EJIu
11-09-2010, 19:36
Здравейте
странични хора сте и не сте предубедени и (надявам се) ще си кажете каквото точно мислите.
ето каква е ситуацията... повечето ми познати, като по-голяма част от момичетата, но също и момчета смятат, че ми има нещо и не съм наред :D В смисъл, държа се с непознати хора, точно както и с най-близките ми приятели. Под непознати нямам предвид като душевно болна да ги спирам по улицата и да им говоря :D, а да кажем се съберем компания и измежду хората има такива, които не познавам или вървя с някого по улицата и той/тя срещне нейн/а познат/а и почват да си говорят и аз също почвам да говоря с него/нея все едно се познаваме от 10 години. Някои момичета си мислят, че задявам приятелите им, други си мислят, че съм някаква лека или и аз не знам. Говоря си свободно ей така - глупости, каквото ми хрумне, смея се. Естествено, не го правя нарочно, така ме кара - става несъзнателно, в името на добрите взаимоотношения или да покажа, че не съм някаква гадна или надута, а мога да водя диалог със всеки. :) Примерно преди няколко дни с една приятелка се мотахме из града и тя искаше да минем през някаква комп. зала да вземе някакви неща от нейн познат, та тази зала беше квартална и забутана и в нея се събират хората на седянка, да кажем отрепките на града - да пият, пафкат, на лаф мохабет с 2 думи - хора, с които обикновено няма какво да си кажеш и тя ми каза "ако искаш чакай тука", но аз какво да правя отвън на студа и влязох - някакво задимено помещение с 10тина човека и всички гледат някакво много странно, защото те не ме познават, а и аз само съм ги виждала 2-3 пъти из града и докато я чакам, за да не изглеждам тъпо да стоя на една страна като ощипана лелка, и за да се впиша в обстановката, казах им здрасти, попитах дали мога да седна до тях, поисках си цигара, огънче, разпитвах ги какво правят ала-бала благодарих, как са, какво правят, извиних се, че така изнедиделица ги прекъснах и им се втасах.. предразположих ги и така се завърза разговор питаха ме за приятелката ми какво прави, защо минаваме, идвала ли съм друг път, запознахме се, приказвахме си.. и си говорехме все едно се познаваме от много време. Имам чувството, че като съм по-отворена, хората повече споделят и по-бързо като цяло минава тоя период на "адаптация" един към друг - какво харесва, какво не - направо прескачам това и си говорим за всекидневни неща.
Не знам - хората, приятелите ми, не го възприемат като нормално това.:-o Естествено, преценявам на момента човека дали ще може да си полафим, защото не всички са така отворени. И тъй като си познавам породата, знам, че повечето момичета са злобни и блабла и не си говоря така свободно с тях. Но не мога да си обясня, постоянно ме терзаят тия мисли на мен ли ми има нещо. :O
Изкажете някакво мнение... не става дума за любов, ама раздела за училище не ме изкефи :D
странични хора сте и не сте предубедени и (надявам се) ще си кажете каквото точно мислите.
ето каква е ситуацията... повечето ми познати, като по-голяма част от момичетата, но също и момчета смятат, че ми има нещо и не съм наред :D В смисъл, държа се с непознати хора, точно както и с най-близките ми приятели. Под непознати нямам предвид като душевно болна да ги спирам по улицата и да им говоря :D, а да кажем се съберем компания и измежду хората има такива, които не познавам или вървя с някого по улицата и той/тя срещне нейн/а познат/а и почват да си говорят и аз също почвам да говоря с него/нея все едно се познаваме от 10 години. Някои момичета си мислят, че задявам приятелите им, други си мислят, че съм някаква лека или и аз не знам. Говоря си свободно ей така - глупости, каквото ми хрумне, смея се. Естествено, не го правя нарочно, така ме кара - става несъзнателно, в името на добрите взаимоотношения или да покажа, че не съм някаква гадна или надута, а мога да водя диалог със всеки. :) Примерно преди няколко дни с една приятелка се мотахме из града и тя искаше да минем през някаква комп. зала да вземе някакви неща от нейн познат, та тази зала беше квартална и забутана и в нея се събират хората на седянка, да кажем отрепките на града - да пият, пафкат, на лаф мохабет с 2 думи - хора, с които обикновено няма какво да си кажеш и тя ми каза "ако искаш чакай тука", но аз какво да правя отвън на студа и влязох - някакво задимено помещение с 10тина човека и всички гледат някакво много странно, защото те не ме познават, а и аз само съм ги виждала 2-3 пъти из града и докато я чакам, за да не изглеждам тъпо да стоя на една страна като ощипана лелка, и за да се впиша в обстановката, казах им здрасти, попитах дали мога да седна до тях, поисках си цигара, огънче, разпитвах ги какво правят ала-бала благодарих, как са, какво правят, извиних се, че така изнедиделица ги прекъснах и им се втасах.. предразположих ги и така се завърза разговор питаха ме за приятелката ми какво прави, защо минаваме, идвала ли съм друг път, запознахме се, приказвахме си.. и си говорехме все едно се познаваме от много време. Имам чувството, че като съм по-отворена, хората повече споделят и по-бързо като цяло минава тоя период на "адаптация" един към друг - какво харесва, какво не - направо прескачам това и си говорим за всекидневни неща.
Не знам - хората, приятелите ми, не го възприемат като нормално това.:-o Естествено, преценявам на момента човека дали ще може да си полафим, защото не всички са така отворени. И тъй като си познавам породата, знам, че повечето момичета са злобни и блабла и не си говоря така свободно с тях. Но не мога да си обясня, постоянно ме терзаят тия мисли на мен ли ми има нещо. :O
Изкажете някакво мнение... не става дума за любов, ама раздела за училище не ме изкефи :D