PDA

View Full Version : Как се спасих



elenatoy4eto
12-03-2010, 17:36
Хора, мойто е малко странно, но пак реших да го публикувам да видя коментите. Ето го и него:




Убийството на човек за мен е признак на гордост, ревност, ярост, а самоубийството – признак на слабост и страх. И какво слаба съм, страхлива съм – никой не е идеален в тази мрачна фантазия. Пролятата кръв е единственото спасение....собствената кръв...
Гледах отражението си в оръжието на моето бягство...беше странно, несъвършено, за разлика от това, което щеше да последва. Дали несъвършенството беше заради формата на острието или заради самата мен? Може би и двете...Чудех се, размишлявах какво ще стане след това . Задавах си едни и същи въпроси - Има ли ад? Има ли рай? Има ли прераждане? Има ли мисия в живота и каква беше мойта? Има ли тъмнина, светлина, цветове? Ще чувствам ли отново някога? Ще виждам ли, ще чувам ли.... Сякаш мозъка ми привличаше въпросите и отблъскваше отговорите. Сякаш объркването беше повече от разбираното, сякаш него въобще го нямаше. Живота беше труден, страшен за опознаване. Чувствах, че в главата ми има стаен ужас, който не издържаше повече да се крие, който искаше да излезе наяве и щях да го пусна.
Несбъднатите мечти и надежди са като лего части – нареждаш ги, поставяш всяко следващо парче на по-горно ниво и колкото повече трупаш толкова повече чувстваш нестабилност в основата и дори и една грешка коства живота ти.
Взирах се все по-съсредоточено, мислех все по-задълбочено, чаках да настъпи мига, чаках душата ми да го поиска....бях готова да й го дам. Но тя сякаш чакаше и губеше време в задаване на въпроси, които не можех да си ги обясня. Сякаш чакаше нареждане от някой. Когато моментът дойде почувставх ръката си пламтяща от енергия, желаеща да се протегне и да го сграбчи .Той беше там, закачен на бялата стена. Контраста между дръжката и цвета зад него в този момент ми се струваше потресаващо ярък. Скоро металния му блясък щеше да изчезне. Червеният отенък на прясна кръв щеше да бъде неговия заместител.
Започнах да протягам ръка без да отделям поглед от изображението си залепено за острия му връх. Хванах дръжката. Придърпах я бавно към себе си. Тогава картината изрисувана върху метала беше размазана от капка. Странно, защо плачех, когато исках това, когато исках да свърши по-бързо. Имаше неща в живота, които ми харесваха, но те не бяха достатъчни да ме накарат да отпусна хватката си. Приближих го по-близо, отдалчеих го, набрах сили и забих ножа в сърцето си. Ръцете ми се отпуснаха, почувствах студ, видях мрак, губех съзнание.....

Всичко беше вече минало... всичко свърши... аз съм спасена....

zvezdichkaaa
12-04-2010, 06:41
Интересно е,но щеше да е добре да добавиш още малко подробности.