minus273dot15
10-25-2010, 09:18
Късно през нощта, в мрака за заспалият град, прозорчетата на малката работилничка за разбити сърца все още светеха. Вътре в нея умората се опитваше да вземе надмощие и принудително да прекрати случващото се там.
Младото момиче разтърка очите си, а умората се дръпна от нея, сви се в един ъгъл на работилничката и започна отново да дебне удобен момент да връхлети. Момичето погледна с презрение към ъгъла и продължи работата си.
Тя хвана две парченца от разбитото сърце, което в момента поправяше, разгледа ги внимателно и пробва да ги долепи едно до друго. Не пасваха. Момичето върна едната част обратно в купчинката и взе друга. Пробва отново. Тези съвпадаха! Тя взе голяма четка и внимателно ги почисти, после сложи капчица лепило и притисна двете части една към друга. Задържа ги така известно време и когато ги пусна те останаха заедно. Момичето се усмихна доволно и взе следващата част от купчинката.
'Хората изобщо не пазят сърцата си в днешно време' помисли си тя. 'Ето това го поправям за втори път тази година...' продължи недоумението й, но в този момент разтвори дла и отново усмивка озари лицето й. Още две парченца се бяха превърнали в едно.
' Толкова много работа има напоследък' каза си момичето на ум, като метна един поглед през рамо към ъгъла. Умората все още беше там, прокрадвайки се едва забележимо напред. 'Ако има дори само още едно разбито сърце и не знам дали ще мога да се справя. Та и в момента едва ми стига времето...' притеснено продължи мисълта си тя.
Момичето се улиса в работата си, а усмивката все по-често се появяваше по лицето й, докато накрая не се дръпна леко назад. Въздъхна с облекчение. Купчинката частици бе свършила. Сърцето беше готово.
Тя го грабна в ръце, загаси светлинките на работилничката, сложи големият катинар на вратата и се отправи по пустите тъмни улици на града. На няколко пъти я стряскаха кучета с лая си и дори за малко да изтърве сърцето едининият път, но това не я спря. Нито групичката пияни хулигани, които й подвикваха някакви неприлични неща в една много тъмна пресечка. Тя стискаше сърцето и бързаше да го занесе.
Когато пристигна на място, собственика все още спеше, но тя ловко се прокрадна до леглото му. Погледна човека, чието сърце беше поправяла, почака го малко, после леко го бутна по рамото, но той не се събуди. Тогава тя остави поправеното му сърце на възглавницата до него, усмихна се за последно, обърна се и си тръгна.
Не се притесняваше, че няма да й се отплатят, понеже нейната награда бе щастието на другите хора. Именно то й даваше сили да върши работата си, а и на нея не й трябваше повече.
Момичето то работилничката бързо прекосяваше тъмните улички по пътя към домът си, а умората неумолимо я преследваше и застигаше. Колкото повече тя ускоряваше своите стъпки, толкова по-близко усещаше умората до себе си. Тя се движеше все по-бързо и по-бързо с всяка стъпка, докато накрая вече тичаше с все сили.
Момичето стигна задъхана до вратата на домът си, влезе и бързо заключи, за да не може преследвачът й да я последва. Но умората се промъкваше през цепнатините на вратата, под нея, през ключалката... и продължи бавно да пълзи към жертвата си. Момичето изпищя и побегна уплашено. Скочи в леглото си, скри се под чаршафите и зачака.
Сякаш бе успяла да се скрие от умората. Тя любопитно показа главата си и се огледа наоколо. През прозореца на стаята преминаха първите няколко лъча на изгряващото слънце. Те я заслепиха за момент, но тя усети топлината, която носеха. Изпълни я щастие. Човека вече бе намерил поправеното си сърце. В този момент умората изскочи от скривалището си и я връхлетя. Прегърна я и я стисна здраво в хватката си.
'Колко ли е хубаво да си имаш сърце' помисли си момичето, докато умората затваряше клепачите й.
Младото момиче разтърка очите си, а умората се дръпна от нея, сви се в един ъгъл на работилничката и започна отново да дебне удобен момент да връхлети. Момичето погледна с презрение към ъгъла и продължи работата си.
Тя хвана две парченца от разбитото сърце, което в момента поправяше, разгледа ги внимателно и пробва да ги долепи едно до друго. Не пасваха. Момичето върна едната част обратно в купчинката и взе друга. Пробва отново. Тези съвпадаха! Тя взе голяма четка и внимателно ги почисти, после сложи капчица лепило и притисна двете части една към друга. Задържа ги така известно време и когато ги пусна те останаха заедно. Момичето се усмихна доволно и взе следващата част от купчинката.
'Хората изобщо не пазят сърцата си в днешно време' помисли си тя. 'Ето това го поправям за втори път тази година...' продължи недоумението й, но в този момент разтвори дла и отново усмивка озари лицето й. Още две парченца се бяха превърнали в едно.
' Толкова много работа има напоследък' каза си момичето на ум, като метна един поглед през рамо към ъгъла. Умората все още беше там, прокрадвайки се едва забележимо напред. 'Ако има дори само още едно разбито сърце и не знам дали ще мога да се справя. Та и в момента едва ми стига времето...' притеснено продължи мисълта си тя.
Момичето се улиса в работата си, а усмивката все по-често се появяваше по лицето й, докато накрая не се дръпна леко назад. Въздъхна с облекчение. Купчинката частици бе свършила. Сърцето беше готово.
Тя го грабна в ръце, загаси светлинките на работилничката, сложи големият катинар на вратата и се отправи по пустите тъмни улици на града. На няколко пъти я стряскаха кучета с лая си и дори за малко да изтърве сърцето едининият път, но това не я спря. Нито групичката пияни хулигани, които й подвикваха някакви неприлични неща в една много тъмна пресечка. Тя стискаше сърцето и бързаше да го занесе.
Когато пристигна на място, собственика все още спеше, но тя ловко се прокрадна до леглото му. Погледна човека, чието сърце беше поправяла, почака го малко, после леко го бутна по рамото, но той не се събуди. Тогава тя остави поправеното му сърце на възглавницата до него, усмихна се за последно, обърна се и си тръгна.
Не се притесняваше, че няма да й се отплатят, понеже нейната награда бе щастието на другите хора. Именно то й даваше сили да върши работата си, а и на нея не й трябваше повече.
Момичето то работилничката бързо прекосяваше тъмните улички по пътя към домът си, а умората неумолимо я преследваше и застигаше. Колкото повече тя ускоряваше своите стъпки, толкова по-близко усещаше умората до себе си. Тя се движеше все по-бързо и по-бързо с всяка стъпка, докато накрая вече тичаше с все сили.
Момичето стигна задъхана до вратата на домът си, влезе и бързо заключи, за да не може преследвачът й да я последва. Но умората се промъкваше през цепнатините на вратата, под нея, през ключалката... и продължи бавно да пълзи към жертвата си. Момичето изпищя и побегна уплашено. Скочи в леглото си, скри се под чаршафите и зачака.
Сякаш бе успяла да се скрие от умората. Тя любопитно показа главата си и се огледа наоколо. През прозореца на стаята преминаха първите няколко лъча на изгряващото слънце. Те я заслепиха за момент, но тя усети топлината, която носеха. Изпълни я щастие. Човека вече бе намерил поправеното си сърце. В този момент умората изскочи от скривалището си и я връхлетя. Прегърна я и я стисна здраво в хватката си.
'Колко ли е хубаво да си имаш сърце' помисли си момичето, докато умората затваряше клепачите й.