PDA

View Full Version : Ами нямам заглавие за това... Беззаглавно някакво.



minus273dot15
10-28-2010, 02:08
Момиченцето бързо се скри в храстите и се вгледа в приближаващата се по пътя фигура. Хиляди пъти му бяха казали да се пази от непознати. Да не говори с тях. Защото те са лоши. А човека, който се задаваше определено беше непознат. Значи и лош. Съдейки по черните му дрехи и сериозното изражение - едва ли имаше по-лош от него.

То остана скрито в храстите и се зачуди. Може би все пак трябваше да говори с непознатият човек. Той бе първият, който виждаше от много време насам. Може би една цяла малка вечност. А защо не и две? Да, трябва да рискува, трябва да говори с него, да опита късмета си. Иначе можеше да си чака още няколко вечности и да се лута из гората. Изскочи смело от храстите и застана на пътя му.

- Здрасти. Аз съм Иф... А ти как се казваш? - усмихна се плахо момиченцето на човека

Облеченият в черно кимна вместо поздрав.

- Аз нямам име - отвърна той
- Как така... всички си имат имена - сбърчи неразбиращо малкото си носле Иф
- Някога и аз имах, но го забравих - каза спокойно непознатият

Момиченцето погледна човека в черно и му стано мъчно за него.

- Бих ти дала част от моето име, за да си имаш... но се опасявам, че дори и сега ми е прекалено кратко. Само две буквички са ми останали от него - със съжаление каза Иф и сведе засрамено поглед към земята
- Благодаря, но наистина няма нужда. Вече свикнах така - успокоително отвърна той
- А като си нямаш име, как ще те намерят, ако се загубиш в гората? Няма да може да те търсят и да те викат по име... - учуди се момиченцето
- Внимавам да не се губя - отговори човека в черно

Иф отново сведе засрамено поглед към земята.

- А аз се загубих и не мога да намеря пътя. Сега стоя и чакам да чуя някой да вика името ми, да ме потърси, да ме намери... - прозвуча разочаровано детският глас
- Но ние сме на пътят. Единственият път, който минава през тази гора - каза неразбиращо непознатият
- Това май не е моят път - поклати отрицателно глава Иф - Аз се загубих и не знам дали това е моят път. Когато някой ме намери, той ще знае дали това е пътят ми или не. Дали не може ти да ме намериш?

Детското лице се изпълни с надежда, но човекът в черно поклати отрицателно глава.

- Не мога да те намеря. Но се сещам за някой, който може - допълни човека и изсвири отчетливо с уста няколко редуващи се високи и ниски тонове

Храстите покрай пътя се раздвижиха бурно. Момиченцето инстинктивно направи крачка назад. Нещо идваше, движеше се стремглаво към тях, през гората. Сякаш нямаше намерение да спре, а щеше да ги прегази и да продължи, дори без да забележи. Иф затвори очи в очакване на страшното.

- Не се притеснявай, това е моят домашен любимец. Старият мил Кожаноктиокоизъби - каза непознатият

До него имаше някакво същество, което приличаше на котарак, но голям колкото човек. Беше хърбав, с опърпана провиснала кожа и едното му око липсваше. Но за сметка на това ноктите и зъбите му бяха огромни. Човека в черно чешеше съществото по вратът, а то гърголеше доволно.

- Бащата на Кожаноктиокоизъби е лаелапс - вметна непознатият
- Лае по всичко, което има лапи? - със страхопочитание попита момиченцето
- Не точно. Лаелапсите са кучета, които винаги откриват това, което търсят и винаги хващат това, което преследват... - зловещо изрече човека в черно
- Но то не прилича на куче. Даже си е котка, откъдето и да го погледнеш - с недоверие каза Иф
- Да, защото майка му е теумесианска лисица. Те пък от своя страна никога не могат да бъдат намерени, без значение колко ги търсиш и никога не могат да бъдат хванати, без значение колко се опитваш да ги заловиш... - допълни непознатият
- Значи... това е... лаелапсова теумесианска лисица - опита се да обобщи момиченцето
- Не. Това е Кожаноктиокоизъби. Винаги открива това, което търси и винаги хваща това, което преследва, без да може някой да го намери, колкото и да го търси или да го хване, колкото и да се опитват да го заловят - леко оттегчено повтори човека в черно - Той би могъл да те намери, без значение колко си изгубена и после да те заведе до твоят изгубен път.
- Наистина ли? Дали ще може? Ако Кожаноктиокоизъби е зает с нещо друго, аз ще го изчакам да се освободи и да ме намери когато може... - задаваше притеснено въпросите си Иф един след друг
- Не е зает, единствената му задача е да ми помага - отвърна непознатият
- Да ти помага в какво? - полюбопитства момиченцето
- Една голяма и сложна игра на шах, в която аз съм с черните фигури. Кожаноктиокоизъби изпълнява моите заповеди и мести фигурите по дъската, понеже тя е много голяма - присви очи той, загледан в далечината
- Колко голяма? - премигна неразбиращо Иф
- Колкото целият Свят - усмихна се за първи път човека в черно

Момиченцето премигна отново. Пак не разбра нищо.

- Хайде, отивай да се изгубиш в гората, за да можеш да бъдеш намерена - посъветва я непознатият

Иф поблагодари през рамо и се завтече между дърветата, накъдето й види погледа. Скоро щяха да я намерят, да я заведат на пътят й, а после щеше да си е вкъщи. Бе толкова щастлива. Вече нямаше да стои в гората, самичка. Отдалечаваше се все повече и все повече.

- Премести я на D8 - обърна се човека в черно към Кожаноктиокоизъби, а съществото само това чакаше, за да се изстреля светкавично след Иф

/На Иф, която често губи пътя си и се налага да бъде намирана.../

DqVoLsKoJeLaNiE
10-30-2010, 06:57
Уникално е.. :grin:

minus273dot15
10-31-2010, 15:27
Радвам се, че е допаднало на някого :)

Всъщност това е първата част от началото на история, на която написах част от средата... обаче не съм сигурен дали искам да пиша края, затова вероятно ще си остане така.

yozito
11-03-2010, 17:59
Напиши го! :)

InloVeGirl27
11-04-2010, 14:51
Невероятно...

TheNewReligion
11-04-2010, 15:47
Хубаво е, ама "сбърчи неразбиращо нос" ми звучи адски тъпо.

minus273dot15
11-06-2010, 02:25
Денят днес щеше да е различен. То си беше изписано на хоризонта - ясно и отчетливо. Трябваше само някой да го прочете. Но всички винаги бързаха за някъде и нямаха време да четат. А дали има по-лошо от това днес да е същото като вчера? Едва ли. Защото ако днес е същото като вчера, това означава, че и утре ще е същото като днес. И се завърта един дълъг порочен кръг. Скучен кръг. Ето така ежедневието поглъща хората. Когато престанат да вдигат глава, след като се събудят и да четат какво ще бъде днес. Същото или различно?

Но въпреки всичко, дори когато откриха болестта му, той не спираше да чете какво ще бъде днес. Той си знаеше, че някой ден щеше да е различно. Някой ден, щеше да вдигне глава и да го прочете на фона на изгряващото слънце. Сигурно този ден болестта му щеше да изчезне по магически начин или пък най-малкото щеше да може да си позволи прескъпите лекарства. И ето, че дочака. Обърна поглед на изток, към изгрева и се разсмя невярващо. Денят нямаше да бъде същият! Край на омагьосаният кръг! Беше дочакал!

Той кипеше от ентусиазъм. Не можеше просто да стои вкъщи, като всеки друг ден. Та днес беше различно! Трябваше да излезе навън, измежду забързаните хора, които все още не знаят, че денят ще е различен. Там, навън, сред тях... да посрещне новото още отдалеч.

След няколко минути вече прекосяваше близкият парк, без ясна идея накъде отива. Просто вървеше нанякъде. А и всички посоки му се струваха правилни. Обръщаше глава на ляво и тръгваше на там. Нямаше нужда да поглежда надясно или напред, защото знаеше, че вече е намерил пътят си. И всичко би било идеално, ако липсваше главоболието и виенето на свят.

Тази смачкана цигарена кутия пред него му се струваше толкова позната. Дали не мина покрай нея преди малко? Едва ли. Това би означавало, че обикаля паркчето в кръг. А тази овехтяла пейка, на която в единият ъгъл стои странна жена с още по-странно куче? Не, не. Напълно възможно е в един парк да има две странни жени с още по-странни кучета. И все пак... Възможно ли е? Той се замисли. Откъде беше минал? Кръг? Не. Преди малко беше завил на ляво. А преди това беше направил ляв завой до фонтанчето. А още по-преди... май пак наляво, след левият завой на който беше смачканата цигарена кутия. Четири леви завоя? Той въздъхна. Значи, все пак, в кръг. Усети нуждата да спре, да се отърси от световъртежа преди да продължи. Неохотно седна на ръбчето на близката пейка, до странната жена с още по-странното куче. Наистина много странно куче. От каишката му висеше голямо топче. Защо пък топче? На каишката? И то толкова голямо?

- От ония амулетчета против уроки? - поинтересува се мъжът, посочвайки топчето
- Не. Око - усмихна се жената и погали кучето по едната му глава

Човекът се стъписа. Чак сега забеляза, че кучето имаше две глави. Световъртежът не само не му минаваше, ами се засили. Главоболието също. Май трябваше да се махне от тази странна жена и още по-странното й куче. Опита се да се изправи, но не му стигнаха силите. Двуглавото животно и стопанката му изгледаха човека укорително.

- Постой на пейката, почакай с нас.
- А вие кого чакате? - учуди се човека, докато правеше още един опит да стане от пейката
- Теб - обърна се жената и го прониза с погледа си
- Ами, ето ме, няма нужда да ме чакате повече. Вече можете да си ходите - каза той с плаха надежда в гласа си
- Не още. Трябва да почакаме малко, за да се случи - разсмя се тя
- Да се случи какво?
- Да те вземат. В едно квадратче няма място за две фигури, а аз преместих моята в твоето - каза жената с успокоителен глас
- Какви квадратчета? Фигури? Да ме вземат? Подигравате ли ми се, госпожице? Вероятно сте забелязали, че ми е зле. Колко нетактично и грубо постъпвате! - възмути се човека и отново се опита да стане от пейката, но неуспешно
- Може би за вас ще е по-разбираемо, ако заменя думичката "вземане" с думичката "смърт" - въздъхна тя
- Искате да кажете, че ще умра? - недоверчиво попита той
- Да. Тук. Сега. След малко - изгледа го жената с някакво съжаление, а погледа отсреща бе изпълнен със страх и неразбиране
- Не може ли да не ме убивате? Тъкмо днес е различно. Виждате ли, щях да се излекувам от смъртоносна болест... - проплака човека, след което изведнъж млъкна и прекара известно време в размисъл - Ах. Колко грешно съм разбрал изписаното на хоризонта. Днес е различно. Но не защото ще се излекувам...

Странната жена кимна за да потвърди. Кучето завъртя едната си глава към него, а другата към изгряващото слънце.

- ...а ще умра от болестта си - завърши тъжно човека
- Ще те вземат - поправи го тя
- Кой ще ме вземе? И като ме вземе, после какво? - ужаси се той
- Не знам кой взема излишните фигури. Нито точно какво става после с тях.
- Е, горе-долу какво... - с надежда попита човека, търсейки някакво спокойствие
- След като се вземе фигура, знам че със сигурност остават спомените й - вдигна рамене жената
- Значи така. Аз ще съм каквото запомя. А какво да запомня? Всичко ще запомня, но ще се сещам по различно време за различните неща. Все пак имам вариант да забравя, ако искам, да си зачерквам това което реша, за да съм само хубави спомени...

Човекът не успя да завърши мисълта си. Ушите му заглъхнаха, светът се завъртя леко накриво пред очите му за последен път и болката в главата му изчезна. После клепачите му се спуснаха и той се свлече безжизнен на пейката.

Странната жена, с още по-странното си куче, въздъхна тежко, наметна се с дългото си бяло палто и се загледа във вече напълно изгрялото слънце. Изпитваше леко съжаление, че не беше разбрана правилно. Не остават спомените на взетата фигура, а остават спомените за нея у другите фигури. Или поне докато не бъдат взети и те. Доколкото тя знаеше. Разбира се, не беше сигурна. Все пак днес беше различно.