YouNeedLobotomy
10-09-2010, 23:23
Всеки път когато бяхме в леглото, отвън изглеждахме като тасманийския дявол на Дисни докато се движи. Онова анимационно малко торнадо. А в малкото време когато не бяхме в него изглеждахме толкова влюбени, че хората по улицата си вадеха телефоните да ни снимат . Бях толкова обичащ, че чак ме беше срам. За това се опитвах да харесам други жени по улиците, но си ги разкрасявах в главата като им слагах твои черти и на края винаги си представях теб. Караше ме да се усмихвам толкова много, че устата ми стана по-голяма от колкото беше преди да те срещна. Хората си мислят, че не можеш наистина да усещаш пеперуди в корема си когато видиш някой, но аз усещах цели рояци.
Странно е колко млад можеш да имаш тумор, който вече е пуснал разсейки. Никога не ми е хрумвало да мисля за личното ми здраве. Нито пък за това на близките ми. Винаги започваш да мислиш за него когато вече е късно. Не ти се сърдя, че пожела да умреш като куче* и избяга без дори да намекнеш нещо. Никога не съм могъл да ти се сърдя. Исках само да ти кажа, че нещата започват да изглеждат безсмислени без теб. Вече не ми е толкова тъжно, но явно ще е празно завинаги. Бях щастлив и глупав, а сега съм отегчен циник. Света не изглежда особено смислен без теб. Липсваш ми.
***
Хвърлих писмото в камината. Нямаше какво да го правя, но докато ти пишех имах чувството, че ме слушаше. Още е останало малко от топлото усещане да ти говоря. Излязох от къщата и минах през кръстовището.
Кучешки лай! Погледнах назад и чух около себе си какафония от звуците на нощния трафик. Срещу мен летеше огромен черен джип.
***
Събудих се в лодка без гребла. Суша не се виждаше, но около мен имаше толкова много лодки като моята, че навярно от горе изглеждахме като пасаж риби. Когато погледнах назад видях, че там е пълно с още толкова лодки и към тях някак едва, едва плуваха хора.
Всички ние се клатехме към някакъв огромен черен водовъртеж където първите бавно изчезваха в нищото.
В очите ми избиха сълзи от някакво мило щастие. Устата ми се изкриви в нещо като усмивка. Виждах на една от лодките пред мен, позната побеляла коса.
-МАМО!- Смеех се.- МАМО!- Живота е безпощаден. На края на дните си мама трепереше толкова много от паркинсона, че не можеше да ходи. Не можеше да каже нищо по-сложно от това, че иска вода защото забравяше мислите си преди да ги сподели. - МАМО!-Забравяше мислите си преди да си ги помисли. И все пак толкова много исках да е жива завинаги. Дори да не можеше да говори. Дори да не можеше да мисли. Исках просто да е там, за да мога да я гледам. Да я гледам как се храни, как спи, как диша. Започнах да се опитвам да избутам лодката. Едвам стигах до водата с ръце, но се бутах бавно към лодката на мама.
-Мамо! Мамо!- Тя се обърна към мен и ме изгледа хладно и празно.- Мамо! Това съм аз. Смеех се и подскачах. Тя замаха с глава и погледна напред.- Мамо! Това съм аз! Томи! Томи Мамо не ме ли помниш? - После погледна напред и лодката и стана по-бърза. Започнах да бутам с ръце, за да я настигна. Не ми каза и дума. Исках да чуя гласа и един последен път.-Мамо! Мамо!
***
Лодката ми бавно се клатеше към черния водовъртеж, като червей към дупката си. Ръцете ми бяха във водата, но не си спомнях защо. Около мен имаше хиляди непознати, с които редом плавах към нищото.
"томи" Чувах някакъв слаб звук зад себе си. Звучеше като леко потропване. Клатехме се като смъртници към бесилото. "томи" За секунда звукът стана по отчетлив. Някакво момиче вляво от мен скачаше върху лодката си. Виждах го едва. Всичко ставаше все по-размазано. "томи" . Устата му се отваряше и затваряше все едно говори, но не чувах нищо. Скоро изгубих интерес.
***
-Томи съжалявам, че заминах без да кажа сбогом. Беше ме страх да ти покажа какво става с мен. Но съжалявам, съжалявам, съжалявам, искам да остана до края с теб. Колко е щедър бог, че ни дава да бъдем отново заедно, макар и за толкова малко! Погледни към мен, погледни към мен, моля те! Моля те Томи! Още те обичам, погледни към мен, не бъди толкова жесток, съжалявам!- Писъкът раздираше въздуха, но Томи не се обърна повече.
***
Момичето изостана. Скоро лодката ми пропадна в черната дупка . Там имаше само мрак. Беше ме страх. Чувствах се толкова безпомощен. Нещо ме дърпаше с все сила за главата и аз не можех да спра да рева от страх. Не можех да спра да рева. Исках да кажа да ме оставят, но осъзнах, че не знам думите. И тогава очите ми бяха прободени от светлина. Не можех да спра да рева. Пред мен имаше човек с бяла престилка, а зад мен жена цялата обляна в пот, която дишаше тежко.
-Всичко мина успешно.- Усмихна се човека в престилката.- Имате си здраво момченце.- Жената се засмя щастливо.
Имах смътното усещане, че някъде в този град само дни по-късно ще се роди момиче което познавам от наистина много време и с което нямам търпение да се срещна.
* Когато кучетата се разболеят и остареят и усещат, че умират се крият така, че никой да не ги види и да могат да умрат сами.
И евентуално ако ви кефи Воут воут воут http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=81307
Странно е колко млад можеш да имаш тумор, който вече е пуснал разсейки. Никога не ми е хрумвало да мисля за личното ми здраве. Нито пък за това на близките ми. Винаги започваш да мислиш за него когато вече е късно. Не ти се сърдя, че пожела да умреш като куче* и избяга без дори да намекнеш нещо. Никога не съм могъл да ти се сърдя. Исках само да ти кажа, че нещата започват да изглеждат безсмислени без теб. Вече не ми е толкова тъжно, но явно ще е празно завинаги. Бях щастлив и глупав, а сега съм отегчен циник. Света не изглежда особено смислен без теб. Липсваш ми.
***
Хвърлих писмото в камината. Нямаше какво да го правя, но докато ти пишех имах чувството, че ме слушаше. Още е останало малко от топлото усещане да ти говоря. Излязох от къщата и минах през кръстовището.
Кучешки лай! Погледнах назад и чух около себе си какафония от звуците на нощния трафик. Срещу мен летеше огромен черен джип.
***
Събудих се в лодка без гребла. Суша не се виждаше, но около мен имаше толкова много лодки като моята, че навярно от горе изглеждахме като пасаж риби. Когато погледнах назад видях, че там е пълно с още толкова лодки и към тях някак едва, едва плуваха хора.
Всички ние се клатехме към някакъв огромен черен водовъртеж където първите бавно изчезваха в нищото.
В очите ми избиха сълзи от някакво мило щастие. Устата ми се изкриви в нещо като усмивка. Виждах на една от лодките пред мен, позната побеляла коса.
-МАМО!- Смеех се.- МАМО!- Живота е безпощаден. На края на дните си мама трепереше толкова много от паркинсона, че не можеше да ходи. Не можеше да каже нищо по-сложно от това, че иска вода защото забравяше мислите си преди да ги сподели. - МАМО!-Забравяше мислите си преди да си ги помисли. И все пак толкова много исках да е жива завинаги. Дори да не можеше да говори. Дори да не можеше да мисли. Исках просто да е там, за да мога да я гледам. Да я гледам как се храни, как спи, как диша. Започнах да се опитвам да избутам лодката. Едвам стигах до водата с ръце, но се бутах бавно към лодката на мама.
-Мамо! Мамо!- Тя се обърна към мен и ме изгледа хладно и празно.- Мамо! Това съм аз. Смеех се и подскачах. Тя замаха с глава и погледна напред.- Мамо! Това съм аз! Томи! Томи Мамо не ме ли помниш? - После погледна напред и лодката и стана по-бърза. Започнах да бутам с ръце, за да я настигна. Не ми каза и дума. Исках да чуя гласа и един последен път.-Мамо! Мамо!
***
Лодката ми бавно се клатеше към черния водовъртеж, като червей към дупката си. Ръцете ми бяха във водата, но не си спомнях защо. Около мен имаше хиляди непознати, с които редом плавах към нищото.
"томи" Чувах някакъв слаб звук зад себе си. Звучеше като леко потропване. Клатехме се като смъртници към бесилото. "томи" За секунда звукът стана по отчетлив. Някакво момиче вляво от мен скачаше върху лодката си. Виждах го едва. Всичко ставаше все по-размазано. "томи" . Устата му се отваряше и затваряше все едно говори, но не чувах нищо. Скоро изгубих интерес.
***
-Томи съжалявам, че заминах без да кажа сбогом. Беше ме страх да ти покажа какво става с мен. Но съжалявам, съжалявам, съжалявам, искам да остана до края с теб. Колко е щедър бог, че ни дава да бъдем отново заедно, макар и за толкова малко! Погледни към мен, погледни към мен, моля те! Моля те Томи! Още те обичам, погледни към мен, не бъди толкова жесток, съжалявам!- Писъкът раздираше въздуха, но Томи не се обърна повече.
***
Момичето изостана. Скоро лодката ми пропадна в черната дупка . Там имаше само мрак. Беше ме страх. Чувствах се толкова безпомощен. Нещо ме дърпаше с все сила за главата и аз не можех да спра да рева от страх. Не можех да спра да рева. Исках да кажа да ме оставят, но осъзнах, че не знам думите. И тогава очите ми бяха прободени от светлина. Не можех да спра да рева. Пред мен имаше човек с бяла престилка, а зад мен жена цялата обляна в пот, която дишаше тежко.
-Всичко мина успешно.- Усмихна се човека в престилката.- Имате си здраво момченце.- Жената се засмя щастливо.
Имах смътното усещане, че някъде в този град само дни по-късно ще се роди момиче което познавам от наистина много време и с което нямам търпение да се срещна.
* Когато кучетата се разболеят и остареят и усещат, че умират се крият така, че никой да не ги види и да могат да умрат сами.
И евентуално ако ви кефи Воут воут воут http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=81307