PDA

View Full Version : Особености на пречките при осъществяване на един апокалипсис



minus273dot15
12-08-2010, 11:27
Сивo... сива земята, сива водата, сиво небето, сива тревата, сив и градът. Със сивите майки, сиви дечица, сиви китари, сиво звънят...

Светът понякога е по-светъл, понякога по-тъмен. Но винаги сив. Не помня откога. Възможно е винаги да си е бил такъв, а останалите цветове вероятно да съм си ги измислил по някое време. Някаква защитна реакция. Съзнанието ми е измислило цветовете и се е потопило в тиха лудост, за да не загубя разсъдъка си изцяло. Вероятно и аз съм сив... но предпочитам да се помня цветен. A има ли значение? Предполагам никакво. И все пак.

Голяма глътка кафе. Либерика. С една лъжичка тръстикова захар без връх. И една лъжичка захар с връх, но от цвекло. И една пета от лъжичката сметана. С няколко капки мляко. Някога го различавах от останалите кафета, но сега сякаш е загубило вкуса си. Всичко е станало толкова еднакво и безлично. Сякаш вече няма значение. Ситуация, в който всеки следващ ход е грешен и няма значение какъв ще направиш. Въпреки че до момента не си допуснал грешки в ходовете си.

Чакам търпеливо и пия кафе. Някой ще дойде след малко. Не знам кой, а и няма значение. Който и да е, ме е наблюдавал и изучавал неизвестен период от време, спотайвайки се в сенките, изплъзвайки се прецизно от полезрението ми, за да не бъде забелязан. А когато е решил, че вече знае достатъчно, ми подхвърли следа. Сякаш бе казал 'Вече е късно, загуби играта, но нека все пак ти кажа, че играем...'.

Имах толкова много ходове. Толкова много. Но се случи нещо. Трябваше да съм объркан, изумен, заинтересован. Но не бях. Опитах се да позволя на паниката да ме обземе, но нищо не се случи. Трябваше да се паникьосам, че не се паникьосвам. Отново нищо. Светът наоколо си оставаше непроменен. Идеално сив.

Няма значение кой ме е следил. Няма значение каква му е целта. Какво ще направя аз, какво ще направи той. Или резултата от всичко това. В крайна сметка, пак щяхме да сме затворени в същият сив и еднакъв свят, в който сме били преди тези неща да се случат. Нищо не се променя. Затова и няма значение какво ще избера да направя. Пък било то и всеки избор да е грешен. Затова - чакам. И пия кафе.

Неусетно пипнах часовника си. Никога не съм носил часовник. А днес си сложих. 'Лъч'. Не го бях изваждал от кутийката му дори, години наред. Но тази продълговата черна велурена кутийка, върху която вързано с червена дантелка все още стоеше бляскавото етикетче със старинен шрифт, гордо гласящо "436 634 рублей", ми привлече вниманието. И я бях отворил. Бях я разлгедал. Бях пипнал с пръст стъкълцето, оставяйки отпечатъка си върху него. После бях дъхнал отгоре му и го бях почистил. И ето сега, носех часовник. Който е точен до секунда отклонение на десет години.

Иронично. Когато вече времето няма значение, аз си сложих часовник. И го осъзнавам чак сега. Разместих стрелките му. Произволно. Когато спрях, вече показваше единадесет часът и седемнадесет минути. А моята среща беше за шест часът. Закъснявах? Или съм подранил? Отклонение с една секунда на десет години, ама в някой друг свят. Вероятно цветен. Глътка кафе.

Периферното ми зрение отчита, че някой влиза. Но не се обръщам. Втренчил съм се през прозореца и играя въображем морски шах, сам срещу себе си, върху паветата пред заведението. Някак си губя. Или печеля. Зависи от гледната точка. Винаги съм малко по-пристрастен към едното ми 'Аз', отколкото към другото. Въпреки, че почти всяка игра, играчите са различни. Силуета се приближава и сяда тихичко на моята маса. Вдигам леко лявата си ръка и правя знак да запази тишина. Искам да завърша последната си игра. Отнема ми десетина секунди. Отново губя. Странно.

Обръщам се и вдигам поглед срещу човека отсреща. Jamais vu. Единадесет часът и двадесет и четири минути. Пред мен стои жена, на около двадесет и пет години, нескопосано вързана на две плитки. Едната е по-високо, другата е по-ниско. На едната си ръка има ръкавица без пръсти, а на другата има само дълъг ръкав, закриващ наполовина дланта й. Асиметрия. Очевидните грешки винаги са допускани, за да прикрият грешките, които не бива да бъдат открити. Присвих очи и се вгледах в нея. Какво се опитва да скрие?

- Здрасти... - увисна във въздуха между нас

Голяма глътка кафе. Не счетох за нужно да отговоря. Не нахлуваш в нечии живот ей така, за да кажеш 'Здрасти'. Или да си говориш общи приказки.

- Май не ти се приказва много, а?

Усмихва се. Има крив зъб. Горе, нейно ляво, преди кучешкият. Отново запазвам мълчание. Тя въздъхва тежко. Каква е правилната реакция? Да я застрелям? Да й блъскам главата в масата, докато й избия кривият зъб? Да се усмихвам и да си говорим, все едно сме първи приятелчета? Или директно да й се обясня в любов, да й предложа брак и да се заемаме с въпроса за поколението ни? Всичко е толкова еднакво. Сиво. Не знам. А тя какво ли мисли? Всъщност... как мисли?

- Знаеш ли... колко опашки има кучето?

Никога не съм задавал този въпрос по-сериозно и по-драматично. През годините съм чувал какви ли не отговори - нула, една, между нула и една, една и понякога две... Получените безсмислените отговори са също толкова много, колкото са и грешните. А този простичък въпрос, винаги е бил уникален показател за начина по който размишлява някой. До момента само двама са успявали да отговорят абсолютно правилно. Единият от тях е мъртъв, а другият е в по-лошо положение.

- Ами... - замисли се тя и обърна поглед навън, през прозореца - ...зависи от кучето.

Фанфари. Мога да се закълна, че за миг от някъде се чу победоносна мелодия. Тя се обърна към мен, а аз кимнах одобрително, както бих кимнал на всеки друг отговор. Вгледах се в очите й.

Дали това асметрично, хаотично и безразсъдно постъпващо същество беше налучкало правилният отговор или си беше дало сметка, че никога не може да е сигурна каква е моята дефиниция за куче, каква е общоприетата дефиниция за куче и че съществуват безброй неоткрити видове кучета някъде във Вселената, следователно никога не можеш да си сигурен, точно колко опашки има кучето и кое съм имал предвид? Хм.

- Щом сме запонали с въпросите... нека те питам... защо овцете не се свиват като вали? - усмихна се тя

Не е налучкала отговора. Разместих стрелките на часовника си. Хаотично. Три без дванадесет минути. Защо овцете не се свиват като вали? Кои овце? Защо пък да не се свиват? А какво е свиването? Вали какво? Върху овцете ли вали? Всичко е толкова е сиво. Три без единадесет минути. И отговора е сив. Връщам стрелките на три без дванадесет. Недопустимо е да съм мислил цяла минута.

Загледала се е навън, а устните й мърдат, едва доловимо. Тананика нещо, сякаш познато, но различно, връзката е едва доловима. Обръща се към мен, да получи своят отговор. Чува го и кимва, също като мен. Фанфари? Правилен отговор? Никога няма да разбера. Както тя няма да разбере за нейният отговор на моят въпрос.

- Тази мелодия, която преди малко... сякаш съм я чувал преди... - присвивам леко очи
- Едва ли - поклаща отрицателно глава тя и я подхваща - Синьо-зелена земята, синьо-зелена водата, синьо-зелено небето, синьо-зелена тревата, синьо-зелен и градът. Със синьо-зелените майки, синьо-зелени дечица, синьо-зелени китари, синьо-зелено звънят...

Вдигам ръка и й правя знак да спре. От някъде го е разбрала, но проблмът е, че няма от къде, освен лично от мен. Не съм споделял с никого, не съм си водил записки, не говоря на сън... тогава как по дяволите?!?

- Малко е шантаво, но ще ти се доверя... светът е синьо-зелен. Целият! - казва тя, навеждайки се леко напред към мен

Тия дето четат мисли не изчезнаха ли като вид миналата година, заедно с мусаката и вилиците? Или просто им е дотегнало от всички останали и са заминали на друго място. Което всъщност не е чак толкова лошо решение на проблема.

- Искаш ли да се разходим нанякъде? - питам просто за протокола, понеже знам че ще се съгласи
- Къде?
- Има ли значение, щом целият свят е синьо-зелен?
- Да. На някои места е повече син, отколкото зелен, а на други - обратното.
Кимвам сякаш разбирам. Обаче светът е сив. Целият. И няма кой знае какво значение...

minus273dot15
12-20-2010, 01:22
[не завиждам на човека, на който му хрумне да го прочете цялото, а ако седне и да го осмисли предполагам, че ще е нечовешко... единствената причина да го постна е, че вече е написано(което отне време по беглите записки) и ще ми е криво да го оставя недовършено тук...]

- Ти... - увисва недоумяващо между нас във въздуха

Бастуна и драматичното ми накуцване са предизвикали интерес. Нещо, което е пропуснала. Нещо, което й е убягнало. Защото почти никога не куцам, а още по-рядко използвам бастун. Случва се само когато времето ще се разваля. Показателен пропуск. Щом един път е допуснала грешка, означава че ще допусне и втора... и трета... и четвърта... Единствено въпрос на време, преди да се случи.

- Аз... съм малко счупен - смигвам дяволито и oткуцукам бавно напред

Настига ме и започва да върви наравно с мен. Гледаме мълчаливо напред. Паважа пее под краката ни. Чат, пук, пльок, пльок... Пльок, чат, пльок... Чат, пльок, пук, пльок. Една моя крачка е колкото една и половина нейна. Всъщност, малко по-малко. Затова и мелодията ни е несвързана. Започва да правя по-големи крачки, но по-бавно, за да може моето 'чат' и 'пук' да влезе в ритъм с нейното 'пльок'. Разходката ни се превръща в песен. Но друг да я пее.

Завършихме песента и спряхме по средата на пътя си. Това му е хубаво, когато се разхождаш в сивият свят без посока. Всяко място може да е среда, стига да го наречеш така.

- Е? - погледнах я въпросително
- Е... какво?

Бавно преместих погледа си от очите й, надолу по тялото й. Маратонки, естествено. Пльокащи. Вдигнах погледа си обратно нагоре и присвих очи. Трябва ли да изпадаме в разясняване на очевидното? Досадно е.

- Защо съм ти?
- Ти? Ти не ми трябваш - констатира доволно и усмихнато
- Тогава... - протягам ръка аз, услужливо посочвайки обратният път

Щом не й трябвам аз, значи и трябва нещо, което имам. Или мога да имам.

Дали ще има смелостта да си признае и да си го поиска? По всяка вероятност. Стои на едно място, не тръгва...

- Мисля, че си намерил отговорите на някои сложни въпроси.
- Отговори, които ги няма в книгите или в интернет? - присвих очи за пореден път

Тя кимна някак ентусиазирано. Изражението на лицето й бе като на дете, строящо пясъчни замъци, което се е изправило пред великият архитект на Вселената. Проблема обаче е, че нито тя е дете, нито аз съм архитект. Още по-малко велик или пък на Вселената.

- Отговорите, които търсиш са различни за всеки, въпреки че въпросите са едни и същи. Начините им за намиране също не са еднакви... - казах аз, докато вадех цигара и я запалвах
- Да. Затова търся теб, а не някой друг. Защото ние сме еднакви.

Еднакви? Не сме. Тя прави "пльок, пльок", а аз правя "чат, чат". Изтропвам с бастуна, правейки "пук" и я поглеждам въпросително.

- Не буквално, разбира се.

И в преносен смисъл не сме чак толкова еднакви. Свиващи се овце, кучета с опашки... несравнимо. Отново я поглеждам въпросително, подканяйки я да продължи.

- Ние сме... различни. Можем всичко, но не правим нищо.
- Не знам за теб - прекъснах я аз - но определено не мога да се телепортирам или да ставам невидим.
- Не - отвърна тя през смях - Имах друго предвид. Ние сме добри във всичко, но никога не се захващаме да правим нещо.
- Всичко?!?

Невъзможно е някой да е добър във всичко. Дори е невъзможно да е добър в по-голямата част от нещата. Може би в границите на разумното е някой да е добър в "много неща". И толкова.

- Най-малкото сме се развили в толкова области и сме натрупали толкова опит за толкова кратко време, колкото обикновеният човек не успява до края на живота си...
- И мислиш че това ни прави еднакви? - присвих очи срещу нея
- В една огромна степен, да.

Но дали е достатъчна тази степен? Изобщо. Светът бил синьо-зелен. Ще търсим отговори. А утре да създадем клонинг на Зевс и клонинг на Тор, за да видим кой се справя по-добре с гръмотевиците?

- Да кажем, че сме еднакви. А ние не сме... защо си правиш труда да ме търсиш? Не знаеш ли, че не понасяме себеподобни?
- Знам. Но мисля че имаш отговорите, които ми трябват. А не мога да си позволя да губя време да ги търся сама. Може да отнеме повече време отколкото имам.
- Колко?
- Колко какво? - учуди се тя
- Колко време ти остава?
- Шест месеца. Максимум година - вдигна рамене тя и се загледа в далечината

Не е малко време. Хвърлих цигарата си и запалих следващата.

- Не пушиш ли много?
- Намерил съм отговор на въпросите си, мога да си го позволя - отвърнах подигравателно аз
- Мерси...
- Не ми казвай, че търсиш някакво съчувствие от мен.
- Не. Само отговори.
- Е - кимнах подканващо
- Какъв е смисъла на живота?

Свалих погледа си към земята. Да, вероятно не би й стигнало времето, ако започне да го търси в оставащото й време. Отнема известнен брой опити и налучквания докато успееш да уцелиш правилният отговор. А междувременно намираш няколко отговора, които успяват да те заблудят за малко, че са правилни. Дали да й подхвърля някой правдоподобен отговор и да се надявам в оставщото й време да не успее да разбере, че не е правилният? Или да й дам истинският? Не, не ми се рискува да открие в последният момент, че отговора е грешен. Значи - истината.

- Живота няма смисъл.

И двамата замълчахме. Вероятно имаше нужда да го осмисли. А аз не бързах за никъде. Миг след миг. Три часът и двадесет и осем минути. Часът на истината за някого. От този момент нататък ще се дърпа, ще се съпротивлява и няма да иска да признае дълго време това, което е било изречено. В нейният случай вероятно ще е до краят на живота й.

- Как така... - едва пророни тя гледайки втренчено някъде зад мен
- Всъщност е доста сложно. Но да го погледнем така. Покажи ми пример за живот, който има смисъл. В цялата история на Вселената.

Намръщи се. Да, започва се. Отрицанието.

- Не се напрягай. Какъвто и смисъл да видиш, то той е подчинен на смисъла на нещо друго, безсмислено.

Виждам агонията в мозъка й. Логиката бавно и неумолимо унищожава всеки пример, с който би се опитала да се противопостави. Да спасим болните! Защо? За да живеят безсмислен живот. Да изобретяваме! Защо? За да се живее по-лесно безсмислен живот. Да създаваме поколение след поколение! Защо? За да живеят и те своят безсмислен живот.

- Ето затова можем много неща, но не се захващаме с нищо. Започваме нещо, в което ни се е сторило, че има смисъл и когато се убедим, че няма... оставяме го и започваме следващото.
- А ти вече не се занимаваш с нищо... - поклати разочаровано глава с насълзени очи
- Не точно с нищо. Чакам.
- Какво чакаш? - подскочи ентусиазирано тя
- Чакам да се появи нещо, което има смисъл.

Лицето й отново помръкна. Направи крачка назад.

- Аз едва ли ще дочакам...

Разсмях се за първи път от много време насам, което малко я смути.

- Силно се съмнявам дали АЗ ще дочакам... Животът, доколкото може да се прецени, е бил лишен от смисъл не само за последните сто, двеста или хиляда години. Всъщност няма никакви основания да се смята, че животът някога е имал какъвто и да е смисъл.
- Е, абсолютно никога да не е имал...
- Пешо от Каспичан - погледнах я многозначително, после преместих погледа си върху цигарата си - Смисълът на живота му може да са марулите. Да отгледа перфектната маруля. Ти как мислиш, марулите ли са смисъла на живота?
- Не. Но...

Остана замислена известно време, гледайки към цигарата ми. Нямаше отговор на това.

- Любов, омраза, мир, войни... Наречи което си пожелаеш от тях смисъл на живота. Нещо повече. Вярвай блаженно до края в него. И ще си на едно ниво с Пешо от Каспичан. Той с марулите, ти... да кажем... със световният мир.
- Е, не са съпоставими нещата - изпротестира недоволно тя
- Кое? Марулите и световният мир? Защо да не са? Едното има ефект върху безсмисления живот на Пешо, а другото има ефект върху няколко милиона безсмислени живота? Количествено не са равни. Качествено обаче са идентични. Една нула е равна на сбора от безброй нули, нали?
- Повечето пъти.
- Няма да ти преча, ако си търсиш начин да греша. Просто не ми го споделяй, за да не развалям илюзиите ти.

Тя ме погледна в очите и се засмя. Нямаше никаква следа от влошеното й настроение.

- Ами ако все пак открия, че наистина грешиш? Да те оставя да живееш в заблудата си с безсмислието на живота?
- Сега вече разбираш ли, защо не понасяме себеподобните си?
- Ами... - запремигваха виновно очите й насреща ми
- Ако намериш някакъв начин да ми покажеш, че греша или ще унищожиш светът ми, такъв какъвто е в момента, или аз ще ти покажа, че това не е грешка и ще разбия илюзиите, които си си създала.
- Те може да не са илюзии - запротестира наново
- Без значение са или не са. Единият от двата ни свята ще рухне. Твоят или моят. И никой няма да му е приятно да му сринат света и да се налага да го изгражда наново, да се нагажда в него, да си го прави удобен...
- Значи, колкото и да си мисля, че съм намерила правилният отговор, да не ти го казвам?

Погледнах я накриво. Защо ми се прави на тъпа? Хвърлих цигарата и си запалих следващата.

- Отиди и го кажи на Пешо от Каспичан. Докато си похапвате от марулите му.
- Ти казал ли си му твоята версия? - засмя се подигравателно за пореден път
- Спестих му я. Доброволно не бих се лишил от такива марули.
- Така ли? И какви са пък чак толкова?
- Зелени - иронично отвърнах аз - Какви могат да са перфектните марули в синьо-зелен свят?
- Добре че не даде пример с репички.

Облаците наоколо се сгъстяват и светът плавно прелива в по-тъмно сив. Луната вече не се вижда и мирише на буря. Болката в кракът ми също се е усилила. Някога нямаше нищо по-хубаво от лошото време. Обръщам се по посоката от която дойдохме и тръгвам. Чат, чат, пук... чат, чат, пук... чат, чат, пук... чат, пльок, пльок, пльок, пльок, чат, пльок, пльок, пльок, пльок, пук. Спирам и я поглеждам въпросително.

- Накъде?
- Вкъщи. Вече е... - поглеждам драматично часовникът си, показващ три часът и петдесет и две минути - ...късно.
- Добре. Води ме вкъщи.
- Аз отивам в моето вкъщи, а не в твоето вкъщи.
- И аз така.

Въздъхнах тежко. Изобщо не ми се оплита в такава игра на думи.

- Като отидем вкъщи, ще седнем на прозореца с чаша горещо кафе и ще гледаме как вали, нали?

Погледнах я накриво. Мигнах въпросително.

- Кафето вкъщи е свършило? - погледна ме накриво тя на свой ред

Въздъхнах тежко за пореден път и тръгнах напред, последван от пльоканията й.

- Чудех се, дали ако чакаме да се появи смисъл на живота по двойки, ще е необходимо два пъти по-малко време? - подхвана тя с иронична нотка и ме хвана за ръката

Ако не спре с изказванията в тази посока, ще се наложи още един път да й изнеса лекцията относно онова, защо точно не понасяме себеподобните си. Още един път въздъхнах тежко и се заех да синхронизирам песента, с която се отдалечавахме от мястото на разговора ни. Отиваме си вкъщи. Чат, пук, пльок, чат, пльок... Чат, пук, пльок, чат, пльок... Чат, пук, пльок, чат, пльок. Четири часът.