Ей хора някой може ли да ми помогне ? [Архив]

SunshineGirl317

10-25-2010, 06:22

„ТИХИЯТ ПРОЛЕТЕН ДЪЖД”, „СВЕТЛО УТРО”, „КРЪГОЗОРИ НАДВЕСЕНИ”
ЗАКЛЮЧЕНИТЕ ПРОСТОРИ В ЛИРИКАТА НА ЛИЛИЕВ

Поезията на Лилиев разкрива един неповторим свят на нравствени тър¬сения и романтични видения, който пренася читателя в измеренията на копнежа по щастие и духовно съвър¬шенство. Със своята музикалност и специфична форма стиховете му съз¬дават неотразимо въздействие върху човешките възприятия и пробуждат желание за приближаване до един мечтан и бленуван свят.
Стиховете на Лилиев рисуват при¬родни картини, осезателно конкретни, внушават усещане за лично преживяно. В същото време поезията му не е пейзажна, защото описанието на природата не е основна авторова цел. Природните импресии са свързани с определени човешки настроения и със¬тояния, с изразяване на чувства и преживявания. „Тихият пролетен дъжд” пренася читателя в най-кра¬сивия период от годината - пролет¬та - време на цялостно пробуждане и обновление и в природата, и в човешката душа. Лирическият герой търси ново начало за себе си, защото е изпълнен с меланхолия и тъга. Про¬летта е времето, когато той вярва, че тъгата му ще си отиде, а сърцето му ще се изпълни с радост и надежда. Дъждът отмива натрупаната житейска умора:
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха...
Ненадейно, изведнъж се появява же¬ланието за живот и щастие - този смисъл носи глаголът „звънна”. Геро¬ят е мечтателна и чувствителна на¬тура. Тишината и меланхолията са негово естествено състояние. Той е далеч от шума и суетата на света, а съзерцанието раджа копнежа му към истинско духовно съвършенство. За¬това именно „тихият” дъжд е в със¬тояние да пробуди угасналата надежда и желание за обновление. Природ¬ният кръговрат е свързан с човешкия стремеж към щастие и радост. Про¬летта сменя зимата - символ на покоя и умирането в природата, на за¬леза на човешкия живот, на отчуждението и безнадеждността. За героя пролетта носи плаха радост и надежда, копнеж по друг, непознат, нов, по-красив и стойностен свят:
Колко надежди изгряха!
Стихотворението създава точен па¬ралел между природната нагласа на би¬тието и човешката душевност. Про¬летта възражда силите в природата, донася неповторимостта на сътво¬рението — „слуша земята и тръпне”. Пролетта променя душевната нагла¬са на човека - „сълзи, възторг и упла¬ха”. Лирическият герой е подвластен на радостните и оптимистични нас¬троения, но в същото време усеща мимолетността на пролетния миг. А с отминаването на пролетта угасва и надеждата в душата му. Той осъзна¬ва, че светът, в който живее, е разли¬чен от красивия блян, към който се стреми. Копнежът му остава неудов¬летворен, а онзи непознат и прекрасен свят, появяващ се като видение заедно с тихия пролетен дъжд, се из¬губва много бързо. Така в стихотво¬рението се противопоставят двете душевни състояния: „Колко надежди изгряха.” и „Колко искрици изтляха! ”. За героя е ясно, че тъгата и меланхо¬лията са негова духовна същност, а надеждата—само миг. Глаголите в ми¬нало свършено време подчертават невъзможността да бъде постигнато трайно духовно удовлетворение. Ця¬лата красота, която се съдържа в меч¬тата, се оказва един завинаги отминал за героя период от живота му. Пос¬тоянно повтарящият се стих „тихи¬ят пролетен дъжд” носи не само една неповторима поетичност и музикалност, но и усещане за безвъзвратна загуба, за съприкосновението с мечта¬та в най-чистия й вид. Повторението звучи по различен начин във всеки след¬ващ стих и наслагва чувството за безнадеждност и обреченост.
По-различно звучи стихотворение¬то „Светло утро”. То носи бодрост¬та и радостта от новото начало, без да внушава меланхолия и отчужденост. Тази лирическа миниатюра е из¬градена максимално прецизно и изискано откъм стилово-езикова страна. В съзнанието ни остава образът на пеперудите с„тънки сребърни крила” Като символ на окрилената надежда. Стихотворението звучи подчертано бодро и оптимистично. Утрото е не само част от природния кръговрат, а, подобно на пролетта, носи внуше¬ние за ново начало, за ведрост и светлина, за простор и нови хоризонти. Природната картина на утринното пробождане отново поставя знак за равенство с душевното състояние на лирическия герой. Светът е нов и раз¬личен с настъпване на утрото. То прогонва мрака - в природата и в ду¬шата:
Светло утро, ти пробуди
всяка пара и мъгла...
Утрото носи и надежда, и вяра в бъ¬дещето, и представа за един друг, раз¬личен от реалния, облагороден свят:
Ти безбрежна шир събуди
затрептяха изумруди...
С утрото мечтата като че ли ста¬ва реалност или поне вярата, че светът от бляна може да се превърне в реален свят. В мечтания свят най-важни са красотата и съвършенст¬вото. За бодрото, приповдигнато нас¬троение допринасят и създадените представи за светлина - „светло ут¬ро”, „мрежа светлина”, и за неспирно движение с образа на пеперудите. За внушение на чувството допринасят особено фонетичните изразни сред¬ства - асонансът (повтарят се „е”, „а”, „у”) и алитерацията („р”, „л”, „н”). Те носят благозвучност и мелодичност, а повторението: „пеперуди, пе¬перуди...." несъмнено има определя¬що значение за създаване на бодрост и лъчезарност на картината.
Стихотворението „Светло утро” е пример за поетична организация на стиха, характерна за символистите. Внушението се постига не толкова с нарисуваната картина, колкото с неповторимата музикалност, с играта на думи, с красотата на фразата. Стихотворението доказва, че лирическият герой на Лилиев може да дос¬тигне до духовно просветление и до светла вяра. Копнежът по светлината и по красотата са част от духов¬ната му същност. Но негово трайно състояние е тъгата, меланхолията, отчуждеността, обезвереността.
Стихотворението „Кръгозори надвесени” създава картината на безнадеждността в човешката душа. В тази импресия няма място за вед¬рина:
Ръми,
есен е.
Както в „Тихият пролетен дъжд”, и в това стихотворение е на¬рисувана картината на дъжда. Но то¬ва е друг, есенен дъжд, който не събужда надежда, не носи просветление, а внася в душата на човека пустота и печал. Есента отвежда към залеза - на природата и на човешкия живот. След есента идва зимата, тя е символ на отнетите хоризонти. Светът е пуст, мрачен и скръбен. Повторение¬то „Ръми,/ есен е. ”, създава музиката на една тъжна мелодия и носи усе¬щането за обреченост:
В глухи жалби унесени,
Самотата на човешката душа е пос¬тоянен мотив в поезията на символистите. Човекът е не само скръбен и самотен, а и примирен с една негос¬топриемна и нежелана действител¬ност. Жалбата е постоянното му състояние, а отчуждеността - не¬преодолима. В този свят няма уют¬но място за героя. Той броди безпъ¬тен в мрака, без да може да открие себе си. Целта в живота му е или не¬ясна, или пътят е загубен - важното е, че е невъзможно постигането на духовно удовлетворение.
Трите стихотворения на Лилиев създават представата за един хармони¬чен и красив свят, към който лирическият герой е устремен. Този свят неминуемо се противопоставя на от¬ношението му към реалната дейст¬вителност. Неудовлетворен от заключените простори на съвременност¬та и липсата на перспектива в живота, героят предпочита бягството в другия, мечтания свят, който не е истински, но е подвластен на благород¬ството и духовната извисеност.
_________________