва е нормално"?
Млада двойка.Твърдят,че се обичат.Момичето среща момче,което я отвращава с думи и действия и изцяло като личност.Тя го критикува и е открито негативно настроена към него.Да,обаче нейният приятел е досущ като въпросния тип.Той мисли,говори,върши същите онези неща,които я отблъскват у другото момче,но когато стане дума за нейния приятел тя го обича "такъв,какъвто е",защото:"Ами приятел ми е,как да не го обичам!".
Защо се получава така?Каква е логиката според вас в тези противоречия?А трябва ли да се търси логика в любовта/обичта?Ненужно/грешно ли е да се търси смисъл и причина за тези чувства?Смисъла убива ли чувствата или двете могат да съществуват паралелно без проблеми?Има ли (голяма) истина в мисълта : "Половината от нашите грешки в живота идват от чувства там, където сме длъжни да мислим, и от мисли там, където трябва да чувстваме."?
Много въпроси,много нещо :-D Айде приятно ви разсъждаване.Ако не сте разбрали някъде какво точно имам предвид,тълкувайте както намерите за добре :)
Малкото дете пораства и изведнъж вижда,че родителите му са хора ,понякога не съвсем покриващи представите му за "добър" човек.Порасналото дете се пита:"Защо ги обичам?",а единственият отговор,който изниква в главата му е:"Ами,защото са ми родители."Това истинска обич ли е или обич,"наложена" му още от раждането?Благодарност или навик?Или просто защото "т'ва е нормално"?
Млада двойка.Твърдят,че се обичат.Момичето среща момче,което я отвращава с думи и действия и изцяло като личност.Тя го критикува и е открито негативно настроена към него.Да,обаче нейният приятел е досущ като въпросния тип.Той мисли,говори,върши същите онези неща,които я отблъскват у другото момче,но когато стане дума за нейния приятел тя го обича "такъв,какъвто е",защото:"Ами приятел ми е,как да не го обичам!".
Защо се получава така?Каква е логиката според вас в тези противоречия?А трябва ли да се търси логика в любовта/обичта?Ненужно/грешно ли е да се търси смисъл и причина за тези чувства?Смисъла убива ли чувствата или двете могат да съществуват паралелно без проблеми?Има ли (голяма) истина в мисълта : "Половината от нашите грешки в живота идват от чувства там, където сме длъжни да мислим, и от мисли там, където трябва да чувстваме."?
Много въпроси,много нещо :-D Айде приятно ви разсъждаване.Ако не сте разбрали някъде какво точно имам предвид,тълкувайте както намерите за добре :)