PDA

View Full Version : ЛИС на някоя от следните теми



shukarboy
11-13-2010, 20:26
Добър вечер на всички! Много спешно ми трябва някоя от двете теми:
1. Домът и пътят на човека в стихосбирката "Пролетен вятър" на Никола Фурнаджиев-ЛИС
2. Смърт и живот в стихосбирката "Пролетен вятър"

Очаквам помощта ВИ мн ми е нужна! :-o

Липсва описателно заглавие.
kalpazanka

shukarboy
11-14-2010, 11:52
моляяя ВИ помагайтеее :-o :-o :-o

SmilezZz
11-17-2010, 12:22
НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ - „ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР”
ГЛАСЪТ НА ПРИРОДНИТЕ СТИХИИ

Динамиката на образния свят е една от качествените характеристики на Фурнаджиевата поезия. Тя е в пряка зависимост от най-същностното постижение на септемврийската литература - пълното разрушаване на преградите между духовния и материалния свят. Докато в традиционната лирика се наблюдава вглеждане в реалността, поетиката на Фурнаджиев цели нейното овладяване. Поетът вече не се отнася към действителността като наблюдател. Той вниква в нея като творец. Времената и пространствата, формите и линиите, живото и мъртвото са му подвластни. Започва процес на „опредметяване” на емоциите. Предметният свят сякаш се „поглъща” от емоционалния. Предметът става елемент на самата емоция, превръща се в градивно средство за съграждане на субективния свят на твореца. Живата и неживата материя вече губят своята обособеност. Окончателно се разкрепостява узаконената от логиката и опита установеност и неподвижност на материалния свят. Поезията открива една от своите същностни изяви-движението.
В света на Фурнаджиевата поетична образност движението не внушава впечатление за фрагментарност, внезапни преходи, изненадваща смяна на гледната точка. Лиричният поглед към света не носи онази крайно раздвижена структурна форма, която по различен начин, съобразно емоционалния ритъм, организира фрагменти от реалността. Поезията на Фурнаджиев се характеризира не с фрагментарна разпокъсаност, а с цялостност и пластичност. Ритъмът е визуализиран, а посланията са полифонично огласени. Звук, ритъм и цвят се сливат. Създават многогласие и единство, които водят до цялостна пластична изява на образите.
Носител на динамиката при Фурнаджиев са не отделните, калейдоскопично размесени и изненадващо сменящи се късчета реалност, а изключително устойчиви, постоянни, обобщаващи елементи. Те са символната връзка между човека и природата.
Силно изявеният лирически АЗ в поезията на Фурнаджиев търси чрез гласа на природните стихии пътя към себе си, към своята човешка природа. Той се вслушва в разрушителния вой на вятъра, но пожелава вихъра на пролетния вятър, който винаги носи обновление след преживения ужас и хаос. Затова не е случайна появата на сборника „Пролетен вятър” през 1924 г. Той е закономерен творчески акт, продиктуван от търсенията на автора.
В творческото съзнание на Фурнаджиев избликват гласовете на природния хаос, настъпил след социалния катаклизъм. Тътенът на могъщи космически стихии разтърсва сетивата на поета. Едно ново, ярко и неочаквано светоусещане заявява за себе си. Един нов език, изпълнен с могъща напрегнатост, раздвоен от шеметни дисонанси, възкресява стихията на словото като първозданна сила, като „Пролетен вятър”.
Образният свят на първата поетическа сбирка на Никола Фурнаджиев е така завладяващ и въздействащ, че литературната критика не винаги намира най-адекватни модели за неговото проблемно разкодиране. Тази поезия не може да бъде обяснявана, тя трябва да бъде изживяна отново чрез вътрешния динамизъм на художествените образи. Поетичният свят на стихосбирката „Пролетен вятър” е максимално обобщен, изтъкан от дълбинни митически опозиции. Този свят е пределно динамичен - един „бясно завъртян народен космос”. Целият сборник се възприема като единен мегатекст, в който мотивите и образите на отделните творби непрекъснато се преплитат и разширяват смисловата си нюансираност.
Стихотворението „Конници” е своеобразен художествен „код” към композиционната структура и проблематика на стихосбирката „Пролетен вятър”. Въвежда основните „теми”, които имат свои нови вариантни превъплъщения в образния свят на други творби от поетическата книга. Тук са родината и народът, небето и полето, вятърът и нивите, земята и слънцето, алената кръв и смъртта, бездните и просторите, т.е. цялата образна вселена на Фурнаджиевия поетичен свят. Чувството за тревожност доминира. Именното определя напрегнатия ритъм на стихотворението „Конници”. Апокалиптичните видения стават сетивни и експресивно внушени. Откроява се образът на пътя. Жестокият нравствен и социален катаклизъм е разрушил равновесието между света и човека. Сякаш над бездна „лети” бесният поетически ритъм на стиховете, от които поетът извайва противоречиви настроения и чувства.
Художественото пространство е неопределено, посоките са объркани, липсва ориентир. Всичко е привидно и хаосът властва. Показателното местоимение „там”: „Там изгоряха селата и пеят бесилките...”, „Тъмното копие литнало там във просторите...”, не конкретизира мястото, художествената среда за действие, а определя границите на един нов, странно объркан и непознат свят, който е „там” - отвъд разума и естествената логика на човешките преживявания и чувства. Лирическото чувство внушава несигурност. Целостта и единството на света се възприема за анормалност, ориентирите са неустойчиви, а посоките - моментно променящи се. Всичко се движи, променя - без цел и посока.
Психонагласите, създадени от художественото пространство на стихотворението „Конници”, са близки до тези на баладните внушения. Размита е границата между действително и въображаемо. В лиричните пулсации на тревогата има загадъчна неяснота. Халюциативните състояния задълбочават усещането за несигурност. В припламванията на възбуденото въображение се появяват първите очертания на демонични образи. Те са остатъци от разрушения след социалния взрив човешки психокосмос. Преди хаосът да обсеби съзнанието, фрагменти от съществувал подреден свят напомнят за разрушеното единство на света. Неговата реалност е изчезнала и сега всичко е въображаемо. Художествената оптика е неестествена, ракурсът - неопределен и неназован. Пространствената дематериализация поражда тревога. Не закъсняват риторичните въпроси:

де е народа и де е земята бунтовница,
де сме, о мое печално и равно поле!

Словото носи баладни внушения. Поетичните изживявания навлизат в света на иреалното. Всеки опит за разпознаване разумния порядък на света създава условия за задълбочаване на метафоричната енигматичност на образите. Смисловите послания остават затворени в самото слово. То се изпълва с баладна условност. Именно тези нови, непознати внушения са художествената връзка между образа на конниците и експресивните символи на кръвта, смъртта и бездните.
Бързата промяна на поетическия ракурс се осъществява от внушението за динамика и вътрешен ритъм, идващ от експресивно надградените повторения: „Конници, конници, конници, кървави конници...” Сякаш хаотично препускащите символни образи на конниците обхождат цялото не-назовано, условно пространство на погрома, на ужаса и на болката. Тези вътрешни психосъстоя-ния на човешката душевност са определени със символния знак на кръвта. Всичко е потопено в кървавата цветова символика на ужаса, страха и болката. Всичко е обагрено в червено - цвета на пролятата кръв. Конниците са кървави, небето е пламнало. Небе и земя се сливат. Отново пространствените ориентири и посоки се разпадат. Човекът губи връзка не само с природата, но и с образа на родината, с представата за родно пространство. И се появява трагичното желание за диалог с родината, която не може да се назове, не може и да се определи: Конници, конници, конници, кървави конници, моя родина и пламнало родно небе, де е народа и де е земята бунтовница, де сме, о мое печално и равно поле! Противоположностите властно и рязко са се сближили, разрушени са традиционните представи за дистанция. Светът е достигнал до своята екзистенциална изчерпаност. Сякаш е обезсилен. Пътят на конниците драматично застива именно в точката на граничното. Ако в първия стих на първа строфа конниците са кървави, то в първия стих на последната четвърта строфа те са „братя над бездни надвесени”. Действително път към пространствения и времеви хаос няма. Светът е постигнал своята изчерпаност. Потенциално възможности за движение няма. Следва бездната, т.е. нов, неовладян пространствен хаос. Единствено трагичната участ е обща съдба за всички. Те са „братя над бездни надвесени”. Родината и нейният образ е тяхната голяма обща болка.
Изгорените села и бесилките, пустите ниви и слънцето - всичко това е родината, трагичното „там”на започналия вече апокалипсис. Неслучайно конниците са кървави и са „братя над бездни надвесени”. Те всички са „там”, сред болката от изгорелите села и сред ужасния, зловещ писък на пеещите бесилки. Тоест, представата за родно и родина е в апокалиптичното изживяване на ужаса от погрома на Септемврийското въстание през 1923 г.
Една могъща персонификация доминира изображението на света. Природните стихии и вещите са изградени от тревожните пулсации на човешкото. Бесилките „пеят”, вятърът „стене”, земята „плаче”, полето „пее”. Човекът се оказва в епицентъра на тотално разрушен свят, пленен от огъня и смъртта. Той внезапно оживява. Започва да говори, сътворява своя „песен”, съзвучна с драматичните изживявания на човешката душевност. Образът на встъпващата смърт, надвесена над всяка човешка душа, е контрапунктно уравновесен, макар и мимолетно, от образа на „земята родилката”. Внушенията на творбата се раздвояват между смъртта и раждането, между стенещия и идещия 2ятър, между „страшното”и „Веселото”. В апокалиптичния свят на „Конници” е закодирана диалектиката на битието, инвариантно присъстваща в останалите творби от сборника.
В по-голямата част от тях като че ли надделяват състоянията на безнадеждност, самота и безпомощност. Опразненият дом и опустелият път са пространства на безприютността. Традиционният за българската литература мотив за напразното очакване на мъжете у дома се появява с внушителна мощ в стихотворението „Гибел”. Тревожното очакване се превръща в осъзната безнадеждност. То няма край. Идва трагичното прозрение: „Майко скъпа, няма да се върнат!” Съзнанието за обреченост на човешката съдба въплъщава глаголната форма „няма”. Тя се среща често и в други творби на Фурнаджиев: „Нивга никога няма да бъде - /да ми дойде пак някой на гости...” („Ужас”), „Но в този час ний няма да се молим...” (..Вълци”). Надежда няма. Трагичността на бъдещето е знаково закодирана в „пламналото родно небе” и в образа на кървавите конници - „братя над бездни надвесени”.
Внушенията на Фурнаджиев се градят до голяма степен и върху специфичното използване на реалии от битовия свят. Много често словото влиза в смислов конфликт. Натоварени с условна образност, думите се приемат за стилово несъвместими. Но така се ражда екстремалната сила на провокиращия образ. Неговото въздействие е почти шоково. Такъв е примерът с христоматийно известната строфа от стихотворението „Бежанци”:

Издигна се огромен месец снощи,
като свиня се черна тръшна
и вятъра лети и бие още
над урвите и сламените къщи.

Образите на луната и нощта са „оварварени”, според естетическия принцип на Гео Милев. Противопоставени са по смислово значение на стилизирания поетичен свят на романтиците-символисти. Човешкият бит, въплътен в условния образ на поетичните визии, се изпълва с тревожни усещания. Експресивно хиперболизирани, те приемат демоничните очертания на надвисналото, необратимо зло. Появяват се тревожните видения за предсмъртните конвулсии на агонизиращия свят. Образът на апокалиптичната нощ ражда копнежа по битово реалното и конкретното на заобикалящата човека действителност:

О, господи, пази ни здрави още
и дай ни хляб, и дай ни родна къща.
(„Бежанци”)

Битовите реалии на апокалиптично изчезващата действителност са художествено демонизирани. Подобна реалност плаши с тоталната си агресия, но носи и тревога за деформираните си стойности. Такива са внушенията в стихотворението „Гибел”:

Сякаш всичко, всичко е изчезнало
и сега над кървавите ниви
с поглед тъп лежи, огрян от бездните,
неподвижен, чер и мъртъв бивол.

Българското поле е художествен епицентър на акумулирана болка. Тя приема различни символни трансформации. Превръща българските поля в „пусти”, „кървави”, „черни”. Самата земя се изпълва с тежките обеми на черната скръб. Нивите са „кървави”, а полето е битиен център на смъртта. Нейният персонифициран образ е въплътен в експресивната символика на „неподвижен, чер и мъртъв бивол”, „огрян от бездните”. Кървавата рана, нанесена от смъртта в гръдта на земята, в образните апокалиптични видения на Фурнаджиев е дълбока бездна, от която идва скръбта като тъмен прадревен тотем на непреодолимата болка. Овеществена, приема образа на умъртвения „чер бивол”. Завинаги е спрян стихийният, неконтролируем гняв на протеста. Статиката е смразяваща: „ с поглед тъп лежи,.../неподвижен, чер и мъртъв бивол.” Мисъл за живот няма. Остава тежкото безизходно усещане за вечното битие на смъртта. Тя витае над „кървавите ниви” като „тъмна”светлина, идваща от бездните.
Никола Фурнаджиев разгръща в единен синхрон психодрамата на потъналото в дълбока депресия човешко съзнание и националния кризис на българското битие. Сливат се бездните на душата, потопени в скръб, и „тъмното”поле, покрито - според експресивната хипербола на септемврийската поезия - с „кървави”кости.
В сборника „Пролетен вятър” присъстват творби и с по-различно емоционално съдържание. В тях динамиката на поетичните внушения разкъсва драматизма на трагичното вглъбение при изживяване на ужаса от погрома. Статиката и дълбокият колапс на съзнанието са преодолени. Сред пустотата, мрака и депресивния ужас от преживяното нахлува желанието за живот. То се носи от стихията на вятъра. В този емоционално-психологичен регистър се вписват стихотворения като „Пролетен вятър”, „Дъжд”, „Утро”, „Жътва”, „Любов”. Сред тях специално място заема поемата „Сватба”.
Вятърът изразява новия сетивен свят на българската душевност, роден сред агонията на съзнанието. Нови са усетите, импулсите и желанията на човека. Душата му се ражда за нов живот след потресението. Той жадува за любов, мечтае за продължение на родовия кълн, както земята за дъжд. Виталността се завръща в мисловния свят на човека. Пълнокръвието на живота потича в своя познат природен кръговрат. Лирическият герой се слива с динамичния .пулс на природните стихии. Той съгражда живот, дарява щедро с витални сили и родната земя. Неслучайно присъстват образите на „жътвата” и на „жътваря”. Цветовата символика на Фурнаджиевата поезия: черно, огнено червено, променя своята кабалистична семантика. От експресивни символи на тревогата, горестта и кръвта цветовите послания на черното и огнено червеното прерастват в художествени еквиваленти на нова образна, вселена. Носят послания за дъхавия чернозем, разтворил жадна гръд напролет, готов да зачене нов живот в тъмните угари на доскоро „пусти” и „кървави” ниви. Ново огнено червено слънце пламти над българската земя, натежала от житен клас. Пробуденото желание за живот ражда ново художествено битие на поетичните образи: Веселата жътва В нивите препуска, моя родна майко, кървава земя, във пръстта корава впивам жадни устни и в земята родна жъна и вървя. („Жътвар”) Депресивният срив, разкъсал целостта на човешкото съзнание, е изживян докрай в поетичната вселена на Фурнаджиев. От света на художествения хаос лиричното действие тръгва към ново поетично единство. Разпокъсаността, фрагментарността на чувства и преживявания е преодоляна. Лирическият герой търси връзката си със света, но в неговата монолитна цялост. Това е новият образ на възкръсващия за живот духовен свят на човека след преживяната криза на националното съзнание. Разпадащият се и жестоко фрагментаризиран свят търси вътрешната си устойчивост в традиционната статичност и непроменящото се съдържание на ритуала. Поемата „Сватба” е най-адекватният художествен израз на тези нови търсения в поезията на Никола Фурнаджиев.
Художественото пространство на тази творба застава между живота и смъртта. Неслучайно образите на сватба и смърт се сливат. Стават взаимно съизмерими. Допълват се в своята странна синонимна зависимост. Сватбеният ритуал в своето символно многозначие единствен успява да разчете това изключително сложно и многопосочно художествено послание. От една страна, сватбата е свързана със смъртта. Индивидът се разделя с досегашното си битие. Ритуалът бележи символичното му „умиране”. От друга страна, сватбата носи значенията на обновяването, на раждането. Тя самата е основно условие, гаранция за живот. Сватбата е раздяла със старо, ненужно битие и отправна точка към нова битова среда с нов социален статус. Тази промяна е свързана с празника, с нарушаването на познатия делничен ход на битието. Желанието за промяна е опияняващо, празнично настроение. Сватбеният ритуал слага ново начало, променя посоката на живота.
Символните значения на сватбения ритуал са актуализирани в поемата на Фурнаджиев. Сватбата е представена като космически акт, рушащ установени представи. Тя създава ново пространство за изява на чувствата. Това е ритуал, в който времето е единно. То наподобява митологичната вечност. Хронологични времеви отрязъци липсват. Няма фрагментарност. Усещането за време е единно и цялостно. Срещат се живи и мъртви. Те всички празнуват, всички са сватбари и сядат един до друг на ритуалната сватбена трапеза.
Сватбата като нов художествен ритуал обединява трагичното битие на миналото, на случилото се през Септември'23 г. и на настоящето, когато желанието за живот са завръща с виталната еуфория на празника, на тържеството и на забравата. Живи и мъртви трябва да бъдат заедно не само в „страшния ден” на смъртта, но и в първия тържествен миг на започващия нов живот. „Тъмни” са сватбарите на Фурнаджиев, защото идват от „тъмната”болка на отминалото време, но носят най-светлата надежда за бъдещето на идващия, все още незаченат живот. Животът и смъртта намират своето общо художествено битие сред празничния ритуален кръговрат на поетичните стихии в поемата „Сватба” на Фурнаджиев. Поколенията се срещат, живот и смърт разменят местата си, но вечното битие на българския национален дух остава. Празничният ритуал има вечна, циклична повторяемост. Символно срещата между живота и смъртта е изразена чрез художествения контраст между светлина и мрак. Тъмнината в различни метафорични варианти изпълва художественото пространство на творбата. Доминират определенията „тъмни”, „тъмен”. Те носят различни смислови нюанси и символни значения: „тъмните тъпани”, „тъмен жених”, „тъмни облаци”, тъмна съдба”, „тъмната радост”, „тъмни бащи”, „тъмните улици”, „тъмните бездни”, „тъмни дървета”, „полетата тъмни”. Съзнателно употребени и целенасочено повторени те създават усещане за съдбовност, за предстояща среща с ново, непознато битие на човешки живот, в което сватбата и смъртта е единен празник на живи и мъртви. Сякаш участниците в този космогонен празничен акт изживяват кризисния миг на промяна в естествения ритъм на човешкото битие. „Тъмното”тържество на смъртта естествено, органично преминава в светлия тържествен миг на зачеването на нов живот. Битието опазва в „преливността” на ритуалния акт своята цялост.
В поемата „Сватба” символното пространство на светлината внушава усещане за особена тревожност. Огнено е присъствието на светлината. Тук „равнините горят”, „горят отразените светли звезди”, „луната червена гори”, „греят дъбравите алени”, „в сърцето ми младост гори”, „греят полетата”, „свети незнайното слънце в нощта”, „небето гори”. Земя и небе са изпълнени с огън. В тази огнено-светла символика е вплетен вечният пламък на живота. Вечният кръг на живота, затворен между раждането и смъртта, е очертан чрез виталната сила на огъня. В този символен образ е вечната истина за живота и смъртта, която Фурнаджиев изповядва като празничен космогонен акт между природен и човешки разум:

С петли във ръката ще дойдат и
старите кумове,
ще плиснат потоци от слънце
студения свод и вятър ще вее
и в прашни и пламнали друмове
ще вика от радост
големият черен народ.

След разрушението и обезлюдяването на света идва желанието за живот. Събудени са стихиите на съграждането и съзиждането. Започва празникът - тържественият акт за възкресение на надеждата. Над всичко остава вечният глас на живота, извикан чрез силата на художествените внушения в стихосбирката на Никола Фурнаджиев - „Пролетен вятър”.

SmilezZz
11-17-2010, 12:22
http://www.referati.org/motivyt-za-smyrtta-v-proleten-vqtyr-na-nikola-furnadjiev/9368/ref/p2