PDA

View Full Version : Банка за мечти



minus273dot15
10-26-2010, 22:55
- Криза е, нали разбирате - усмихна се лукаво банкера и бутна купчината документи към отсрещната страна на бюрото
- Но... - запротестира човека свил се на малкото столче, гледайки жално документите

Банкера поклати отрицателно глава. Не беше склонен на повече отстъпки. Отнякъде измъкна химикалка и зловещо я трясна в бюрото, точно пред носа на човека, който все още тъжно въртеше очи и се чудеше дали успява добре да разбере всичко. Ръката му хвана химикалката и потрепери несигурно. Банкера услужливо хвана ръката му и я сложи върху мястото, на което трябваше да се подпише. Човека усети някаква болка и стисна очи, за да я притъпи. В този момент нещо натисна ръката му надолу и когато отвори очи, видя някакво странно петно върху мястото за подпис.

- Виждате ли, не беше толкова трудно - доволно потриваше ръце банкера

Човека въздъхна тежко, пое купищата документи, които банкера ловко му натика в ръцете, а после едва запази равновесие, когато няколко чифта силни ръце го насочваха към изхода на банката. Той се озова пред големите огледални стъкла на сградата. Човека вдигна глава нагоре и прочете пак надписа "Банка за Мечти". Въздъхна.

Спомни си как преди години минаха от тук. Двамата. Държаха се за ръце, влюбени, щастливи... и видяха същият този надпис. Влязоха вътре, там любезно им разказаха, как ако депозират в банката своята неосъществена мечта, само след няколко години от лихвите по депозита им, тя ще се превърне в цяла целеничка осъществена мечта. Те ентусиазирано взеха най-хубавата си неосъществена мечта и я занесоха в банката. Известно време по-късно ги извикаха, защото имаше някакви проблеми с обменните курсове на мечти, лихвите, падежите... Условията се бяха променили. Трябваше да депозират няколко свои мечти, за да може след години да имат по сметката си една осъществена. На двамата им стана малко криво, но депозираха още няколко мечти, за които беше сигурно, че обричат никога да не се осъществят, а просто да стоят на депозит в банката за мечти. А от банката се обаждаха отново и отново, с още по-големи и по-големи искания. Докато не ги накараха да депозират всичките си мечти при тях.

Но дори това не сломи духът на влюбената двойка. Тя си затваряше очите и постоянно говореше, колко ще е хубаво, като изтеглят първата си осъществена мечта. А след това може би лихвите ще се подобрят, ще могат да изтеглят и втора осъществена... Той от своя страна не искаше да говори, защото или щеше да се наложи да я излъже или да разбие илюзиите й. Затова само кимаше и се усмихваше, макар вътрешно да усещаше някаква болка. Силна болка.

Но от банката се обадиха пак. Той скри това от нея, защото не искаше да я притеснява. От банката пак искаха да променят условията, а те нямаха повече мечти, които да депозират. Затова банката му предложи, просто да удължат срока на депозита. От няколко на десетина години за осъществяването на една мечта. Той първоначално се дърпаше, но после се наложи да се съгласи. Иначе щяха да загубят всички депозирани до момента мечти по сметката си. Банката се обаждаше отново и отново, а той криеше това като най-съкровената си тайна. Срокът се удължаваше и удължаваше, а на него му ставаше все по-тежко и по-тежко. Всеки път, когато се върнеше от банката, той се скриваше на тавана на къщата им и дълго се взираше в звездите през малкото прозорче. Чакаше някоя падаща звезда да премине и да сбъдне една негова мечта... да вземат обратно неосъществените си мечти от банката.

Човекът отново въздъхна и се отърси от налегналите го спомени. Погледна в огледалните стъкла на банката и видя някакво странно човече да го гледа от там. Страшничко беше това същество. С изпито лице, тъмни кръгове под очите, прокъсани дрехи. Той премигна. Човечето на стъклото също. Той вдигна лявата си ръка. Човечето отсреща също. Едновременно ръцете им тръгнаха една към друга и се долепиха на границата на стъклото.

'Това аз ли съм...' помисли си разочарован той и се ужаси от себе си. Обърна се и бързо се отдалечи от банката. Искаше да избяга по-надалеч от съществото на стъклото, по-надалеч от себе си. Крачеше бързо, без да мисли накъде отива. Спря едва когато краката вече не го държаха. Седна на близката пейка и отново въздъхна тежко, когато погледа му мина през документите, които все още стискаше в ръце. Дори не ги беше прочел изцяло. Струваше му се, че няма да издържи. Може би малко по малко. Страничка по страничка. Да, може би. В началото ще е му е най-лесно. Затова реши да започне отзад напред. Отгърна на последната страница. Прочете няколко реда и усети силна болка, ръката му потръпна неконтролируемо и отмести поглед.

'Сто и шестнадесет години докато можем да изтеглим първата си осъществена мечта' пресметна той. Веднага след това болката го преряза отново и стисна листите в ръката си с все сила. Той наклони глава тъжно на една страна. Това беше много време. Прекалено много. За него нямаше проблеми да чака, но за нея... нея чакането щеше да я сломи, да я пречупи... да отнеме усмивката от лицето й. Той не можеше да й причини това. Именно поради тази причина го бе страх да й каже за обажданията от банката, да й покаже документите. Но рано или късно тя щеше да разбере. Само при мисълта болката го прониза отново и се наложи за пореден път да стисне очи, за да я понесе мълчаливо.

Постоя на пейката още малко, да погледа залязващото слънце. Убеждаваше се, че това с банката е някакъв лош сън от който всеки момент ще се събуди. Но нищо такова не се случи. Въпреки това не му се прибираше, защото щеше да се наложи да погледне в очите й и да й каже че всичко е наред, след което ловко да избягва темата за мечтите. А ако все пак се заговори за тях, да кима и да понася пронизващата го болка тихо, с усмивка...

Покрай него мина влюбена двойка, държащи се за ръце. Точно като него и нея, преди да депозират мечтите си. Той вътрешно потрепна, усети как надеждата отново се връща в него. Трябваше да се прибере. Да я види, да я прегърне. След това щеше да хапне набързо и да иде на тавана. Може би тази вечер щеше да е вечерта. Да падне някоя звезда. Той скочи от пейката и с бърза крачка се отправи към вкъщи.

Отдалеч видя, че прозорците не светят и притеснението го завладя. Двамата винаги оставяха лампите светнати. Пътеводна светлина към дома, оставена от някой, който чака завръщането ти. Когато погледнеш в далечината и видиш всички светлини, бързо разпознаваш своята, отправяш се натам, а вътре в теб усещаш топлина. Сега тази светлина липсваше. Топлината също. Той направи последните няколко крачки и премина прага. Бе тихо. В къщата ясно и отчетливо се понесе гласът му. Но никой не отговори. Той светна лампата и се огледа.

На стената срещу входната врата бе залепено листче. Той се приближи и го взе. Бележка, с нейният почерк. Той я прочете набързо, после отново, но бавно. Тя случайно е намерила документи, разбрала е всичко. Но това, което я е накарало да си тръгне, е било че той я е лъгал толкова много време. Това никога не би могла да му прости или поне така завършваше бележката.

Той усети болката отново да го пронизва. Вече нямаше нужда да я крие. Метна документите от банката във въздуха, подпря се на стената и се свлече бавно надолу. Погледна звездите през прозореца. Те бяха толкова далече, а той толкова безсилен. Как му се искаше да можеше само лекичко да бутне една, да се прекатури, да падне... Погледа му се разводни и той стисна очи, а сълзите му се стекоха като вадички надолу по лицето му. В този момент една бледо жълта точка се появи на небето, понесе се светкавично надолу и сякаш леко наляво, остави ярка следа след себе си и изчезна. Когато той отвори очите си, небето вече бе спокойно, а звездите светеха все така непоклатими, високо горе.