PDA

View Full Version : Отговорни ли сме за чувствата на другите



unusual89
10-28-2010, 20:46
Я да ви пусна да мислите на един много хубав въпрос :)


Говоря предимно за интимните отношения момче-момиче, но темата може да прерасне и на по обширно ниво. Та какво мислите - има ли смисъл да страдаме, когато някой ни обича, а ние него не. Можем ли да помогнем на другия да преодолее чувствата или мислите предимно за себе си? Колко от вас мислят, че личното щастие е над всичко и това, че ако някой страда за вас си е негов проблем .. изобщо ще се радвам на всякакво мнение по тази тема

П.С. Дано няма подобна!

dimitar_ak
10-29-2010, 06:03
Това, което наранява не е липсата на ответни чувства. Наранява несигурността в такава ситуация. Често този, който е без чувства държи обичащия в неизвестност давайки му някакви надежди или неясни сигнали. Отговорът "не" не е обиден. Обидно е често споменаваното "не знам".

minus273dot15
10-29-2010, 14:05
А ето и още няколко хубави въпроса. Защо хората са егоисти? Защо хората са садисти? Защо хората са мазохисти? Защо хората пушат? Защо хората пият? Защо хората взимат наркотици?

Наистина ли не е очевидно? Защото хората никога не са харесвали истината. Тя е скучна, а те не искат да живеят в един сив и скучен свят. Но човека превъзхожда всички животински видове с едно едничко нещо, което го е изкачило до върха на хранителната верига. Въображението. Това е двигателят, който го е измъкнал от пещерите, накарал го е да си запали огън, да измисли колелото, ако искате...

Всичко е плод на въображението. Някой би ли искал да живее в свят лишен от смисъл? Не, разбира се! Но как ще се спасим тогава?!? Ами - лесно. Правиш се, че си добре. Правиш се и започваш да си вярваш. Слънцето грее, всички наоколо се усмихват, птичките пеят... едва ли не нирвана. И ти става приятно. Не ти пука за реалността. Не ти пука че Слънцето винаги ще грее, без значение дали го виждаш или не. Не ти пука, че всички наоколо се усмихват, понеже и те са си развихрили въображението. Не ти пука, че птичките изобщо не ги интересува дали ги чуваш или не, те просто си цирикат. Ето това е. Ние сме това, което накараме въображението ни да мислим че сме.

Звучи ви малко като научна фантастика, ама не е. Реалността, Кольо. А как това отговаря на въпросите зададени от автора на темата? Е, наистина ли не е очевидно? Въображението, Кольо, въображението... добре, ще помогна.

Льо Боф - безизвестен френски учен, посветил живота си на въпроса "Къде се намира любовта?". След 61 години търсене, той заключил, че не се намира в 45-те декара лозя във френската провинция Шампан, които на един етап от живота си той наследил. Между другото бил алкохолик.

Оставяйки настрана въпроса за местоположението на любовта, нека се запитаме "Какво е любовта? Какво решава дали ще се влюбиш в някого?". Абсолютно сигурно е, че няма нищо общо с логиката и здравият разум. С въображението, Кольо, с въображението... Странна измислица, че някой е по-интересен от останалите. Защото нещо в теб - илюзията, която си изградил покрай себе си - те е накарало да си вярваш, че този човек е нещо повече от останалите. Но нали всички крещят, че сме еднакви?!? Равенство! Всички са еднакви! Е, как тоагва този човек е различен?!? Ами, не е различен. Ти сам си избираш да вярваш, че човека отсреща е това, което си мислиш че е. И го правиш различен. Дори и да не е. Затворен кръг.

Но да продължим нататък. Трябва ли, да страдаме, че нечие въображение ни е превърнало в нещо, което всъщност не сме? Логиката тук крещи ясно и отчетливо "НЕ". Но както разбрахме, в този живот логиката и разума са две неща, които хората не харесват. Дали ще страдаш или не, зависи единствено от въображението ти. Дали ще се чувстваш добре, ако си съпричастен с болката, причинена му от собственото му въображение или няма да се чусвтваш добре. Въображението, Кольо, въображението...

ПП. Абе, кой по дяволите е Кольо?!?

unusual89
10-30-2010, 08:17
Благодаря за мненията!

Излзиза, че отговорността също е плод на въображението. Но помагам ли на някого като променям недостатъците във неговото въображение, или е по-добре да оставя човека сам да се справи... Помагам ли на тялото си като изпия един аналгин и се оправи бързо, или е по-добре да оставя ораганизма си сам да се бори и да добие имунитет ...?! :)

minus273dot15
10-31-2010, 15:19
Да помогнеш или да не помогнеш... Зависи... Още по-оплетено става, понеже има ситуациии е тип "Да помогна или да не преча?" :)

Да, разумно е да оставиш човека отсреща да се справи сам с болката, разочарованието и съдбата си. Разбира се, в границите на разумното. Ако се премахне всичко негативно от грешните ни решения и най-вече - техните последици, то никога няма да можем да се поучим от грешките си.

Например, аз съм научил много неща по този принцип. Никога не прави забележка на жена, неправилно държаща тиган. Не подарявай на приятелката си хлебарка боядисана в синьо, със зелен кант, като претендираш, че това е скъп екзотичен паяк от Канарските острови. Ако си легнете заедно, а на сутринта се събудиш сам в леглото недей да пускаш алармата, да заключваш и да отиваш да пиеш кафе извън града... преди първо да си проверил дали някой не си взема душ. Ето. Гледай на какви полезни неща ме е научил живота.

Но пък не е и разумно, да оставяш някого да понася последствията заради грешките на останалите. В момента за конкретен пример се сещам само за Саша и яхтата му. Той си обича яхтата, затова донякъде става за пример:

Приятен летен ден, слънцето пече, лек ветрец, наоколо прелитат гларуси, морето е осеяно с малки вълнички. Отправяме се в открито море и сме само на стотина метра от брега, на борда на бляскавата 18 метрова яхта на Саша. И потъваме.

Така бе, потъваме. Не ме питайте как, аз не разбирам толкова. Движим се срещу вълните, а крена на яхтата е 30-35 градуса към бакборда(т.е. наклонена с 30-35 градуса на ляво) и загребва вода стабилно. Целият бакборд вече е под вода. Потъваме толкова бързо, че няма смисъл дори да се опитваме да обърнем към брега, в опит да стигнем до по-плитки води. Но въпреки това Саша крещи отчаяно, върти руля, реже въжетата на платната - паниката му е пълна. А ние какво ли? Събрахме се на носа на яхтата и започнхаме да пеем песеничката от "Титаник" (http://www.youtube.com/watch?v=akEXWdOBDHE&feature=related). Ефекта? Саша се стъписа. Млъкна. Оцъкли се, гледайки невярващо, как сме се събрали тримата на носа - аз и Гриша пеем с пълни гърла, а Саня ни подсвирква и пляска с ръце.

Незабравима картинка. Саша го залива водата до кръста, все още стиснал руля и потъва с яхтата си, отправил замечтано поглед в хоризонта. Два часа после си седя свит на брега, гледаше към морето и повтаряше "Искам малко тишина, не ме пипайте".

В такъв момент помощта не е излишна :) Няма смисъл да оставяш някой, да се самообвинява и самонаказва, че не е проверил дали някой не е забравил да затвори водонепроницаемите отделения, след като е търсил водка вътре в тях. Всичко започва да зависи от начина, по който представяш историята, местата на които поставяш акцентите. Останалото са подробности. Още същата вечер поляхме събитието в "Капитанската Зала". Така бяхме промили мозъка на Саша, че когато разказваше историята излезе, че той е смелият капитан, а ние безмозъчният екипаж. Естествено, митичното трио изпълни "My Heart Will Go On". За мое учудване жените се лепят и на безмозъчните екипажи, а не само на смелите капитани :)

unusual89
10-31-2010, 17:34
Понял. Спасибо :)