SolemnityOfDeath
11-27-2010, 20:58
'Cos you don't wanna be around when it all goes down. Even heroes know when to be scared.'
Линиите на трамвая
се разделят
а овча купел грее
мръсна и разпътна
почти разплътна
като вие, вас, те и аз.
11-ка късно вечерта с фарове,
мъртво блеснали в нощта.
Понякога,
когато съм истинският аз
(не повече от веднъж в година)
искам да натикам на света
обратно това, което е било създадено.
Да попитам защо е така и защо трябва да е така.
Да деконсумирам консумиращите идеали и настроения
да захвърля шибаният бъргър кинг обратно
да натикам мазнините му в твоите мазнини
да пробия трахеята
и да те пратя око в око с асфиксията.
После да смачкам кредитната ти карта
и да извадя чипа й
да го захвърля също на асфалта
да ти покажа какво е символизирало живота ти
от началото до шибания край.
Един ден в годината
аз съм всъщност аз
и нямам любов
нямам и омраза
а съм хлад
в празен свят.
Тогава линиите се разделят
11-ката излиза от релсите
засилва се в стълба
и искрите раждат ново начало.
И когато умирам заедно с другите
било то душевно
емоционално
метафизично
физично
физиологично
или всякаквично...
То просто е някак ход на събитията
и никому нищо не липсва.
Нито любовта
нито бъргър кинга
нито омразата
нито самотата
нито пълнотата
нито чипа
на захвърлената мастъркард.
И небето плюе
с мръсни
мазни капки дъжд
на смешната ви, жалка утопия.
"At the worst you'll see nobody cares.
At the worst you'll see nobody.
At the worst you'll see.
At the worst.
Worst."
Линиите на трамвая
се разделят
а овча купел грее
мръсна и разпътна
почти разплътна
като вие, вас, те и аз.
11-ка късно вечерта с фарове,
мъртво блеснали в нощта.
Понякога,
когато съм истинският аз
(не повече от веднъж в година)
искам да натикам на света
обратно това, което е било създадено.
Да попитам защо е така и защо трябва да е така.
Да деконсумирам консумиращите идеали и настроения
да захвърля шибаният бъргър кинг обратно
да натикам мазнините му в твоите мазнини
да пробия трахеята
и да те пратя око в око с асфиксията.
После да смачкам кредитната ти карта
и да извадя чипа й
да го захвърля също на асфалта
да ти покажа какво е символизирало живота ти
от началото до шибания край.
Един ден в годината
аз съм всъщност аз
и нямам любов
нямам и омраза
а съм хлад
в празен свят.
Тогава линиите се разделят
11-ката излиза от релсите
засилва се в стълба
и искрите раждат ново начало.
И когато умирам заедно с другите
било то душевно
емоционално
метафизично
физично
физиологично
или всякаквично...
То просто е някак ход на събитията
и никому нищо не липсва.
Нито любовта
нито бъргър кинга
нито омразата
нито самотата
нито пълнотата
нито чипа
на захвърлената мастъркард.
И небето плюе
с мръсни
мазни капки дъжд
на смешната ви, жалка утопия.
"At the worst you'll see nobody cares.
At the worst you'll see nobody.
At the worst you'll see.
At the worst.
Worst."